Уилям Гибсън
Периферни тела (98)

98.
Двестагодишнина

Къщата изглеждаше различно на дневна светлина. Недъртън си напомни, че в този свят няма асемблери. Само естествени процеси. Той свързваше липсата на спретнатост с привилегиите на клепта. Къщата на Лев например — отсъствието на чистачи в контраст с тунела под „Синдрома на натрапника“ и безупречната еднаквост, стандартна за всички необитавани стаи в Лондон.

Колата пред тях продължи нататък, зад къщата, и там спря. Пред нея вече беше паркирала по-малката версия. Флин беше казала, че малката души за бомби, оперирана от братовчед й, който явно беше сред шестимата, излезли сега от по-голямата кола, облечени в еднакви якета. Четирима държаха къси пушки. Петият нямаше, може би беше братовчедът на Флин, понеже носеше странен уред на главата. Такома, шофьорката, паркира близо до най-голямото дърво — онова, под което Уилф седя с момичето на лунна светлина. Той позна пейката им, която — сега виждаше — се оказа направена от отрязани парчета посивяващо дърво, чието някога бяло защитно покритие се беше износило от употреба.

Вече излизаха от колата, той — пъхнат под мишницата на Флин, не успяваше да намести камерата на колесарчето достатъчно бързо, за да компенсира движенията й. Съзря колата, която ги следваше, еднаква с тази отпред, и още четирима облечени в черно мъже, всеки с черна пушка.

После Флин закрачи към къщата, а Такома тръгна редом с нея.

— Разкарай ги нанякъде — нареди момичето на червенокосата, която Недъртън не виждаше. — Булпъповете и броните ще притеснят майка ми.

— Ясно — чу се отговорът на Такома и публицистът се зачуди какво ли е това булпъп. — Казват, че братовчед ти идва.

— Ти остани тук — помоли Флин и стъпи на дъсчената веранда. — Задръж Леон. Не го пускай вътре, докато съм при майка ми. С него наоколо не може да се води сериозен разговор.

— Ясно — прие Такома и влезе в полезрението на колесарчето. — Няма да мърдаме оттук! — И посочи нещо като отоманка, в същия стил като пейката под дървото, но с възглавници от износен плат.

Все още с колесарчето под мишница, Флин отвори странно тънка врата, в чиято крехка рамка беше опъната някаква тънка, тъмна мрежа, и влезе в сянката на къщата.

— Трябва да поговоря с майка ми — каза, като остави апарата на нещо — маса или скрин на нивото на кръста й.

— Не тук — настоя Недъртън. — На пода.

— Добре — съгласи се тя. — Но се навъртай наоколо.

И остави апарата му на пода, след което се обърна и изчезна.

Уилф задейства гумите на колесарчето в противоположни посоки, бавно, като въртеше камерата на сферичната й стойка. Стаята изглеждаше с много висок таван, но не беше. Просто той снимаше много близо до дървения под.

Имаше камина, онази с възпоменателния пластмасов поднос, чийто близнак беше видял в магазина на Клоувис Фиъринг на „Портобело Роуд“ — светъл и продълговат овал, облегнат на стената. Недъртън потегли напред, камерата се люлееше дразнещо. Накрая успя да разчете „Двеста години Клантън“ и датите. Ето го и него, седемдесетина години след честването, седеше зад бюрото на дядото на Лев в гобивагона, с лентата на прекъсвача на колесарчето на челото, загледан през тази тромава играчка към странния свят, в който износените вещи не бяха щателно подложени на обработка, а наистина изхабени, изтъркани от прехода си през времето. Покрай него тромаво избръмча муха и закръжи над колесарчето. Той развълнувано се опита да я проследи, но после си спомни, че най-вероятно е истинска, а не дрон, и че мрежата на странно крехката допълнителна врата е предвидена да държи такива твари навън.

Завъртя камерата, изучавайки поолющения, тъмен рай на изгубено домашно спокойствие. На края на дъгата откри котка, която го зяпаше сърдито, приседнала в стойка. В същия миг тя нападна колесарчето със съскане, свирепо го заблъска назад, задната част на таблета се удари в дървения под. Докато жироскопът виеше, изправяйки стойката, Уилф чу котката да бута мрежестата врата достатъчно, за да се измъкне, и след това тропването от затварянето.

Мухата, ако беше същата, продължаваше да бръмчи някъде от вътрешността на къщата.