Уилям Гибсън
Периферни тела (49)

49.
Звуците, които издаваше

Този Павел има скули, с които да цепиш лед, помисли си Флин, но гласът му беше приятен.

— Личностно ИИ — обясни ирландецът. — Ще го изключим, преди да се настани твоят човек.

— Аз съм Флин — представи му се тя.

— Радвам се да се запознаем — отвърна периферникът, загледан в ирландеца така, все едно не си струва и среден пръст да му покаже.

— Програмиран е да дразни противника си — обясни Осиан. — Част от спаринг функционалността. Кара те да копнееш да му избиеш зъбите.

Периферният пристъпи от крак на крак. Стърчеше над метър и осемдесет на ръст — по-висок беше от Бъртън, със заресана на една страна руса коса. Вдигна светлата си вежда срещу Флин.

— С какво мога да бъда полезен?

— Върви в задната кабина — нареди Аш. — Легни. Съобщи на фабриката, че облакът няма да ни трябва.

— Разбира се. — На периферника му се наложи леко да извърне рамене, за да не остърже лъскавите стени, светли почти като косата му.

— Ясно ми е защо Антон все се опитва да го убие — промърмори Осиан. — Няма акъл, но е винаги неприятен.

Аш му каза нещо на един от техните странни лични езици.

— Тя твърди, че настройките могат да се променят — обясни икономът на Флин. — Така е, но Антон няма да го изтърпи. Не е на неговата. Все се надявах, че ще нанесе на тялото достатъчно щети, та от фабриката да не успеят да го сглобят наново.

— Мейкън е приготвил всичко — съобщи Аш на Флин. — На телефона е. Иска да говори с теб.

— Добре — съгласи се момичето. Появи се баджът на Аш, след това още един до нейния, жълт и с грозна червена бучка. После и Мейкън.

— Каква е тази хапка на емблемата ти, Мейкън? Вече си си спретнал собствен бадж от бъдещето, а?

— Твоят пък е съвсем жалък — отвърна той. — Просто е празен. Накарай мацката да ти го оправи! — И се ухили.

— Малко съм заета — отвърна Флин.

— Всичко наред ли е?

— Не съм така зле като първия път. А и поразгледах малко наоколо. Той готов ли е?

— Твърде готов, мен ако питаш.

— Бъртън знае ли?

— Случайно научи — отвърна Мейкън и хвърли поглед настрани.

— Той там ли е?

— Аха.

— Мамка му.

— Всичко е наред. Готови сме.

— Хайде да го направим тогава.

— Готов, когато си готова и ти — съгласи се Мейкън.

— Там ще сме двете с Аш — обясни Флин на Недъртън и Осиан. — Не съм сигурна той как ще го понесе. Важно е да помните, че трябва да сте по-мили с него, ясно? Ако се развълнува, по-добре отстъпете — и то бързо.

Публицистът и икономът се спогледаха.

— Добре — обърна се Флин към Аш и тръгна по коридора: три крачки до задната стая, където периферникът лежеше на койката, провесил крака от единия й край.

— Павел — каза му Аш зад рамото на Флин, — затвори очи.

Тялото я погледна, после изпълни нареждането.

— Петнайсет — продължи техничката и Флин предположи, че говори на Мейкън.

Броеше назад наум. На десет си представи полюшването. Продължи нататък.

— Нула — каза Аш.

Очите на периферника се отвориха широко.

— Христосе на клечка! — възкликна той и вдигна грамадните си длани така, че да ги вижда. Размърда и двете, след това с всеки палец докосна останалите пръсти поред, после повтори обратно назад до показалеца. Седна, все едно го дръпна пружина. Скочи на крака.

— Аз съм, Конър! — каза му Флин.

— Знам. Мейкън ми показа снимка от екрана. Ти — обърна се той към Аш, — видях такъв като теб в един клуб в Атланта. Момчето разправяше, че е елф от хиперпространството.

— Това е Аш — представи я Флин. — Бъди мил с нея. Цветовете наред ли са?

— Цветове ли? Най-добре просто да не са ефекти от надрусване!

— Не е тетрахроматичен — обясни Аш и накара Конър подозрително да я погледне.

— Добре ли се чувстваш? — попита Флин.

Той се ухили хищно, зловещо изражение на лицето на доскорошния Павел.

— Дявол го взел. Виж ги само всичките тези пръсти!

— Насам — посочи му Флин. — Но отвън има двама мъже. Те са от нашите. Наред са. Ясно?

— Мамка му, да — отвърна Конър и пак зяпна палците си. — Боже!

Тя го хвана за ръката и го изведе навън. Аш беше застанала до Осиан, Недъртън — зад гърба им.

— Конър Пенски — представи им го Флин и освободи ръката му. — Конър е бил в Морската пехота заедно с брат ми.

И тримата кимнаха, втренчени в него. Периферникът вече стоеше по съвсем друг начин. Конър местеше поглед върху всеки по ред, явно реши, че няма причина да се ръкува с тях и пъхна ръце в джобовете на сивите си панталони. Огледа кабината.

— Корабче? На сух док?

— Голяма луксозна каравана — обясни му Флин.

Той отиде до прозореца и надзърна навън.

— Леле-мале, там навънка! — възкликна въодушевено. Флин стоеше точно зад него, когато той дръпна рязко вратата. Конър изобщо не си даде труд да ползва трапа. С акробатично премятане настрани и през перилата скочи от поне пет метра височина. Приземи се в движение и се затича, вероятно по-бързо, отколкото някога му се беше случвало, право през гаража, по протежение на дългата редица от, както бяха казали домакините им, автомобилната колекция на бащата на Лев. Докато тичаше, дългите арки светваха една след друга със сияйното си вещество в толкова широки дъги, че все едно бяха плоски, и помръкваха отново след преминаването му под тях, а допреди малко Флин дори не си представяше, че са толкова много или колко е голям самият гараж. Конър пищеше тичешком, може би както не беше крещял дори когато му се беше случил инцидентът, откъснал такава голяма част от тялото му, а между писъците дрезгаво подвикваше, както Флин предположи, от непоносима радост или облекчение, просто защото можеше да тича така бързо и да има пръсти. Тези радостни изблици бяха дори по-трудни за слушане от крясъците му.

Накрая и последната арка потъмня след преминаването му под нея и останаха само мрак и звуците, които Конър издаваше.