Уилям Гибсън
Периферни тела (41)

41.
Нула

Всичко в караваната, което не беше донесено от Мейкън и Едуард, стоеше избутано до стените, подредено по конец. Бяха разопаковали сините сакове и кутиите. Едуард седеше в китайското кресло и свързваше разни щуротии с дисплея на Бъртън. Един от кабелите отиваше до бяла конзола, поставена на средата на прилежно опънатото военно одеяло на леглото.

— Нищо безкабелно? — попита Флин.

— Това не са просто кабели. Към една трета от самото устройство са. Дай ми телефона си.

Тя го връчи на Мейкън, който го предаде на Едуард.

— Парола?

— Изи Айс — отвърна тя. — С малки букви, слято.

— Толкова смотана парола, че за нищо не я бива.

— Аз съм просто обикновено човешко същество, Мейкън.

— Проклетите обикновени хора никога не правят работи като това, което се каниш да изпробваш.

Той се усмихна.

— Готово — обади се Едуард, вече свързал телефона й и изтеглящ стола назад от масата.

— Може ли да намалим осветлението? — попита Мейкън. — Очите ти ще бъдат затворени, но въпреки това е твърде ярко. Или пък ще ти предложа превръзка за очите.

Флин отиде до екрана и махна през менюто, за да намали лампите до хлапешка сексфантазия.

— Така?

— Идеално — съгласи се Мейкън.

— Сега какво следва?

— Лягаш на леглото ето тук, с глава под удобен ъгъл и слагаме ей това… — Той посочи конзолата. — Затваряш очи. Ще сме наоколо, ако ти потрябваме.

— За какво например?

Той посочи жълтата пластмасова кофа със стикери на „Хефти Март“ на нея.

— Има вероятност от гадене. Заради вътрешното ухо. Фантомно вътрешно ухо, така каза мацката, но мисля, че го опрости за наше удобство. Не си яла, нали?

— По случайност — отвърна Флин. — Умирам от глад.

— Иди до тоалетната — заръча й Мейкън. — И потегляме.

— Аз потеглям.

— Знам. Което ме побърква.

— Ревнуваш короната?

— Любопитен съм. Както винаги.

— Каквото и да става, ще ти разкажа.

— Не и докато се случва, няма да можеш. Проработи ли това чудо, ще си в изкуствено предизвикана версия на сънна парализа.

— Онова състояние, дето не се самонараняваме в него, ако сънуваме разни неща?

Беше гледала епизод на Ciencia Loca^[1] за тази щуротия, живите сънища и обладаването от вещици.

— Точно така. Иди сега до заведението. Време е.

Когато Флин излезе от караваната, видя Бъртън и Карлос, застанали един до друг на няколко метра встрани. Показа им среден пръст и влезе в тоалетната, където изобщо нямаше осветление, пишка, като се надяваше, че в тъмното не е окапала кедровите стърготини на седалката, излезе, използва дезинфектанта и се прибра в караваната, като не обърна внимание на младежите. Затвори решително вратата.

Мейкън и Едуард я гледаха.

— Свали си обувките! — предложи й Мейкън.

Флин седна на леглото, а той внимателно премести конзолата и й направи място. Тя успя да разгледа короната си добре, докато си сваляше маратонките. Изглеждаше спретната като всичко класно, напечатано от Мейкън, лъскава като телефона й, като изключим глазурната детинска шашмалогия, от която беше изработена. Едуард наместваше възглавницата на Бъртън.

— Имаш ли още възглавници? — попита.

— Не — отвърна Флин. — Сгъни я на две. Имаш ли им логина?

— Да — отвърна Мейкън и извади малка пластмасова тръбичка, за да й покаже емблемата на „Фарма Джон“. — Ще ти хареса.

— Така казват всички — отвърна Флин.

Мейкън изстиска солна паста на пръста си.

— Гледай да не ми я вкараш в очите!

Той размаза студена влага по челото й като някаква странна и вероятно нежелана благословия. След това взе конзолата.

— Прибери си косата! — Флин изпълни нареждането и той намести диадемата на главата й. — Става ли?

— Предполагам. Тежи. Отпред.

— Предположението ни е, че истинският образец тежи колкото чифт еднократни очила, но това е най-доброто, на което сме способни, предвид краткия срок, поне с нашите принтери. Да ти стиска някъде?

— Не.

— Добре. Значи тежи, нали така? Затова ще ти го придържам, докато си легнеш полека, а Едуард ще намести възглавницата. Става ли? Хайде.

Флин легна по гръб и опъна крака.

— Заради кабела — обясни Мейкън — трябва да си държиш ръцете настрани от главата и лицето, ясно?

— Добре.

— Да знаеш, че караме на собствено захранване, просто за всеки случай.

— В случай на какво?

— Още нареждания на доктора.

Флин прехвърли поглед от него към Едуард, местеше само очите си, после пак погледна Мейкън.

— И?

Той се пресегна, хвана дясната й китка, стисна я.

— Ние сме тук. Ако нещо ни се стори прекалено шантаво, ще те измъкнем оттам. Вградихме някои съвсем прости наблюдателни функции, наши собствени. На важните показатели… — Той отпусна китката й.

— Благодаря. Какво да правя?

— Затвори очи. Брой от петнайсет надолу. Към десет ще усетиш залюляване…

— Залюляване ли?

— Тя така го нарече. Дръж си очите затворени, продължавай да броиш до нула. След това ги отвори. Ако те видим да ги отваряш, значи не се е получило.

— Добре — съгласи се Флин. — Но не и преди да кажа, че съм готова…

Тя задържа главата си неподвижна и погледна нагоре и надясно — към прозореца на стената до нея. Нагоре: таванът и осветителните тръби, грейнали в полимера. Към краката си — екранът на Бъртън и Едуард. Наляво — Мейкън и затворената врата зад него.

— Готова съм! — Флин затвори очи. — Петнайсет. Четиринайсет. Тринайсет. Дванайсет. Десет.

Пук.

Същият цвят като тактилните белези на Бъртън, само че можеше да го вкуси по зъбите си.

— Девет. Осем. Седем. Шест…

Не беше проработило. Нищо не се случи.

— Пет. Четири. Три.

Трябваше да им каже.

— Две. Едно. Нула.

Флин отвори очи. Над нея висеше плосък таван, лъскав и на около два метра по-високо от този в караваната, а стаята, гледана от долу нагоре, беше различна, тежестта на короната липсваше, стомахът й се бунтуваше…

Женски очи, отблизо, странно замъглени.

Флин не помнеше да е сядала, но след това видя ръцете си, само че не бяха нейните.

— Ако ти е необходимо… — каза жената и й подаде стоманена кофичка. — В корема ти няма нищо друго, освен вода…

Флин се наведе и в кръглото, лъснато като огледало дъно видя да се отразява лице, което не беше нейното. Застина.

— Мамка му… — Устните на това лице се движеха в синхрон с думите, когато ги изговаряше. — Какво е това, мамка му? — Стана от леглото и то бързо. Не беше легло. Тапициран перваз или нещо подобно. И тя самата беше по-висока. — Нещо не е наред… — чу се да казва с гласа, който не беше неин. — Цветовете…

— Получаваш входни данни от антропоморфичен дрон — обясни жената. — Телеприсъствен аватар. Не е необходимо да го управляваш съзнателно. Не се опитвай. В момента го рекалибрираме. Устройството на Мейкън не е идеално, но работи.

— Познаваш Мейкън?

— Виртуално — обясни жената. — Аз съм Аш.

— Очите…

— Контактни лещи.

— Твърде много цветове… — Флин имаше предвид собственото си зрение.

— Съжалявам — извини се жената. — Пропуснали сме го. Периферникът ти е тетрахромат.

— Какво?

— Има по-голям обхват на зрението от теб. Но намерихме настройките за тази функция и ги включихме в рекалибрацията. Докосни си лицето.

— Мейкън каза да не го правя.

— Сега е друго.

Флин вдигна ръка и се пипна по бузата, без да се поколебае.

— Мамка му…

— Добре. Рекалибрирането действа.

Отново опита, с две ръце. Все едно се докосваше през пласт от нереално вещество.

Флин вдигна очи. Таванът беше от светло лакирано дърво, лъскав, инкрустиран с кръгли плоски метални лампички, които сияеха меко. Стаята беше малка, по-висока отколкото широка. По-тясна от караваната. Стените бяха от същото дърво. До тясна отворена врата стоеше някакъв мъж. С тъмна риза и сако.

— Здравей, Флин! — каза той.

— А, мистър „Човешки ресурси“! — отвърна тя, когато го позна.

— Май съдината няма да ти потрябва. — Жената на име Аш остави кофата на тапицирания перваз, на който се беше събудила Флин. Събудила? Пристигнала? — Нещо против да поприказваш сега с Мейкън?

— Как?

— По телефона. Той е притеснен. Успокоих го, но ще е от полза да поговориш с него.

— Имаш телефон?

— Да — отвърна жената. — Но и ти също.

— Къде се намира?

— Не съм сигурна. Но и няма значение. Гледай сега!

Флин забеляза появата на малко кръгче. Като значка в „Баджър“. Беше бяло, с анимация на щрихована рисунка на антилопа или нещо подобно, в бяг. Тя завъртя очи. Кръгчето с анимацията се измести заедно с погледа й.

— Какво е това?

— Моят телефон. И ти имаш такъв. Набрала съм Мейкън. Сега отварям фийд…

Разшири се втори кръг, отдясно на анимацията и по-голям. Флин видя Мейкън, седнал пред екрана на Бъртън.

— Флин? — попита той. — Ти ли си?

— Мейкън! Ама че лудост!

— Какво направи точно преди да скачим онуй чудо? — Изражението му беше сериозно.

— Пишках?

Мейкън засия.

— Уха! — поклати ухилено глава. — Направо страхотно, честна дума!

— Той вижда това, което виждам аз — обясни Аш.

— Добре ли си? — попита Мейкън.

— Предполагам.

— Тук при нас си добре — увери я той.

— Ще се свържем отново с теб, Мейкън — намеси се Аш, — но сега вече трябва да говоря с Флин.

— Прати някой до къщата да ми приготви сандвич — помоли Флин Мейкън, — защото ще умирам от глад.

Той се ухили, кимна, смали се до точка и изчезна.

— Можем да се преместим в кабинета ми — предложи мъжът.

— Още не — отвърна Аш. Докосна светлата ламперия и един панел се плъзна встрани и изчезна от поглед.

Тоалетна, мивка, душ, всичко от стомана. Огледало. Флин пристъпи към него.

— Леле майко! — възкликна. — Коя е тя?

— Не знаем.

— Това е… машина? — Флин докосна… нечие тяло. Корем. Гърди. Гледаше в огледалото. Френската девойка от „Операция «Северен вятър»“? Не. — Това трябва да е все някой!

— Да — съгласи се Аш. — Макар че не знаем кой е моделът. Как се чувстваш сега?

Флин пипна стоманената мивка. С нечия чужда ръка. Нейната.

— Усещам допира.

— Гади ли ти се?

— Не.

— Вие ли ти се свят?

— Не. Защо тя носи риза като моята, но от някаква коприна? Пише ми името на нея.

— Искахме да се чувстваш като у дома си.

— Къде се намираме? В Колумбия? — Флин долови в гласа си колко слаба е според нея самата тази вероятност.

— Това е в моята област, така да се каже — намеси се онзи тип от „Човешки ресурси“ зад гърба й. Недъртън, сети се тя. Уилф Недъртън. — Ела в кабинета ми. Малко по-просторен е. Ще се опитам да отговоря на някои от въпросите ти.

Флин се извърна и го видя доста по-ококорен, отколкото го помнеше. Имаше вид на човек, срещнал призрак.

— Да — съгласи се Аш и положи длан на рамото на момичето. — Хайде.

Нейната ръка, зачуди се Флин, но на чие рамо?

Остави се Аш да я води.