Уилям Гибсън
Периферни тела (105)

105.
Бял шум в костите

В асансьора, тя се опита да си припомни всичко, което Уилф й беше казал за изкуството на Дийдра, като се чудеше дали няма да чуе същия глас да ръси глупости и в главата й, но това не се случи.

— Какво е онова нещо, дето дърдори? — попита тя Недъртън.

— Когнитивен пакет — обясни той, докато вратите се отваряха. Флин надуши манджите на Лев от кухнята. — Конструира по същество безсмислени твърдения от съответния жаргон, по повод определена тема. Няма да те изпращам нататък. Била си тук и преди! — Недъртън спря в подножието на стълбите.

— Казах го — изуми се Флин, — но не го мислех.

— Именно. Но за всички останали това не е очевидно. А и не беше зле като за колаж от пълни глупости.

— Направо ме втресе.

— Според мен е всъщност добра идея, в нашето положение. Най-добре върви горе.

— Пробвай колесарчето, докато се върна.

— Къде е то?

— На един стол в „Колдайрън“. До леглата.

— Късмет! — пожела й Недъртън.

Тя се обърна и изкачи стълбите, застлани с щампован мокет, взе завоя на средата и продължи нагоре. На горната площадка мебелите блещукаха меко, лъщеше стъкло. На Флин й се прииска да можеше да спре и да поразгледа, но ето я Лоубиър, до двукрилата врата, с ръка на дръжката, частично отворено беше само едното крило.

— Здравей — каза старицата. — Моля, заповядай!

И отново потапяне в зеленото, украсено със златно. Едничка лампа, с осветително тяло зад абажур, шлифован като диамант.

— Гриф организира защитата на майка ти, както дочух.

Флин се обърна към дългата маса, чийто тъмен плот беше идеално гладък, но не твърде лъскав. Вече не се чувстваше като в щаба на Дядо Коледа. Щеше й се да запази усещането, но помещението й се струваше извънредно делово, почти като кабинет. Тя погледна Лоубиър, която бе издокарана в поредния си костюм. Видя в нея Гриф — по-изпъкващ, отколкото очакваше.

— Ти си Гриф — изтърси. — Той е теб като по-млада.

Лоубиър наклони глава.

— Досети ли се или той ти сподели тайната?

— Имате еднакви ръце. Недъртън обърна внимание на подноса на нашата камина. Спомена, че е видял такъв и в магазина на Клоувис. Че тя е старица. Предположих, след като я видях там и тук едновременно… — Флин млъкна за момент. — Всъщност не едновременно, нали така? Предположих, че и ти ще имаш двойник там.

— Именно — съгласи се Лоубиър и затвори вратата.

— А аз имам ли двойник тук? — попита Флин.

— Не сме успели да го потвърдим. Съхранен е записът за раждането ти. Няма отбелязана дата на смъртта. Но ситуацията се беше влошила доста, както, предполагам, Недъртън ти е обяснил. По време на по-дълбокия джакпот, записите са непълни до несъществуващи, още повече — в Съединените щати. Там за кратко имаше военно правителство, което изтри големи партиди данни, привидно случайно и без видима причина. Ако си жива днес, значи си около моята възраст, което ще рече, че или си богата, или имаш страхотни връзки, което тук значи горе-долу едно и също. И ще рече, че трябва да мога да те открия.

— Нямаш нищо против, че знам?

— Не, нищо. Защо си си мислила, че може да съм против?

— Понеже е тайна?

— Не и от теб. Ела, седни тук… — Старицата отиде до високите, мъхестозелени кресла в единия край на масата. Изчака, докато Флин се настани в едното, сетне зае другото. — Както чух, Недъртън е доволен от когнитивния пакет.

— Радвам се, че на някого му е харесал.

— И са ти показали пистолетите.

— А те за какво ми трябват?

— Само единият — обясни Лоубиър. — Другият е или за Конър, или за брат ти, зависи от случая. Надявам се да не ви потрябват изобщо, но зад плана на противника е залегнал жесток ум. Най-добре да разполагаме със собствени възможности за груба игра.

Високите прозорци бяха скрити зад зелени завеси. Флин си представи зад тях лабиринт, зелено на мястото на сините брезенти в „Колдайрън“.

— Ами президентката Гонзалес? Гриф казва, че са я убили.

— Така е. И оттам колелото се завъртя.

— Смяташ да промениш положението?

— Зависи. Убийството й е резултат не толкова от активен заговор, колкото от политическия климат по това време.

— От какво зависи?

— Май от партито на Дийдра.

— Как?

— „Колдайрън“ и Матрьошката, както я наричат твоите хора, се състезават да притежават твоя свят. Съперничещи си вълни от вторични финансови събития. Ние не печелим. Не губим, поне не с много, но определено не печелим. В полза на „Колдайрън“ Лев е наел гениален, но неопитен екип. Матрьошката, която съществува, за да те убие, ако не по други причини, изглежда разполага с могъщ държавен финансов апарат тук. Трябва да ги спра, за да осигуря власт на „Колдайрън“, което след това може да позволи предотвратяването на убийството на Гонзалес. Но политиката тук е такава, че не съм в състояние да го постигна, без да имам доказателства или поне разумно тяхно факсимиле за това кой е убиецът на Аелита. Не ми е по силите да обясня как работи властта тук, но очевидно могъща личност има интереси в Матрьошката. От самото начало препъват и настъпват наред. Мога да уравновеся този ефект, да предложа на пострадалите инструмент, с който да ги смажат. Но за да се случи това, вие с Недъртън трябва да пожънете успех на партито на Дийдра.

Флин се загледа във филигранното стъкло и сребро на барчето. Обърна се към Лоубиър.

— Всичко зависи от това да идентифицирам задника от онзи балкон?

— Да.

— Гадост.

— И това го има, да. Но стигнахме дотук. Ако го разпознаеш, ще ми дадеш сигнал и ще задвижа плана.

— Ами ако не мога? Или не успея?

— Най-добре да не се задълбочаваме в тази посока. Ако успееш, ще се сблъскаме с трудности от нов вид, понеже празненството у Дийдра се провежда според споразумение, което изрично забранява употребата на лични комуникационни устройства. Като периферни, телеприсъствени средства, вие с мистър Пенски се превръщате в определено изключение, но ще ви наблюдават извънредно внимателно. Така че е от първостепенна важност, след като разпознаеш нашия убиец, да ми го предадеш.

— И как ще го направя?

— Новоинсталираният когнитивен пакет на периферника ти е, буквално, пакет. В него се съдържа комуникационна платформа, която охранителните средства около събитието на Дийдра няма да са в състояние да засекат. По време на връзката с мен ще ме чуваш като — и тук цитирам — „бял шум в костите си“. Наясно съм, че ще е странно и смущаващо, но е най-безопасният ни вариант.

— А ако убиецът е там?

— Това е далеч по-интересният вариант. И е причината да съм много доволна от пълното ти нежелание да разрешиш употребата на онова особено отвратително химическо оръжие.

— Защо ме подложи на изпитание?

— Понеже може да ми се наложи, докато действаш, да бъдеш именно човекът, който не би го позволил.

— Винаги искаш да знаеш много — възмути се Флин, — но не ми казваш почти нищо.

— На нас си ни нужна съсредоточена върху задачата.

— Кои сте „вие“?

— Ние двете с теб, мила моя — отговори Лоубиър и се пресегна да я потупа по ръката.