Уилям Гибсън
Периферни тела (84)

84.
„Сохо Скуеър“

Колата на Лоубиър ги остави край „Сохо Скуеър“ и се изниза. Дъждът беше спрял. Сигилът на полицайката се появи още докато изкачваха широките стъпала към зелената алея.

— Да? — вдигна й Недъртън.

— Готови са — каза Лоубиър. — Намерете й удобно място за сядане.

Недъртън хвана периферното тяло за ръка и я насочи към най-близката пейка, обърната към гората, израсла по протежението на някогашната „Оксфорд Стрийт“ в посока Хайд Парк. Даде й знак да седне. Предугадила намеренията им, пейката завибрира леко и се отърси от капките дъжд. Периферничката седна. Погледна Уилф. Той осъзна, че очаква тя да се освободи от сложната си преструвка на автомат, управляван от ИИ. Нямаше да се превърне във Флин, но така ставаше на жената, чието лице носи.

— Научихте ли по модел на кого е изработена? — попита той Лоубиър.

— „Ермес“ имат политика за опазване на данните, когато става въпрос за поръчкови периферници. Бих могла да упражня правата си и да ги заставя да признаят, но предпочитам да не го правя. Току-виж издадем скрития си коз.

Периферничката носеше черни панталони, удобни боти с големи сребърни закопчалки и тясна графитеносива пелерина до коленете.

— Какво точно се очаква от мен? — попита Недъртън.

— Изведете я навън. Разходете се до Хайд Парк. След това ще видим. Отговорете на въпросите й колкото се може по-добре. Не очаквам да бъде особено убедителна като неопримитивистки куратор, но сторете каквото ви е по силите. Все пак отива на партито, за да разпознае убиеца. Ако предположим, че това не стане още на прага, бих искала маските да паднат колкото се може по-късно.

— Казах на Дийдра, че Ани е много свенлива в нейно присъствие, примира от възхищение. Това може да е от полза.

— Може. Помолете, ако обичате, периферничката да затвори очи.

Недъртън даде команда и периферното тяло я изпълни. Той се взираше внимателно в лицето й и дори му се стори, че различи пристигането на Флин — микромускулатурата на лицето й трепна за секунда и миг след това очите й се отвориха рязко.

— Леле майко! — възкликна тя. — Това къща ли е или е дърво?

Недъртън погледна през рамо към зелената алея.

— Къща, отгледана от дървета. Нещо като игрище всъщност. Обществено е.

— Тези дървета ми се струват стари.

— Не са. Растежът им е подсилен от асемблерите. Ускорен, след това стабилизиран. Бяха същия размер и по време на детството ми.

— Врати, прозорци…

— Така израстват, дирижирани от асемблерите.

Флин се изправи, имаше вид все едно изпробва настилката.

— Къде се намираме?

— В Сохо. „Сохо Скуеър“. Лоубиър предложи да се разходим по зелената алея до Хайд Парк.

— Зелена алея?

— Гора, но линейна. В този участък „Оксфорд Стрийт“ била до голяма степен съсипана през джакпота. Имало е предимно магазини. Архитектът накарал асемблерите да изядат руините им. Издълбал ги във формата на много дълга леха за дърветата, с централен тротоар, разположен над оригиналното ниво на улицата…

— Магазини ли? Като „Хефти Март“?

— Нямам представа.

— Защо са пожелали вместо тях гора?

— Не е била много красива улица поначало, а и не е преживяла добре джакпота. Сградите не се поддали на преустройство. „Селфриджис“ всъщност е бил частна резиденция за кратко…

— Фриджис^[1] ли?

— Така се е казвал универсалният магазин. Но модата на резиденциите от този мащаб била кратка, ограничена до последна отчаяна вълна офшорни капитали. Не мисля, че в момента имаме големи магазини.

— Търговски центрове?

— Какво за центровете? — попита той озадачено, но после си спомни разликата в употребата на термина. — Нали видя Чийпсайд. Той е нещо такова. Място, сборище на асоциирана търговия. Портобело, Бърлингтън Аркейд…

Флин се озърна. И продължи да се върти.

— Намираме се в най-големия град в Европа. Като изключим теб, жива душа не съм видяла.

— Ето там има някакъв мъж — посочи го Недъртън. — Седи на пейка. Май разхожда кучето си.

— Няма движение. Мъртвешка тишина.

— Преди новозеленяването общественият транспорт се е състоял предимно от влакове, движещи се в тунели.

— Метрото.

— Да. И още си го има, даже е разширено, макар че като цяло не се използва за същински превози. Мога да организирам влак, ако пожелаеш. Хората като цяло пътуват до Чийпсайд с влак по разписание…

Поне с такъв бяха ходили с майка му, допълни наум Уилф.

— Видях няколко големи камиона.

— Преместват стоки от подземията до местата, на които са необходими. Имаме по-малко частни превозни средства. Използваме таксита. Освен това ходим пеша и караме колело.

— Това са най-високите дървета, които са ми попадали.

— Ела и виж. По-впечатляващо е от самата зелена алея… — Недъртън тръгна напред, като се опитваше да си спомни кога е идвал насам за последно. Когато стигнаха зелената алея и влязоха между дърветата, той посочи към Хайд Парк.

— Каза, че тези дървета не са истински, така ли?

— Истински са, но растежът им е аугментиран по инженерен път. Някои от тях са квазибиологични мегаобемни колектори за въглерод, които изглеждат като дървета…

Зад гърба им се чу звън. Велосипедист с очила се стрелна покрай тях, въртейки здравата педалите на черното си колело, а опръсканото му с кал палто се вееше зад него.

— Как са ги направили?

Дърветата, много от тях — по-високи от сградите, които бяха заменили — все още ронеха капки; но вече по-едри, разпределени на по-широки разстояния. Една се стече по якето на Недъртън. В посока Хайд Парк, в гъстата плетеница на клоните, се забелязваше намек за облак.

— Мога да ти отворя фийд и да ти покажа, ако желаеш?

— УН? — попита Флин, очевидно видяла сигила му, щом телефоните им се свързаха. — Това ти ли си?

— Да. Да повървим из Хайд Парк и ще ти покажа фийдове как са го направили… — Без да се замисли, Уилф хвана периферното тяло за ръката — така я беше довел и от колата на Лоубиър, но веднага осъзна грешката си.

Погледът й срещна този на Флин, стори му се разтревожена. Усещаше и напрежение в ръката й, сякаш тя се канеше да я издърпа или може би да отърси неговата.

— Добре — каза тя. — Покажи ми!

И след това тръгнаха ръка за ръка.

— Изглеждаше смешно — обади се Флин, — на колесарчето.

— И аз така предположих.