Уилям Гибсън
Периферни тела (59)

59.
Диви капиталисти

— Хората си мислят, че наистина лошите типове се отличават с нещо специално, но не е така — каза майка й, седнала на ръба на леглото си до масичка, отрупана с лекарства. — Психопатите, убийците и изнасилвачите… Те не са в състояние да съсипят толкова животи, колкото човек като Корбел. Татко му беше градски съветник. Нашият Корбел беше надут и егоистичен, но не повече от много други на неговата възраст. Прескочи трийсет години напред и ето ти го, съсипал повече хора, отколкото си дава труда да запомни или дори да открие… — Тя гледаше Флин.

— Захванахме се с нещо — обясни й момичето. — Сграбчихме парите. Нищо общо с него, поне доколкото ни е известно. А сега и той си пъхна носа. Не че сме го молили или сме го търсили.

— Ако Бъртън прави нещо странично и АВ открие — възрази майка й, — ще го отрежат.

— Може да няма значение, ако всичко се получи…

— АВ няма да затваря кепенците в скоро време — каза майка й.

Флин чу отварянето на вратата зад гърба им. Обърна се.

— Извинявайте — обади се Джанис. — Но този задник здравата пържи Бъртън. Не исках да стоя там, където може да ме види и да си помисли, че съм ги чула.

— А ти къде беше?

— На леглото ти, правех си омразните „кегели“. Качих се там, след като сложих кафето и помогнах на Ела да си направи прическа, нали Бъртън ни каза кой идва на гости. Добре ли си, Ела?

— Добре съм, скъпа — увери я майката на Флин, макар че всъщност изглеждаше по-зле.

— Сега си изпий лекарствата — помоли я Джанис. Обърна се към Флин: — А ти най-добре слез долу: стори ми се, че сключват сделка.

Флин забеляза снимката на много младия си татко, по-млад от Бъртън, в официалната му униформа. Стаята беше негов кабинет, после стана будоар на майка му. След като започна да има проблеми със стълбите, преместиха тук леглото й.

— Налага се да отида при тях — каза Флин на майка си. — Ще намина после. Ако си още будна, ще поговорим.

Майка й кимна, но не я гледаше, беше заета с хапчетата си.

— Благодаря, Джанис! — кимна Флин и излезе.

— … не и без по-добра идея кой купува — тъкмо казваше Пикет, когато тя влезе в стаята. Той седеше в люлеещото се кресло с кафявата покривка, която — както забеляза Флин сега — просто си плачеше за пране. Бъртън и Томи бяха заели двата края на дивана, с лице към него, но ги делеше холската маса. Пикет видя Флин, но продължи да говори. — Моите хора в щатския сенат не щат да приказват с вас. Както сте се хванали вече, налага се да мине през мен. Другото, което им трябва е да разберете, че похарчената дотук сума служи само за да се отвори вратата. Ще е необходимо да се плаща за поддръжка и то редовно.

Докато сядаше между Бъртън и Томи, Флин осъзна, че всяко едно изречение, чуто от нея току-що, е произнесено със същия тон като в рекламите за представителството, които си спомняше — един вид вербален клин, тесен в началото на репликата, но все по-широк в края й. Забит като гвоздей.

— А ти — каза й Пикет и я погледна в очите — всъщност си срещала на живо колумбийските ни диви капиталисти.

Седналият от лявата й страна Томи, наведен напред и с лакти на коленете, беше скръстил ръце, едната — свита в отпуснат юмрук. От мястото си Флин виждаше, че в ластика на панталоните му е затъкнат пистолет, по-малък от онзи в кобура на колана.

Тя посрещна твърдия поглед на Пикет.

— Да, така е.

— Разкажи ми за тях — нареди Пикет. — Брат ти или не знае, или няма желание.

— Имат пари — каза тя. — И ти самият намаза от пачката им.

— На какво миришат обаче тия кинти? Китайски? Индийски? Не съм убеден дори, че са от зад океана. Може би са родени тук, излизат и пак се връщат.

— Нямам представа за това. Компанията е колумбийска.

— Колумбийски концерн, що пък не — ухили се Пикет. — Двамата с Бъртън партньори ли сте им?

— Опитваме се — каза Бъртън.

Пикет ги изгледа поред.

— Може да са от правителството.

— Няма начин — увери го Флин.

— Що пък да не са Вътрешните — продължи по темата Пикет, — с мисия под прикритие?

— Те нямат общо, доколкото знаем.

— „Милагрос Колдайрън“ — повтори богаташът, все едно чужбинските думи имаха кофти вкус. — Дори не е на добър испански, както е очевидно^[1].

— Нямам представа защо са се кръстили така.

— Твоите „Милагрос“ купиха процент от Холандската банка. Както си карах за насам. Похарчиха повече, отколкото струва този окръг, че даже и трите съседни в притурка. Какво толкова имате вие с Бъртън, което да искат?

— Те ни избраха — увери го Флин. — Поне засега само това са ни казали. Вие можете ли да купите тази банка, мистър Пикет?

Той не я харесваше. Сигурно не харесваше никого. Попита ги:

— Смяташ ли, че можете да си партнирате с подобна ламя?

И двамата с Бъртън не отговориха. Флин не искаше да поглежда към Томи.

— Аз бих могъл — увери ги Пикет. — Бих могъл и сега на момента, а резултатът за вас, ако го направя, ще са пари, каквито дори не сте сънували. Ако не си партнирате с мен обаче, нямате връзки в сената. Считано от момента.

— Притеснявате ли се, че не знаете откъде идват парите? — попита Флин. — Какво ще е необходимо, за да разсеем притесненията ви?

— Достъп до онзи, с когото в действителност си имам работа — отсече Пикет. — Тази компания не е съществувала преди три месеца. Искам някой с име да ми обясни какво прикриват.

— Недъртън — изръси Флин.

— Моля?

— Така се казва човекът. Недъртън.

Видя, че Бъртън я гледа. Изражението му не се беше променило.

— Томи — подметна Пикет, — радвам се, че се запознахме. Защо не идеш да се увериш, че онази работа с двете момчета получава нужната грижа? Джакман казва, че те бива в детайлите.

— Да, сър — съгласи се Томи и се изправи. — Така ще направя. Бъртън! Флин! — Той кимна и на двама им и влезе в кухнята. Флин чу щорите на прозорчето да изтропват при излизането му.

— Завъдил си си умна сестра, Бъртън — заяви Пикет.

Ветеранът не продума.

Флин се хвана, че се е вторачила в пластмасовия поднос, облегнат на плочата над камината — онзи с анимираната карта на гледания от въздуха Клантън по случай двестагодишнината му. Майка им ги беше закарала на празненствата, когато тя беше на осем. Помнеше го, но й се струваше, че се е случило в нечий друг живот.