Уилям Гибсън
Периферни тела (78)

78.
Граничните земи

Фийдът от камерата на машинката, пълно стерео, му напомняше за неподвижните изображения от ера отпреди нейната, макар че Недъртън не се сещаше за името на платформата. Флин го гледаше иззад колене, завити със светъл плат.

— Аз съм — обясни той.

— Няма майтап! — Пръстът й доби гигантски размери, понеже тя се пресегна да бутне назад платформата с камерата или каквото имаше монтирано на нея. Залюля го към онова, на което беше стъпил. За момент публицистът зърна надвиснала, обработвана на ръка повърхност, за която предположи, че е таван. Имаше хоризонтален шев, все едно залепена хартия започва да се бели. След това уредът се изправи със звучно стържене.

— Недей — помоли Недъртън.

— Знаеш ли на какво приличаш? — наведе се Флин над коленете си.

— Не — отвърна той, макар че емулацията на софтуерен сигил изобразяваше някакво сферично, двуколесно апаратче, увенчано с правоъгълник — изправен и с изображение. Флин се пресегна покрай него — ръката й се уголеми безобразно — и фийдът се изпълни с промоционално изображение на нещото на сигила, правоъгълният му екран беше рамкирал плътно любопитно детско лице.

— Никакви секси синтетични телца тук в Граничните земи — обясни момичето. — Но си имаме колесарче. Къде се намираш?

— В гобивагона.

— В караваната?

— В кабинета ми — поясни Недъртън.

— Онова наистина ли е твой кабинет?

— Не.

— Бюрото е адски грозно. Всъщност не е имало истинска „Колдайрън“, нали?

— Има компании, регистрирани с това название, в твоята Колумбия и Панама — отвърна Уилф. — А сега вече и в твоите САЩ. Ти си директор на едната от тях.

— Но не и там горе.

— Не.

— Просто хоби на Лев, а? В кюпа заедно с издънката ти и разследването на Лоубиър?

— Доколкото знам.

— Защо си тук?

— Лоубиър го предложи. А аз исках да видя какво е. Денем ли е? Има ли прозорец? Къде се намираме?

— Нощ е — обясни Флин. — В стаята ми. Пълнолуние е… — Тя посегна настрани и изключи източник на светлина. Незабавно красотата й се промени. Тъмните й очи се уголемиха. Дагеротип, припомни си Недъртън.

— Обърни се — каза тя и го завъртя, — трябва да си обуя дънките.

Стаята й, по време на завъртането на камерата в пълния й обхват, приличаше на вътрешността на номадска юрта. Безлични мебели, наноси от дрехи, принтирани платове. И Недъртън — насред този конкретен момент от миналото, десетилетия преди рождението на самия него. Свят, който си беше представял, но сега, реален, му се стори някак си невъобразим.

— Винаги ли си живяла тук?

Флин се наведе, вдигна го, понесе го към прозореца и го подложи на лунната светлина.

— Ами да.

Ето я и луната.

— Знам, че е истинско — заяви Недъртън, — няма начин да не е, но просто не мога да повярвам.

— Аз нали вярвам в твоя свят, Уилф. Налага се. Трябва да се помъчиш да поотвориш очи.

— Преди джакпота… — поде той и незабавно съжали за думите си.

В същия момент Флин го обърна с гръб към луната. Втренчи се мрачно право в очите му.

— Какво е това, Уилф, този джакпот?

Онази част от него, която плетеше разказа и отглеждаше храсталаците на лъжите — неговото естествено обиталище, — замлъкна и се спотаи.