Уилям Гибсън
Периферни тела (113)

113.
Надуваемият дворец

Мичикоид със сияйна палка махна на ЗИЛ-а им да отбие зад звяр от рода на шестколесната сребърна парна ютия на „Бентли“-то, макар че цветът на колата на Лоубиър беше разкрит. Двойка с бръснати глави и лицеви татуировки на маори се показа за миг между гладките черни ръбове на колата и сериозна на вид конструкция на надуваем замък, който очевидно не беше рутинно архитектурно решение на „Едънмиър Меншънс“ или което и да е друго острие. Вътре бяха вградени различни скенери, предположи Недъртън. Входът изглежда се обслужваше само от мичикоиди в еднакви сиви, някак квази-военни униформи. Той си спомни онази на мобито на Дийдра, точно преди художничката да се метне през перилата, настръхнала от дула, и какво каза по този повод Рейни — че ги е видяла да щъкат като паяци там долу на острова на кръпкарите.

Като по даден знак Аш и Конър отвориха всеки от своята страна. Вратите на ЗИЛ-а бяха толкова масивни, че се налагаше да ги задвижват сервомотори, макар и безшумни. Едновременно — Аш от страната на Недъртън, Конър — от тази на Флин — те посегнаха към вратите на пътниците.

Без много размисъл, публицистът се наведе към Флин и я стисна за ръката.

— Ще лъжем като шампиони — обеща, без да знае откъде му е хрумнало.

Тя го озари с крива, стресната усмивка и след това излязоха от колата — всеки от своята страна, въздухът беше влажен и по-студен, отколкото очакваше, но свеж. Мичикоид сканира Конър с несияеща пръчка, друг стори същото с Аш, а след това двамата с Флин бяха допуснати в сградата през сивата надуваема конструкция, все едно между бедрата на огромен слон-играчка.

Някакво поле предизвика умерено дисоциативно състояние, докато ги сканираха и ръчкаха през разнообразни неприятни роботизирани портали в течение на може би петнайсет минути, след което ги приветства изкусно очукан мичикоид в древно кимоно.

— Благодаря, че почетохте помена ни за живота на Аелита Уест. Личният ви асистент по сигурността ще бъде допуснат отделно. Ще го заварите да ви чака. Асансьорът е третият отляво.

— Благодаря. — Недъртън хвана периферното тяло за ръката. Татуираната двойка не се виждаше наоколо. Не се виждаше абсолютно никой, фоайето беше гостоприемно колкото и гласовата поща на Дийдра, чак до стандартната типичност на този вид сгради.

— Помен за живота ли? — попита Флин, докато той я водеше към асансьора.

— Така каза мичикоидът.

— Родителите на Байрън Бъркхарт проведоха същото нещо.

— Чии родители?

— На Байрън Бъркхарт. Управител в „Кофи Джоунс“. На Свети Валентин го сгази роботизиран товарен камион. Чувствах се виновна, понеже му бях ядосана, нали ме уволни. Но въпреки това отидох на помена…

— Явно семейството е приело, че Аелита вече не е сред живите…

— Нямам представа как са си направили такъв извод. Но ми се ще да знаехме за помена. Можехме да донесем цветя.

— Дийдра изобщо не го е намеквала. Явно е изненада.

— Изненадващо погребение? Така ли правите тук?

— За първи път ми е.

— Петдесет и шести етаж — посочи Флин редицата копчета.

Асансьорът се отвори, когато публицистът докосна съответния бутон. Влязоха. Вратите се затвориха зад тях. Изкачването премина в пълна тишина, бързо, леко замайващо. Недъртън беше сигурен, че на помена ще се сервират напитки.