Уилям Гибсън
Периферни тела (6)

6.
Кръпкарите

Лоренцо засне приближаването на мобито към града. Ръцете му на перилата и тези на Недъртън на тапицираните подлакътници на най-удобното кресло в стаята сякаш за момент се сляха — усещане, безименно като града на кръпкарите.

Кураторите настояваха, че не е град, а разрастваща се скулптура. По-точно — ритуален обект. Сивкаво-прозрачен, с жълтеникав оттенък, субстанцията му — възстановена под формата на потопени фини частици от горния воден слой на Голямата тихоокеанска ивица боклук. С тегло приблизително три милиона тона и нарастващо, обектът беше напълно плавателен, държан на вода от сегментирани мехури, всеки с размера на голямо летище от някогашните държави.

Имаше по-малко от сто известни обитатели, но понеже онова, което постоянно го сглобяваше, изглежда ядеше и камери, за тях се знаеше относително малко.

Сервизната количка се приближи още малко до подлакътника на креслото, с което подсети Уилф за кафето.

— Снимай това, Лоренцо — нареди Рейни и операторът се обърна да се фокусира върху Дийдра, застанала сред тълпа специалисти. Порцелановобял мичикоид с викторианско моряшко облекло беше коленичил и опъваше връзките на артистично очуканите високи кожени кубинки на Дийдра. Орляк камери витаеше около тях, едната — екипирана с вентилатор, за да люлее кичурите й. Недъртън предположи, че този вятърен тест разкрива намерението тя да се спусне без шлем.

— Не е зле — каза, възхитен от кройката на новия гащеризон въпреки всичко. — Стига да успеем да го задържим…

Все едно го беше чула, Дийдра вдига ръка, дръпна леко ципа, после още малко, и разкри мазна арка от абстрактна вълна на Течението.

— Изхитрих се във файла за принтиране на ципа — обади се Рейни. — Да се надяваме, че няма да опита да го сваля още, поне не преди да пристигне там.

— Няма да й хареса — отвърна Недъртън, — когато го направи.

— Няма да й хареса, че си я излъгал за кураторката.

— Ани може и да е имала извънредно сходни мисли. Няма да разберем, докато не говоря с нея… — Той вдигна чашата, без да я гледа, и я поднесе към устните си. Много горещо кафе. Силно. Можеше и да оцелее. Аналгетиците вече бяха започнали да си вършат работата. — Ако тя си спечели процента, няма да й пука за заседналия цип…

— Ако предположим, че кашата бъде продуктивна — отбеляза Рейни.

— Дийдра има достатъчно причини да иска успеха на акцията.

— Лоренцо пусна няколко по-големи камери отстрани — вметна колежката му. — Скоро пристигат. Ще зяпат от периферията.

Уилф гледаше гардеробиерите, техниците по грима, различните коафьори и документалистите.

— Колко от тези тук са ваши хора?

— Шестима, включително Лорецо. Той смята, че онзи мичикоид е същинската й охрана.

Недъртън кимна, забравил, че тя не може да го види и миг по-късно разля кафе на белия ленен халат, понеже фийд от две ускоряващи камери се вмъкна в полезрението му, от двете страни на Дийдра.

От фийда от техния остров винаги го досърбяваше.

— На около километър разстояние са в момента, насочват се на запад-северозапад, сближават се… — каза Рейни.

— Само как ми ги вкара!

— Не е нужно да слизаш там — отвърна тя, — но и двамата трябва да гледаме.

Камерите се спускаха през високи, подобни на платна конструкции. Всичко беше едновременно циклопско и притеснително безплътно. Огромни празни площади, безцелни булеварди, по които можеха да маршируват хора в редица по стотина.

Спускането продължи над засъхнали кори от морски водорасли, избелели кости, солни наноси. Кръпкарите, чиято главна директива беше да пречистват замърсеното водно течение, бяха сглобили това място от спасени полимери. Приетата от него форма се явяваше последица, случаен жест, макар и забележително непривлекателен. На Недъртън направо му се щеше да се окъпе. Кафето започваше да се процежда през предницата на халата му.

Ето, че екипът помогна на Дийдра да си сложи паракрилото, което в сгънато състояние напомняше на издута алена раница с бялото лого на създателите й.

— Крилото нейно решение ли е — попита Уилф, — или наше?

— На правителството й.

Камерите внезапно спряха, едновременно видели се една друга през избрания площад. Спуснаха се към диагонално противоположни ъгли, всяка — вторачена в огледалния образ на другата. Представляваха матовосиви овални конструкции с размера на кухненски поднос, прикрепени към малък крушообразен корпус.

Или Лоренцо, или Рейни усилиха аудиото.

Площадът се изпълни с ниско стенание, знаковият звуков съпровод на острова. Кръпкарите натикваха кухи тръби през всички конструкции. Вятърът виеше в отворите им и генерираше променлив, сложен звук, който Недъртън мразеше още от първия път, когато го чу.

— Това трябва ли ни? — попита.

— Допринася за атмосферата. Искам зрителите ни да я възприемат.

Нещо помръдна в далечината отляво.

— Какво е това?

— Вятърен крачко.

Беше четири метра дълъг, безглав, с неопределим брой крака и направен от същата бяла пластмаса. Като изхвърлената коруба на друга твар, съживена от тромав кукловод. Люлееше се наляво-надясно при приближаването си — градината от тръби по цялата му дължина без съмнение допринасяше за песента на пластмасовия остров.

— Те ли са го пратили?

— Не — отвърна Рейни. — Те ги пускат на свобода, да скитат с вятъра.

— Не го искам в кадър.

— Сега ти ли стана режисьор?

— Ти не го искаш в кадър — поправи се Недъртън.

— Вятърът ще се погрижи за това.

Предметът с олюляване продължи сковано напред на кухите си прозрачни крака.

На горната палуба на мобито, както Недъртън видя, персоналът по подготовката на Дийдра вече се беше изтеглил. Бялата порцеланова кукла-мичикоид беше останала обаче и проверяваше паракрилото с ръце и пръсти, движещи се с нечовешка скорост и прецизност. Панделката на моряшката й шапка пърхаше на вятъра. Истинския вятър, понеже камерата с перката вече я нямаше.

— И тъй, ето ги и тях — каза Рейни, едната камера си смени фокуса и Недъртън видя първите кръпкари.

Дете. Или същество с такъв размер. Превито над дръжките на призрачно малко велосипедче, чиято рамка бе със същата посипана със сол прозрачност като града и вятърния крачко. Нямаше двигател, май му липсваха и педали. Кръпкарят напредваше, като постоянно се оттласкваше от повърхността на булеварда.

Кръпкарите бяха по-отблъскващи за Недъртън и от острова им. Кожата им беше деформирана от изменен вариант на актинична кератоза^[1], парадоксално защитаваща ги от ултравиолетовия рак.

— Само един ли е?

— Сателитът показва, че се събират на площада. Дузина, като броим и този. Както се споразумяхме.

Уилф проследи как кръпкарят с неопределим пол напредва с подритване и изтласкване, а очите му — може и очила да бяха — приличаха на продълговато петно.