Уилям Гибсън
Периферни тела (48)

48.
Павел

Антрето на Лев беше пълно с родителски принадлежности. Миниатюрни гумени ботуши, закачалка, окичена с ярки дъждобрани, тротинетка, която напомни на Недъртън за кръпкарите, разни инструменти за удряне на топки заедно със самите топки. Няколко парченца лего стърчаха изпод долните пластове, същински ярки паралелепипедни бръмбари.

Публицистът и Осиан седяха на дървена пейка с лице към този весел хаос. По-близкият до Уилф край беше оцапан с, както той предположи, частично изсъхнал мармалад. Спаринг-партньорът на Антон трябваше да пристигне всеки момент от Ричмънд Хил. Осиан беше отхвърлил предложението да почакат отвън.

— Бавачките направо са откачили покрай тази чудесия — изтърси сега Осиан, очевидно без връзка с нищо.

— Кое?

— Ей онази количка — посочи той, както в първия момент си помисли Недъртън, претоварената закачалка. — До стената… Покрита е.

Недъртън най-сетне успя да различи очертанията на сгъната бебешка количка, в момента имитираща онова, което се намира най-близо до нея — грубоватата мазилка на стената и кафявата брезентова подплата на износено яке.

— Дядото я е поръчал чак от Москва — допълни Осиан, — когато се е родило момичето. С дипломатическа поща. Единственият начин да я вкарат в страната.

— Защо?

— Има оръжейна система. Двойни дула. Нищо балистично обаче. Изстрелва съвсем кратковременни асемблери. Дезасемблери, по-точно. Нападат меки тъкани. Разграждат ги на молекулярно ниво. Виждал съм видео какво се случва с половинка теле.

— И какво се случва?

— Остават единствено кости. Системата е автономна, самоприцелваща се, сама оценява нивата на заплахата.

— И кой би могъл да представлява заплаха?

— Банда руски похитители например — отвърна Осиан.

— И го прави с бебе на борда?

— На което междувременно показва филмчета с панди, за да предотврати травмирането му. Тръгва към къщи, с бавачките или без, в режим на въоръжено отстъпление.

Недъртън огледа почти забележимата, безвредна на вид количка.

— Съпругата на Зубов не ще и да я чуе. Никога не се е разбирала с дядото. Съюзила се е с бавачките.

— Откога работиш тук, Осиан?

Икономът огледа внимателно събеседника си.

— Кажи-речи пет години.

— Какво си правил преди това?

— Почти същото. Горе-долу.

— Тренирал ли си за професията си?

— Да — отвърна Осиан.

— Как?

— Грешах много като млад. Ти как си се подготвял да плещиш умнотии и да лъжеш като побъркан?

Недъртън го премери с поглед.

— Също като теб. Горе-долу.

Сянка затъмни едното стъкло. Звънецът запя.

— Това трябва да е то — въздъхна Осиан, стана и подръпна тъмната си жилетка. Обърна се към вратата, изпъна рамене и я отвори.

— Добър вечер! — Мъжът отвън беше висок, широкоплещест, с тъмносив костюм. — Радвам се да те видя, Осиан. Сигурно не ме помниш. Павел.

— Бързичко влизай — нареди Осиан и отстъпи назад.

Периферният влезе, икономът затвори вратата зад него.

— Павел — представи го на Недъртън. Изпъкнала брадичка, масивни лицеви кости, светли и леко подигравателни очи.

— Уилф Недъртън — подаде му ръка публицистът. Ръкуваха се, хватката на периферника беше топла и внимателна.

— В гаража — заповяда Осиан.

— Разбира се — съгласи се Павел и закрачи пред тях към асансьора, все едно си беше у дома.