Уилям Гибсън
Периферни тела (71)

71.
Голямото имение

Имотът на Пикет, поне каквото успя да види от него, изобщо не съответстваше на представите й.

Рийс я прекара през бяла караулка с прозорци като бойници, но не спря да се обади оттам. По-нататък мина покрай дълъг участък с бяла пластмасова ограда, фабната да изглежда като кичозна версия на старовремска плантация, зави през не така префърцунен портал, вече отворен, където ги чакаха двама души с камуфлажни дрехи и шлемове до голф количка. И двамата имаха пушки. Рийс слезе и поговори с тях, докато единият приказваше с някой друг по микрофона си, но дори не погледнаха Флин.

Тя се беше отказала да говори с похитителя си още преди няколко мили. Беше видяла, че това влошава шофирането му, а нямаше смисъл да се убива на някакъв си черен път през нощта, дори в положение като това. Все подминаваха останки от стари катастрофи, останали там, понеже държавата, да не говорим за окръга, не можеше да си позволи да похарчи средства да ги разкара. Флин се чудеше дали хората в онези коли бяха говорили с някой като Рийс, когато е станала катастрофата. След това си спомни, че глътна черното хапче в снекбара на „Хефти“ и се зачуди дали то си върши работата както се очаква. Рийс не знаеше за него, макар че прибра телефона й във фарадеева торбичка.

След разговора с охраната, той се върна при джипа, отвори вратата откъм Флин, взе резачка за тел от задния си джоб, щракна опашката, която я придържаше към седалката, и й нареди да излезе.

Когато тя се подчини, подпря темето й с длан, както правят ченгетата по сериалите и Флин се замисли, че досега той не я беше докосвал, не си спомняше такъв случай, дори не се бяха ръкували, а се познаваха достатъчно добре от близо три години.

— Ако видиш Бъртън — каза й той, — му предай, че просто не ми оставиха никакъв избор.

— Знам, че не са — отвърна тя и я заболя от мисълта, че това е вярно. Че човек като Пикет, просто благодарение на репутацията си, може да предостави на Рийс избор между тази постъпка и възможността да си седи да чака да дойдат да го убият.

Войникът затвори вратата на джипа, връчи торбичката с телефона на пазача, който стоеше по-близо, заобиколи колата, качи се на шофьорското място, хлопна вратата си, обърна и натисна газта.

Мъжът с телефона на Флин във фарадеевата торбичка щракна нещо като кучешки тренировъчен повод на пластмасовата опашка, която държеше китките й долепени една до друга. Вторият наблюдаваше как порталът се затваря самичък. След това я отведоха до количката за голф, на която беше написано „Корбел Пикет Тесла“. Онзи с каишката седна отзад до Флин, а другият караше, но и двамата не пророниха нито дума, докато я отвеждаха към къщата на Пикет, разположена по-навътре в имота, на път с една лента, насипан с чакъл, който не беше добре утъпкан.

Къщата озаряваха ярки като ден прожектори и беше грозна като смъртта, пък макар и това да беше просто задната й страна. Цялата беше боядисана в бяло. Флин предположи, че е замислено, за да вържат детайлите, но не бяха успели. Приличаше на зашита към имението фабрика или може би автомобилно представителство, след това блъснато с краймагистрален ресторант от незнайна верига и затрупано с няколко плувни басейна. Виждаха се разпръснати бараки — както покрай пътя, така и по-далеч от него, също и машинарии, завити с големи брезенти, и Флин се почуди дали Пикет наистина не печата дрогите си тук. Предположи, че не би го направил, но може пък и да не му пукаше. От друга страна, беше и напълно възможно изобщо да не живее в имението си.

Количката се приближи до ръждива бяла врата в приличната на фабрика част на сградата и мъжът до нея дръпна леко каишката, така че Флин слезе. Той я наблюдаваше, но не я гледаше в очите. Другият докосна нещо на колана си и вратата задрънча. Въведоха я в голямо, тъмно в по-голямата си част помещение, а след това я прекараха между редици бели пластмасови цистерни, по-високи от нея самата и подобни на онези, в които се съхранява дъждовна вода.

Стигнаха до стена, която вероятно беше основата на оригиналната къща — отлят неравен бетон с врата в средата. Обикновена врата от „Хефти“, но със завинтено на нея старомодно резе — голям ръждив железен път, пъхнат през у-образно ухо. Приличаше повече на дървесна къщичка, отколкото на печатница на наркобарон, но пък Флин предположи, че на Пикет не му пука и за двете. Тя чакаше, както беше видяла да правят, когато водят човек на каишка, докато вторият й тъмничар издърпа резето, отвори вратата и светне твърде много лампи наведнъж, увиснали ниско от неизмазания бетонен таван, който и без това не беше особено висок. Двамата я поведоха към маса в средата, единствената мебелировка в стаята освен два стола, по един от двете й дълги страни, като онези в снекбара на „Хефти“. Масата, завинтена за пода с галванизирани Г-профилни скоби, беше с неръждаем плот, очукан от употреба като маса в ресторант. Флин изобщо не искаше да си представя как са се появили някои вдлъбнатини и драскотини, а на всичкото отгоре точно в средата имаше пробита дупка и в нея — завинтен голям винт, от онези, на които се окачват детски люлки. Мъжът с каишката я отведе до стола до масата, обърнат към вратата, посочи й го и тя седна. След това придърпа китките й до винта, закачи белите пластмасови опашки на Рийс за него с много по-сериозна на вид такава — за разнообразие в съвсем официалното синьо на Вътрешните, — откопча каишката и двамата се обърнаха и излязоха, като оставиха лампите светнати и затвориха вратата. Флин ги чу да връщат резето на мястото му.

— Мамка му цепеняшка… — промърмори тя, а после се сети, че звучи като петгодишна и сигурно я записват. Озърна се в търсене на камери. Не видя нито една. Сигурно имаше обаче, понеже струваха жълти стотинки, пък затворникът ти може да каже или направи нещо, за което би искал да знаеш. Лампите й се струваха твърде ярки, бяха от онези напълно бели флуоресцентни крушки, на чиято светлина човешката кожа изглеждаше особено зле. Флин предположи, че би могла да стане, но при това имаше вероятност да събори стола, а тогава нямаше да има на какво да седи.

Чу резето да се изплъзва от ухото.

Корбел Пикет отвори вратата. Носеше големи черни пилотски очила. Приближи масата и остави вратата отворена зад гърба си. Часовникът му все едно беше свален от таблото на стар самолет, но златен и на кожена каишка.

— Е? — попита той.

— Какво е?

— Да си си изкълчвала някога челюстта?

Флин го погледна въпросително.

— Мога да ти я изкълча — предложи той, гледаше я право в очите, — ако не ми кажеш повече за твоите хора в шибаната Колумбия.

Тя кимна съвсем лекичко.

— Колко повече знаеш от това, което ми каза в къщата?

Флин се канеше да отвори уста, но той вдигна ръка — онази с големия златен часовник. Тя застина.

— Колумбийците ти — заяви Пикет и отпусна ръка, — колкото и да са шибани, не са непременно с най-многото пари в тази игра. Като нищо кинтаджията ще се окаже някой друг. И е възможно дори да съм си говорил с този другия. За теб. Всичките адвокати в Маями пет пари не струват за конкуренцията ви. Бих казал, че сте лапнали твърде голяма хапка, но ще рече, че подценявам тях.

Флин чакаше той да я удари.

— Не ми разказвай разни глупости. — Слънчевият загар на Пикет изглеждаше още по-странно на това осветление, по-зле и от кожата й, но по-равен.

— Не ни казаха особено много.

— Хората, с които разговарям, искат да те убия. Незабавно. Щом видят доказателство, че си мъртва, ще ме засипят с повече пари, отколкото можеш да си представиш. Ще рече, че не си просто някаква случайна беднячка, макар че на мен ми приличаш точно на такава. Какво те прави толкова ценна?

— Нямам ни най-малка представа защо на някой може да му пука за мен. Или защо колумбийците ни избраха. Ако знаех, щях да ти кажа… — А после се намеси онова налудничаво гласче, което за първи път се беше обадило в главата й по време на „Операция «Северен вятър»“. — Откъде, казваш, са тия типове, дето разговаряш с тях?

— Не казват — отвърна Пикет, вбесен, че това е вярно и още по-вбесен на себе си, че е отговорил на въпроса.

— Ако струвам повече мъртва, отколкото жива — продължи налудничавото гласче, — как тъй още мърдам?

— Заради разликата между осребрен чек и лост за маневри — обясни Пикет. Наведе се малко по-ниско. — Не си глупава, а?

— Уилф Недъртън — отвърна Флин, а налудничавото гласче замлъкна така рязко, както се беше и обадило. — От „Колдайрън“. Той ще иска възможност да наддава срещу онези другите.

Пикет май се усмихна, ако се броеше съвсем лекото трепване на ъгълчетата на устата му.

— Ако използваме телефона оттук — каза и отстъпи назад, — твоите хора ще узнаят точно къде си, а също и къде сме ние. Ще изчакаме още няколко часа, докато дрънкалото се озове другаде и тогава ние с теб ще пренасочим през него обаждане до твоя мистър Колдайрън. Междувременно ще чакаш тук.

— Има ли вероятност да намалиш лампите?

— Не — отвърна Пикет и по устните му пролази микроусмивка като преди малко, сетне той се обърна и излезе. Затвори вратата зад гърба си.

Флин чу дрънченето на резето.