Уилям Гибсън
Периферни тела (115)

115.
Дисоциативно състояние

Вероятно използваха нещо като уредите, които бяха задействали по време на проверката на влизане, помисли си Недъртън, докато асансьорът се спускаше надолу. Нещо, което предизвикваше дисоциативно състояние. Беше трудно да се оплаква. Струваше му се, че замества дори и питието.

Но в действие имаше и нещо друго — такова, което ограничаваше свободата му на движение. Можеше да мести очи и вървеше, когато Дийдра или приятелят й му кажеха да го прави, стоеше там, където те му посочваха, че трябва, но не беше в състояние например да вдигне ръце или — беше опитал — да свие юмрук. Всъщност нямаше и особено желание да го прави.

Вратите на асансьора се бяха появили направо в закривената стена. Доста много асемблери бяха нужни за подобно нещо. Смътно си спомняше, че има ограничения върху твърде мащабната употреба на асемблери, но те явно не бяха в сила тук или може би не ги спазваха.

Флин до него изглеждаше в почти същото състояние и периферното й тяло му напомняше за моментите, когато оставаше необитаемо.

— Навън — нареди Дийдра и бутна публициста, когато стигнаха дъното.

Вече бяха във фоайето. Приятелят на Дийдра ги водеше, а когато се обърна да погледне наляво, и Недъртън послушно направи същото, без да е имал такова намерение. После и двамата гледаха право напред, през стъклото, където преди се беше намирал гуменият замък, но вече го нямаше. Там ги чакаше черна кола, но не толкова дълга като ЗИЛ-а. Облечените в сиво мичикоиди от надуваемия замък се строиха в две редици, едни срещу други, по двойки, стъклените врати с въздишка се отвориха и Недъртън пристъпи между тях, преизпълнен с лека триумфална възбуда от цялата тази церемониалност.

На средата на пътя към колата чу, а може би усети, плътно, проточено, неудобно басово звънтене, което май се разнесе някъде над главите им. Приятелят на Дийдра, който очевидно също го чу, се втурна напред, към колата, чиято задна врата вече зееше отворена. Недъртън хукна с него, разбира се. Юрна се през вихъра от конфети, който според него беше представлявал доскоро прозорец, през бляскавите, леко позлатени късчета, които изглеждаха меки като торф и също тъй безвредни…

Нещо бяло, обло и гладко, се стрелна надолу и тупна зад чакащата кола. Отскочи отново нагоре, много над покрива на купето.

Главата на мичикоид.

Последва я бяла ръка, свита в лакътя, с извити като нокти на хищна птица пръсти, удари покрива на колата и напомни на Недъртън за замръзналата статуетка на отрязана ръка, която бяха видели с Рейни по фийда от острова на кръпкарите.

Някой — Недъртън предположи, че е приятелят на Дийдра — го бутна болезнено в гостоприемната, перленосива вътрешност на превозното средство. И изпищя, съвсем близо до ухото му, сред взрив от, както той предположи, кръв.