Уилям Гибсън
Периферни тела (12)

12.
Тилацинът^[1]

Тогава искаше да я впечатли — и какъв по-добър начин от това да й предложи нещо, което парите не могат да купят? Когато Лев му го обясни за първи път, на самия него то му се стори като приказка за призраци.

Беше й споменал за подаръка си в леглото.

— И те са мъртви? — попита тя.

— Вероятно.

— Отдавна ли?

— Отпреди джакпота.

— Но са живи, там, в миналото?

— Не в миналото. При тях е установена първоначална връзка, в нашето минало не е имало такава. До нея битието се разделя. Те вече не се насочват към нашето бъдеще, а тук нищо не се променя.

— В леглото ми ли? — тя разпери ръце и крака, и се усмихна.

— В нашия свят. Историята ни. Всичко.

— И той ги наема?

— Да.

— Как им плаща?

— С пари. Пари от техния свят.

— А откъде ги взима? Там ли отива?

— Не можеш да отидеш там. Никой не е способен на това. Но може да се обменя информация, така че там се изкарват пари.

— И кой, казваш, правел такива работи?

— Лев Зубов. Заедно сме ходили на училище.

— Руснак.

— Родът е от стария клепт. Лев е най-малкият. Пада си по развлеченията. Има си хобита нашият Лев. Това е най-новото.

— Защо не съм чувала за това досега?

— Ново е. Не се говори за него. Лев търси все нововъведения — области, в които семейството му може да инвестира. Смята, че това може би е изтекло от Шанхай. Има нещо общо с квантовото тунелиране.

— Колко назад могат да се върнат?

— Две хиляди двайсет и трета — най-рано. Той смята, че тогава нещо се е променило — достигнато е определено ниво на комплексност. Нещо, което никой там не е имал причина да забележи.

— Напомни ми за това после. — Тя се пресегна към него.

На стената — рамкираните обработени кожи от последните й три преображения. Под него — най-новата й кожа — неизрисувана.

Сега беше десет вечерта, а той се намираше в кухнята в къщата на бащата на Лев в Нотинг Хил, неговият „дом на изкуството“.

Недъртън знаеше, че има и „дом на любовта“ на „Кенсингтън Гор“ няколко делови дома, както и семейна къща в Ричмънд Хил. Тази в Нотинг Хил беше първият недвижим имот на дядото на Лев в Лондон, придобит в средата на века, точно в самия вихър на джакпота. Лъхаше на солидни връзки, които й позволяваха тихо да гние. Тук липсваха чистачи, асемблери и камери — в къщата не влизаше нищо, контролирано отвън. Човек не можеше да си купи разрешение за това. Бащата на Лев просто разполагаше с такова и вероятно синът също щеше да го добие, макар че двамата му братя, които Недъртън избягваше като чума, изглеждаха по-добре пригодени да управляват изискващото напън дърпане на връзки, нужно за запазването му.

През кухненския прозорец публицистът следеше единия от двата тилацинови аналога на Лев, докато той си вършеше напърчено-опашатата работа до осветена леха с хоста. Чудеше се колко ли струват драхонките на тварта. Съществуваха враждуващи школи по тилацинство, които си биеха геномите — поредното хоби на Лев. Ето, че аналогът се обърна с некучешките си движения, вертикално раираният му хълбок — твърде хералдичен — и сякаш се взря в наблюдателя си. Погледът на бозайника хищник, нито куче, нито котка, беше твърде странен, както веднъж спомена Лев. Или може би Доминика разполагаше с фийд от очите му? Тя не харесваше Уилф. Изчезна при пристигането му, отиде на горния етаж или може би надолу в традиционно дълбокия айсберг от олигархични многосъставни мазета.

— Не е толкова просто — каза Лев сега, като постави яркочервена чаша с кафе върху надрасканата борова маса пред Недъртън, до жълта тухличка от легото на сина си. — Захар?

Беше висок, с кафеникава брада, архаично очилат, артистично разрошен.

— Напротив — отвърна Недъртън. — Кажи й, че е спряло да работи… — И погледна към Лев. — Нали каза, че и това е възможно?

— Казах ти, че никой от нас няма представа кога или защо е започнало, чий сървър може да е това, да не говорим колко дълго може да продължи явлението или докога ще ни е под ръка.

— Тогава й кажи, че е спряло. Има ли бренди?

— Не — отвърна Лев. — Трябва ти кафе. Срещал ли си сестра й, Аелита? — С тези думи седна срещу Недъртън.

— Не. Щеше да ме запознава. Преди. Май не са много близки.

— Достатъчно близки са. Дийдра не го искаше. И аз също, честно казано. Не правим такива работи, ако възнамеряваме да се отнасяме сериозно към продължителността на мероприятието.

— Не го е искала ли?

— Накара ме да го дам на Аелита.

— На сестра й?

— Сега е част от охраната на Аелита. Много дребна част, но тя знае, че е там.

— Уволни го. Сложи край.

— Съжалявам, Уилф. Тя го смята за интересно. Ще обядваме в четвъртък и се надявам да й обясня, че полтовете всъщност не са основната полза от континуумите. Може и да ме разбере. Струва ми се умна.

— Защо не ми каза?

— Мислех, че и бездруго си имаш много работа. А и, честно казано, не ми звучеше много разумно по онова време. Дийдра ми се обади, заяви ми, че си сладур и не иска да ти нарани чувствата, и предложи да дам полта на сестра й, която харесва странни неща. Не ми се стори, че възнамеряваш да ставаш съществена част от живота й, така че не смятах и че ще има значение. А после Аелита се обади и ми се стори искрено заинтригувана, така че й го дадох.

Недъртън вдигна с две ръце кафето си, отпи и поумува.

Реши, че казаното току-що решава всъщност проблема му. Вече нямаше връзка с Дийдра. Непряко беше представил приятел на сестрата на жена, с която е имал общо. Не знаеше кой знае какво за Аелита, освен че е кръстена на съветски филм от ерата на нямото кино. В обобщения материал на Рейни не се споменаваше кой знае какво, а и по онова време вниманието му бе съсредоточено другаде.

— С какво се занимава тя? Май беше на някакъв почетен дипломатически пост?

— Баща им е бил почетен посланик за разрешаване на кризата. Според мен е наследила известна част от поста, макар да разправят, че Дийдра била по-съвременната версия.

— С все палците и прочие?

Лев сбръчка нос.

— Изритаха ли те?

— Очевидно. Не е официално, засега.

— Какво ще правиш оттук нататък?

— Ще се пусна по течението. Сега, след като ми обясни положението, не виждам причина сестрата на Дийдра да не задържи полта си… — Недъртън отпи още една глътка кафе. — Защо ги наричате така?

— Те са призраци, които местят разни неща, предполагам затова. Здрасти, Гордън. Красавецът ми той!

Недъртън проследи погледа на Лев и видя, че тилацинът ги гледа от малката тераска, изправен на задните си крака. Наистина ужасно му се пиеше, а сега си спомни и къде според него е най-вероятно да намери едно питие. Само едно обаче. Изправи се и каза:

— Трябва да помисля. Нещо против да ида да разгледам колекцията?

— Не обичаш коли.

— Обичам история — възрази Недъртън. — Не ми харесва да вървя по улиците на Нотинг Хил.

— Желаеш ли компания?

— Не. Трябва да помисля.

— Знаеш къде е асансьорът — каза Лев и стана да пусне тилацина вътре.