Уилям Гибсън
Периферни тела (117)

117.
Гранитната му фасада, настръхнала от железа

Единият от двата мичикоида обработваше дясната ръка на брадатия тип с медичи. Сложи го на дясното му рамо, където сега то се издуваше и спихваше, отпуснато в скута му и погълнало ръката под себе си. Кръв се вихреше в жълтата течност, която изпълваше медичито. Очите на мъжа бяха затворени, лицето му — отпуснато, и Недъртън му завиждаше за онова дисоциативно състояние, на което се наслаждаваше.

Самият той се чувстваше даже прекалено асоциативен, след като уредът, използван да създаде предишното му състояние, внезапно беше прекратил въздействието си, вероятно поради сблъсъка с периферника на Пенски. Другият вариант беше дисоциативното поле да действа само в „Едънмиър Меншънс“ — острието вече се намираше на известно разстояние зад гърба им. Все едно кое от двете предположения беше вярно, в момента публицистът беше напълно освободен и от принудата да следва чужди движения или поне така смяташе, иначе нямаше ли да са затворени очите му?

Обърна глава да погледне Флин, която се намираше до него на широката задна седалка. Периферното й тяло му се стори извънредно одушевено. На бузата й имаше мазка от кръвта на Пенски, или по-скоро — от кръвта на съсипания му периферник. Роклята й също беше оплискана с кръв, но на черния плат почти не личеше. Погледна спътника си с изражение, което той не можа да разчете, ако изобщо имаше нещо за разчитане.

Мичикоидът, клекнал пред брадатия, свали медичито. То се сви, смали се и течността в него потъмня. Чистачите се бяха захванали за работа върху сивия мокет в купето, съвършено обикновени бежови хексаподи, които премахваха кръвта. Дийдра и брадатият седяха в противоположните краища на обърнатата назад пейка, с втори мичикоид помежду им — този наблюдаваше Недъртън и Флин, след като си беше пуснал за целта няколко чифта лъскави черни паешки очи. Ръцете му се бяха удължили и пред, и след лакътя, и дланите вече представляваха заострени бели порцеланови плавници, с остриета като две елегантно-заплашителни шпатули.

Дийдра премести поглед от брадатия върху Недъртън.

— Ако знаех колко ще прецакаш нещата, щях да те убия лично в деня, когато се срещнахме.

Това не беше реплика, на каквато му се беше случвало да отговаря досега. Запази изражението си, за което се надяваше да е неутрално.

— Ще ми се да го бях сторила — допълни Дийдра. — Ако знаех повече за глупавия ти подарък и какво е кочан, никога нямаше да приема. Но ти познаваше Зубови или по-скоро безполезния им син и си мислех, че е хубаво да ги наредя и сред моите познати. А и Аелита още не се беше превърнала в проблем…

— Мълчи — отвори очи брадатият. — Тук не сме на безопасно място. Ще пристигнем след малко, там ще можеш да плещиш каквото си искаш.

Дийдра се намръщи, не обичаше да й се казва какво да прави. Намести деколтето си.

— По-добре ли се чувстваш? — попита го тя.

— Значително. Имах счупена ключица, три строшени ребра и леко сътресение на мозъка… — Той погледна към Недъртън. — Ще започнем със същите контузии за теб, става ли? След като пристигнем.

Прозорецът се деполяризира. Публицистът предположи, че е станало по желание на мъжа. Видя, че завиват към Чийпсайд и незабавният му импулс беше да предупреди, че нарушават косплей зоната. Но след това видя колко невъзможно празна е улицата. Липсваха каруци, таксита, карети, коне да ги теглят… Лимузината им се насочи на запад, покрай магазините, предлагащи шалове и пера, аромати и сребро — всички луксозни стоки, покрай които бе минавал с майка си, старателно улавяйки магията на рисуваните табели. Чудеше се къде ли са тези изображения днес. Нямаше представа. Тротоарите бяха на практика празни, а не би трябвало. Редно беше да гъмжат от народ, денят тепърва приключваше. Дори няколкото самотни минувачи обаче изглеждаха изгубени, объркани и тревожни. Това бяха хора, озари го прозрение, и затова неспособни да последват получения от другите сигнал, пратен до всички онези облачно-управлявани периферници, преиграващи видимата част от живота на коларите, шивачите, богатите джентълмени, момчетата от улицата. С преминаването на колата те се извръщаха, както Уилф бе видял хората да се извръщат и в Ковънт Гардън, още при първия поглед към жезъла на Лоубиър.

— Празен е — възкликна с разочарование Флин.

Недъртън се облегна настрани и надзърна покрай високия гръб на сивата пейка отпред. През стъклото видя сияещото туловище на Нюгейт. Само веднъж бе стигал чак дотам с майка си и тя бързо бе свила встрани, отблъсната от очуканата гранитна фасада, настръхнала от остри железа.

При най-западната порта на града, разказа тогава тя на сина си, в течение на над хиляда години се издигал затвор и това тук представлявало последното му и окончателно превъплъщение. Или поне е било, преди да го съборят през 1902 г., в началото на онази странно оптимистична епоха отпреди джакпота. За да бъде впоследствие преизграден от асемблерите, няколко години преди раждането на Уилф. Клептът (майка му никога не го наричаше така пред него) бе приел завръщането на Нюгейт за мъдър и нужен ход.

Вече непосредствено пред тях се издигаше онази същата подсилена с желязо зловеща порта от обковано с гвоздеи дъбово дърво, в която се бе взирал Недъртън и като дете. Същата, за която майка му каза, че била уплашила Дикенс, макар че тогава не разбра какво има предвид.

Но портата беше уплашила и него. Изплаши го и сега.