Уилям Гибсън
Периферни тела (96)

96.
Деантропоморфиран

При напускането на задната стая, прозорчето на колесарчето изчезна и отнесе сигила на емулационния софтуер със себе си. Флин щеше да се обади на майка си и вероятно да поспи. Недъртън позна по гласа й, че има нужда. Нападението, раната на брат й, тази история с купонджийския час… Но въпреки това й беше присъщо просто да продължава напред.

Той си представи обърнатото нагоре лице на периферника със затворени очи. Не спеше, но дали се вглъбяваше в себе си? Разбира се, тялото не притежаваше самосъзнание, както той го разбираше, за да се вглъбява. Не беше разумно, но — както Лоубиър подчерта — лесно се антропоморфираше. На практика беше антропоморф, който трябва да се деантропоморфира. Макар че когато Флин присъстваше в тялото или по-скоро чрез него, не беше ли то някаква нейна версия?

Недъртън забеляза двете чаши на бюрото, преди да осъзнае, че барът е още отворен. Изпаднал във внезапно замаяно спокойствие, той отиде да ги вземе и се върна при отворения бар с чаша във всяка ръка. Щом ги остави, вратичката на уреда се плъзна надолу. Появи се сигилът на Лев. Публицистът се пребори с желанието да блокира затварянето, да разпери длани на прошарения със златно мрамор. Барът нямаше да му смачка пръстите, нали?

— Какво правиш? — попита Лев, когато Недъртън чу ключалката на вратичката да щраква.

— Бях с Флин — отговори му, — в онази периферна играчка. Но й се наложи да се обади на майка си… — Той притисна и двете си длани върху гладкия плот и почувства само немска солидност и пълна липса на движение.

— Пека сандвичи — заяви Лев. — Сардини с италиански хляб и кисели халапеньо. Интересна рецепта.

— Лоубиър при теб ли е?

— Тя предложи сардините.

— Веднага идвам.

На път към вратата Недъртън си спомни, че още носи челника със смътно египтоподобния млечно-прозрачен гигантски сперматозоид на камерата. Свали го и го прибра в джоба на сакото си.

След като прекоси гаража, качи се на бронзовия асансьор и стигна до кухнята, той видя през многосекторните прозорци, че Конър е излязъл в градината, на четири крака е и ръмжи срещу Гордън и Тиена. Чертите на периферника страховито прилягаха на тази гримаса и сякаш разкриваха повече зъби, отколкото двете създания притежаваха взети заедно, при все необичайно дългите им челюсти. На свой ред те се ежеха срещу него, рамо до рамо, готови да му се нахвърлят, мускулатурата им изглеждаше дори по-малко кучешка от обикновено, особено опънатите им втвърдени опашки. Хищни кенгура във вълча кожа на кубистки райета. Недъртън се преизпълни със странно силна благодарност, че, за разлика от хищните коали, те не притежават ръце.

Леко задимената кухня ухаеше на грилована риба.

— Какво става отвън? — попита Недъртън.

— Не знам — отвърна Лев. — Но на тях много им харесва.

Двете твари се нахвърлиха на Конър едновременно. Той падна под тежестта им, претърколи се и се сборичка с тях. Тилацините издаваха високочестотни крясъци като повтарящи се пристъпи на кашлица.

— Доминика отиде с децата в Ричмънд Хил — заяви Лев, докато проверяваше сплесканите в пресата за сандвичи хлебчета.

— Тя как е? — попита Недъртън, както винаги неспособен да отгатне домашната температура при Лев.

— Доста недоволна от времето, което посвещавам на тази история, но да отведе децата там беше моя идея. И на Лоубиър… — Руснакът кимна към полицайката.

— Бащиният дом на Лев — обясни тя, удобно настанена зад боровата маса — е буквално непробиваема крепост. Ако през следващите четиридесет и осем часа си спечелим враждебността на хора на важни постове, семейството на Лев ще бъде в безопасност.

— Кого очаквате да вбесим? — поинтересува се Недъртън.

— Американците най-вече, макар че за тях не бих се притеснявала особено. Вероятно е обаче да имат в момента съюзници в управата на Лондон. Започва да ми се струва, че първоначалното ми предположение е било вярно и мотивът за смъртта на Аелита ще се окаже, за нещастие, банален.

— Защо мислите така?

— Защото лелчетата постоянно си блъскат главите над него. Процес, подобен на цикличното сънуване или на проточил се разказ за определена фантазия. Не че са неизменно прави, но имат склонност след определено време да откриват вероятните заподозрени.

Конър вече беше на крака и се упъти към кухнята. По петите му Гордън и Тиена подскачаха в синхрон на задните си крака. Той влезе и затвори вратата. Тилацините, все още изправени, го проследиха с погледи през стъклото.

— Очаровани са от теб — констатира Лев и извади първия сандвич от пресата.

— Все едно си кръстосал опосуми с койоти — отвърна Конър. — И малко намирисват на опосуми. Хващат ли туберкулоза?

— Какво? — не го разбра Лев.

— Заразно заболяване — поясни Лоубиър.

— Не. — Руснакът вдигна поглед от пресата. — Защо питаш?

— Често се случва при опосумите — обясни Конър. — Не са останали много. Заради туберкулозата хората съвсем спряха да ги харесват. Сандвичът ухае хубаво. Защо не правите тези неща така, че да могат да ядат?

— Правим и такива — отвърна Лев, — но са много по-скъпи. Ненужен разход при инструктор по бойни изкуства.

— Седнете при нас — предложи Лоубиър. — Заболя ме врата да ви гледам.

Конър си придърпа стола срещу нея, обърна го и седна, скръстил ръце на облегалката му.

— Флин спи ли в момента? — попита Недъртън и се настани на мястото до Конър. Не би му и хрумнало да седи в присъствието на Лоубиър и да не е с лице към нея, както си каза.

— Спи — призна полицайката, — след като поговори с гледачката на майка си. Ще ги посети утре. Свързано е с нарастващ риск, но искаме да бъде в състояние да отдели пълното си внимание на вечерта с теб и Дийдра. И с останалите присъстващи гости…

Руснакът постави пред нея бялата чиния с нейния сандвич.

— Изглежда извънредно вкусно, Лев. Благодаря!