Уилям Гибсън
Периферни тела (95)

95.
Разпадат се цели светове

— За „Клейн, Круз и Вермети“ ли работиш? — обърна се Флин към червенокосото момиче, което й приготвяше легло в една малка оградена с брезент секция зад онази, в която бяха хапнали. Имаше голо парче бежов стиропор на пода и нищо друго. Момичето просто изцвърка нов спален чувал от опаковката и му дръпна ципа.

— Да, за тях. — Тя разгърна чувала и го опъна върху стиропора. — Възглавниците не са пристигнали, съжалявам.

— От колко време?

Момичето я погледна.

— Кое, възглавниците ли?

— Кога си започнала в ККВ?

— Преди четири дни.

— Имаш ли пистолет в тази чантичка?

Момичето я погледна.

— За Гриф ли работиш? Като Клоувис?

— Аз съм в ККВ.

— Следиш ли ги?

Същият поглед, без отговор.

— С какво се занимаваш по принцип?

— Не се опитвам нарочно да се държа грубо — обясни червенокосата, — но не мога да ти кажа. Забранено ми е, и то плюс стандартните инструкции за мисията. Питай Гриф! — И се усмихна, за да смекчи думите си.

— Добре — съгласи се Флин.

— Искаш ли бързодействащ седатив с наистина къс период на полуразпад?

— Не, благодаря.

— Приятни сънища тогава!

Когато момичето си тръгна, Флин се усети, че тя е сменила камуфлажа си с наистина кофти „мамчести“ дънки и мъжка синя тениска с емблемата на „Клантън Уайлдкетс“ отпред. На път насам бяха подминали Брент Вермети, нахлузил готино кепе, което щеше да допадне на Леон, и някакъв евтин черен пластмасов часовник.

Флин остави колесарчето до отворения спален чувал, свали меката бронирана жилетка, нави я и я облегна на стената от опаковани в тайвек керемиди в единия край на стиропора. Седна на него и развърза връзките си. Трябваха й нови обувки. Свали старите, но остави чорапите, изправи се, събу дънките, пак седна, взе колесарчето и придърпа края на отворения спален чувал върху краката си. Тук не беше тъмно, но не можеше да мине и за светло. Просто някак синкаво. Все едно седиш в средата на прозрачно блокче синя пластмаса на Вътрешните. От гредите струеше светлина, процеждаше се през оградените с брезент участъци, където работеха хората. Нищо чудно всички те да ходеха на пръсти, за да могат двамата с Бъртън да поспят. Говореха тихичко. Тя се намираше тук, понеже на Клоувис й трябваше другото легло, сега, след като бяха свалили мокрицата от Бъртън. Клоувис беше сложила шлем и проучи зашитата дупка в бедрото му, правеше каквото хирургът във Вашингтон й казваше, докато гледаше същото, което виждаше и тя. Като Едуард, който работеше на дълго разстояние с визове в двете очи, само че шлемът беше по-стара версия, както често се случва с правителственото оборудване — понякога е страшно напредничаво, друг път изостава. Бъртън беше в съзнание, но замаян, Флин го целуна по бодливата буза и му каза, че ще говорят сутринта.

— Ехо?

Тя погледна колесарчето. Недъртън, с уголемени очи и нос. Каза му:

— Пак си приближил камерата прекалено.

Той я намести. Не подобри особено картината.

— Защо шепнеш?

— Тук се брои за тих час.

— Говорих с Лоубиър — съобщи той. — Лично. Няма да го направи.

— Знам — отвърна Флин. — Гриф ми каза.

Недъртън й се стори разочарован.

— Трябваше да ти се обадя, когато го научих — каза тя, — но правеха разни работи с крака на Бъртън. Тя при теб ли е сега?

— На горния етаж, с Конър.

— Слуша ли ни?

— Модулите й подслушват, но те изобщо не спират — отвърна Недъртън. — Тя каза, че изобщо не е възнамерявала да използва това оръжие.

— Мейкън беше готов. Не знаеше какво е, но беше подготвен.

— Щяла да бъде разочарована, както ми обясни, ако ти не си се била възпротивила. След това щяла да зарази нещастниците със стомашно неразположение, към което ви е направила имунизирани.

— Може би трябва така или иначе да го направи. Защо е щяла да се разочарова?

— Заради теб.

— Заради мен ли?

— Било е тест.

— За какво?

— Очевидно е искала да определи дали, както би го казала ти, си истински задник.

— Аз съм единствената, която е видяла какво се случи. Бих могла да съм задник и въпреки това да идентифицирам извършителя, нали така? Какво значение има?

— Не знам — отвърна Недъртън. — Как е брат ти?

— Не е зле, предвид случилото се. Притесняват се най-вече за инфекция.

— Защо?

— Понеже антибиотиците за нищо не стават.

Публицистът я изгледа изпод вежди.

— Какво?

— Все още разчитате на антибиотици.

— Не чак толкова. Вършат работа само в около една трета от случаите.

— Настивате ли? — поинтересува се той.

— Кога?

— Страдате ли от настинка? Най-обикновена.

Беше неин ред да го изгледа неразбиращо.

— Защо, вие не настивате ли?

— Не.

— Защо не?

— Предизвикан имунитет. Само неопримитивите го пропускат.

— Те не искат да са имунизирани срещу настинка, така ли?

— Изключително странни са.

— Едно нещо не ти разбирам — призна Флин.

— За кое?

— Как уж не ти харесва нивото на технологиите ви, но не ти допадат и хората, които решават да не ги ползват.

— Нищо подобно не решават. Пишат се доброволци за друга тяхна проява — да страдат от наследствени болести. Които според тях ги правят по-автентични.

— Носталгия по някогашните настинки?

— Ако могат само да изглеждат, сякаш се разболяват, но да избегнат свързаните с това неудобства, щяха да го направят. Другите обаче, които държат на истинското изживяване, ще им се подиграват за неавтентичността… — Таблетът на колесарчето се завъртя с леко хрущене. — Всичко е в синьо.

— Окачиха брезенти, за да разпределят пространството. Това са запаси на Вътрешните. Най-евтиното в „Хефти“ винаги идва в използвания от тях син оттенък.

— Вътрешните ли?

— „Вътрешна сигурност“. Въпрос към теб, различна тема. Дали хората, доведени да работят тук, се стараят да минат за местни? Току-що видях момиче да носи дънки, за да се отърве от които, готова съм да се обзаложа, би си прегризала краката.

— Аш докара стилисти по гардероба. И не така демонстративни коли.

— Паркингът отпред прилича на представителство на „Бе Ем Ве“.

— Вероятно вече не прилича.

— Лука още ли са отвъд улицата?

— Така мисля, но Осиан проучва как да ги изкупи.

— Да купи църква?

— Възможно е вече да притежаваш няколко. Стратегията на „Колдайрън“ по придобиването е изцяло ситуационна. Ако купуването на църква улеснява следващото превземане, тогава я купуват.

— Защо е кръстената така — „Колдайрън“?

— Правописното приложение е виновно. Аш избра „Милагрос“, понеже й харесва. Не в смисъл на библейски чудеса, а заради малките метални амулети, дарове за светиите, които символизират различни болни телесни части. „Калдерон“ е партньор в адвокатска кантора в Панама Сити, която Лев за малко да наеме, но се отказа. На Аш й хареса как звучи, после й допадна видът на случайния резултат.

— Не се навърташ с много творци, нали?

— Не, не го правя.

— А аз щях, ако можех. Каква музика харесваш?

— Класическа, струва ми се. А ти?

— „Целуващи се жерави“.

— Жерави ли?

— Нещо като щъркели.

— Целуващи се?

— Това е стара немска марка, правят ножове и бръсначи. Нали имате „Баджър“?

— Музика?

— Сайт. Следи приятелите ти и такива работи.

— Социална медия?

— Нещо такова.

— Аха, артефакт с относително ниска свързаност. Ако си спомням правилно, вие вече имате по-малко такива, отколкото са били преди.

— Сега е останал предимно „Баджър“. И даркнет дъските, ако си падаш по такива работи. Аз не. „Хефти“ притежава „Баджър“. Периферното ми тяло там ли е?

— В задната стая.

— Може ли да го видя?

Недъртън се пресегна нагоре, зашава с гигантски пръсти и направи нещо с камерата. Флин видя стаята с луксозното мраморно бюро и малките обли кресла с кожена тапицерия. На екрана на колесарчето тя изглеждаше като театрални декори, но за куклено шоу. Публицистът стана, премина по протежение на тесния коридор от лакирано дърво и отиде отзад, където периферното й тяло — в копринена на вид черна блуза и черен клин — лежеше със затворени очи на подобен на перваз нар.

— Страшно прилича на някого — обобщи Флин. Така беше. Точно обратното на образ, който човек би създал да съответства на някакви обобщени критерии за красота. Ако правилно беше схванала, никой не знаеше на кого прилича тялото. Беше като снимките в кутия на дворните разпродажби: никой не си спомня кои са хората на тях и дори от кой род са, да не говорим как се озовали там. Караше я да се чувства така, сякаш всичко наоколо пропада в дупка, която няма дъно. Цели светове падаха в нея, сигурно и нейният заедно с тях, от което ужасно й се прииска да се обади на Джанис, която беше в къщата в момента, и да види как я кара майка й.