Уилям Гибсън
Периферни тела (54)

54.
Синдромът на натрапника

— Не бих си и представила това като твой тип заведение — възкликна Аш, загледана в тематичната обстановка на залата, която, както Недъртън знаеше, беше първата от няколко различни — тази представяше свръхярка зора в същинска пустиня. Различните зали играеха ролята на приземени въздушни кораби, а самият бар се намираше на етажа над шоурумовете на дизайнер на кухни по поръчка на „Кенсингтън Хай Стрийт“. Техничарката го беше докарала тук в една от античните коли на бащата на Лев — открита спортна кола с две седалки, която смърдеше на фосилно гориво.

— Веднъж съм идвал тук с приятели — призна публицистът. — Тяхна идея, не моя.

Аш беше обгърната — или бронирана, зависи от гледната точка — с наполеонова куртка, очевидно рендната в петносано от сажди мраморнобяло. Когато стоеше неподвижна, приличаше на скулптура от камък. Когато се движеше, полите на дрехата се люшкаха на тежки гънки, сякаш бяха от коприна.

— Мислех, че мразиш такива работи.

— Ти си онази, която твърди, че трябва да се свържа с Дийдра сега. А бабата настоява да не се обаждам от Лев.

— Настоява също сама да те върне там — уточни Аш. — Моля те, внимавай. Не можем да те защитим тук. Особено пък от теб самия!

— Защо ли пък не вземеш да останеш — предложи Недъртън с вярата, че тя няма да го направи — да пийнеш едно.

— И ти не трябва да пиеш, но решението не е в моите ръце… — Спътничката му се отдалечи в лигавата аугментирана обстановка, която съперничеше на тази в синия салон на бащата на Лев.

— Какво ще обичате, сър? — поинтересува се мичикоид, чието приближаване Недъртън не чу. Лицето и изящните му крайници лъщяха в алуминий под нещо, напомнящо останките от древен скафандър.

— Маса за един, прикрита, най-близката до изхода… — Публицистът протегна ръка, за да позволи на мичикоида достъп до картата си. — Да не ме доближава никой друг освен обслужващите машини.

— Заповядайте! — Мичикоидът го поведе към нещо, стремящо се — и провалящо се — да изглежда все едно е сътворено от парчета древни цепелини, покрито с мрежестите подутини на газов балон, в който подскачаха и потрепваха бледи светлинки.

Чуваше се музика от жанр, който не му беше познат, но скритата маса би позволила опция за тишина. Нацепени парчета от фюзелажа, дървени перки — и нищо истинско, макар че Недъртън подозираше, че именно в това е целта. Толкова рано привечер посетителите бяха малко и относително неактивни. Забеляза Фиц-Дейвид Ву на Рейни, макар че почти със сигурност не беше същият периферник. Този тук носеше ретро-пролетарски гащеризон, едната му светла буза весело мацната с петно тъмна смазка. Неутрално наблюдаваше висока блондинка, която имитираше, както Уилф предположи, някаква иконична доджакпотна медийна звезда.

Мичикоидът разкри масата му. Публицистът седна и след включването на прикритието поръча уиски. Увеличи тишината и поседя да гледа глупавото шоу на периферника, докато чакаше питието си. Когато друг мичикоид пристигна с уискито му, реши, че заведението поне предлага свестни напитки. Не беше сигурен обаче защо е избрал точно него. Може би защото се съмняваше, че ще намери сред персонала на Лев ентусиасти да го понесат. А вероятно си бе представял, че ще му осигури перспектива към преживяванията на Флин, пък ако ще и по косвен начин. Не беше обаче достатъчно косвен, каза си, загледан в периферниците.

Той самият не беше любител, което и единственото му предишно посещение тук беше доказало твърдо. Тогава с компанията също бяха взели закрита маса. Спомняше си почудата си как някой би решил да си угажда по подобен начин, когато почти със сигурност можеше да има невидими наблюдатели. Нали затова си плащаше клиентелата, беше казал някой от приятелите му, за публика, и нима и те на свой ред не плащаха, за да гледат? Тук, поне в тази първа зала, посетителите демонстрираха само душевен ексхибиционизъм, за което Недъртън се чувстваше благодарен.

Посещението тук беше толкова стимулиращо, каза си, колкото да седи самичък в палатката на Аш. Макар че се радваше да излезе от мазето на Лев. И, разбира се, да не забравяме уискито. Даде знак на минаващ наблизо мичикоид, който го виждаше, да му донесе още едно.

Които и да бяха операторите на тези периферници, където и да се намираха, те въплъщаваха всичко, което намираше за досадно в тази епоха. И на всичкото отгоре, предположи той, бяха трезви до един, проснати неподвижни под автономните си прекъсвачи, а телата им под наем не умееха да пият. Хората бяха толкова фантастично досадни.

А Флин, помисли си Уилф, както в периферника си, така и извън него, беше пълната противоположност на всичко, въплъщавано от посетителите на заведението.

Междувременно се появи сигилът на Лоубиър и запулсира, точно когато мичикоидът донесе новото питие, закрил за момент изискано обветреното не-лице.

— Да? — попита Недъртън, който не очакваше обаждането.

— Куреж — намекна Лоубиър.

— Какво за нея?

— Твърдо ли си решил да преследваш тази идея?

— Така мисля.

— Трябва да си сигурен — нареди полицайката. — Става дума за човешки живот. Ще я пратиш на път.

— Къде?

— За Бразилия. Корабът замина преди три дни.

— Тя е тръгнала за Бразилия?

— Поне корабът й отива там. Ще я пратим да го догони, ретроактивно ще променим манифеста с пътниците. Тя ще бъде напълно недостъпна по време на пътуването. Ще практикува форма на директна медитация, която се изисква, за да я приемат неопримитивите, които се надява да изучава.

— Звучи ми доста сложно… — промърмори Недъртън, който предпочиташе по-свободни и по-гъвкави в основата си измами.

— Не знаем кого може да познава Дийдра — уточни Лоубиър. — Да приемем, че версията ти ще бъде изучавана доста сериозно. Проста история е. Жената заминава преди три дни за Бразилия. Неопримитиви. Медитация. Не знаеш името на въздушния кораб, нито крайната й цел. Моля, въздържай се от измисляне на допълнителни подробности.

— Пък аз мислех, че вие сте склонна към усложняване… — отбеляза Недъртън и си позволи съвсем малка глътка уиски.

— Няма да следим разговора дигитално. Твърде набиващ се на очи отпечатък оставя. Клиент от клуба ще чете по устните ти.

— Значи скриването на масата не означава нищо за вас?

— Все едно да си убеден, че си невидим, когато затвориш очи — обясни Лоубиър. — Обади й се сега, преди да си допиеш чашата.

— Така и ще направя. — Недъртън се вгледа в уискито.

Сигилът на полицайката изчезна.

Той се огледа в очакване да забележи кой го наблюдава при все прикритието, но периферниците бяха заети един с друг или поне се преструваха, че са, а обслужващите мичикоиди бяха до един с гладки, безоки лица. Спомни си как онзи на Дийдра изведнъж се сдоби с поне осем очи, на чифтове с различни размери, черни, сферични и празни. Отпи от уискито.

Представи си как Ани Куреж се качва на борда на някакъв правителствен кораб и се понася на моби на път към Бразилия. Собствените й планове, каквито и да са били, внезапно и неотвратимо променени из основи, щом някой като Лоубиър реши да дръпне конците. Старицата не беше просто полицайка. Нещата при човек на нейната възраст нямаше как да бъдат „прости“. Недъртън вдигна поглед към светлинките, които мъгляво плаваха в отпуснатите мехури на въображаемия цепелин и забеляза за първи път, че представляват неясни силуети. Пленени електронни души. Кой твореше подобни ужасни неща?

Допи последната глътка от уискито си. Време беше да се обади на Дийдра. Но първо щеше да си поръча още едно.