Уилям Гибсън
Периферни тела (1)

1.
Тактилници

Според тях братът на Флин нямаше ПТСР^[1], просто тактилните му рецептори гличваха^[2] от време на време. Смятаха, че страда от нещо като синдрома на фантомния крайник; че го измъчват призраците на тактилните татуировки, които е носил през войната — онези, които му бяха подсказвали кога да тича, кога да стои неподвижен, кога да се впусне в танца на схватката, в коя посока и в какъв обхват. Заради този проблем му отпуснаха обезщетение и той се настани в караваната долу до потока. Когато Флин и Бъртън бяха малки, там живееше чичото-алкохолик, по-големият брат на баща им — ветеран, но от друга война. През лятото, когато Флин беше на десет, тя, Бъртън и Леон превърнаха караваната в своя крепост. По-късно Леон се пробва да води там момичета, но вътре миришеше прекалено лошо. Когато уволниха Бъртън, караваната беше празна, като изключим най-голямото гнездо на оси, което някой от тях бе виждал. Най-ценното нещо в техния имот, така я наричаше Леон. „Еърстрийм“ от 1977 г. Веднъж той показа на Флин как подобните на затъпени куршуми за пушка каравани се продават в ибей за луди пари, независимо от състоянието им. Чичото беше опаковал своята с бял пенопласт, вече посивял и мръсен, против теч и за изолация. Леон твърдеше, че това я било спасило от грабители. На Флин караваната й приличаше на голяма стара ларва, но с тунели, изрязани зад прозорците.

На слизане по пътеката тя видя трошици от пенопласта, отъпкани здраво в тъмната пръст. Осветлението в караваната беше включено и когато се приближи до нея, Флин зърна през единия прозорец как брат й става и се обръща: гърбът и хълбокът му бяха нашарени с белези от премахнатите тактилници, сякаш някой бе посипал кожата му със сребристите люспи на мъртва риба. Казваха, че можело да махнат и тях, но той не искаше да обикаля до безкрай по болници.

— Здрасти, Бъртън! — подвикна Флин.

— Изи Айс! — поздрави я той с геймърския й прякор, после отвори с една ръка вратата, а с другата придърпа надолу новата си бяла тениска, за да покрие дадения му от Пехотата гръден кош и сребристото петно над пъпа, което беше с размера и формата на карта за игра.

Отвътре караваната имаше цвят на вазелин, в който са заровени LED крушки, обвити в кехлибар от „Хефти Март“. Флин беше помогнала на брат си да измете, преди да се нанесе. Вместо да донесе професионалната прахосмукачка от гаража, той просто бе налепил вътрешността с близо инч от онзи китайски полимер, който изсъхва гъвкав и гладък. В дълбините му се виждаха парченца изгорели кибритени клечки и хартийка с коркови шарки от смачкания филтър на законно изтъргувана цигара, по-стара от самата Флин. Тя знаеше къде може да намери ръждясала бижутерска отвертка и къде — четвърт долар от 2009 г.

Сега брат й на всеки една-две седмици просто си вадеше нещата от караваната, преди да я измие отвътре с маркуча, сякаш мие голяма пластмасова кутия. Леон твърдеше, че полимерът я пази и че човек може да го обели, преди да пусне американската си класика в ибей. Щял да премахне и мръсотията със себе си.

Бъртън хвана Флин за ръката, стисна я и издърпа сестра си нагоре, а после и навътре в караваната.

— В Дейвисвил ли отиваш? — попита тя.

— Леон ще ме вземе.

— Лука 4:5 протестират там. Шейлин така каза.

Брат й сви рамене и размърда множество мускули, но съвсем леко.

— Знам, че беше ти, Бъртън! Миналия месец. По новините. На онова погребение, в Каролина.

На лицето му трепна нещо като усмивка.

— Можеше да убиеш онова хлапе!

Той поклати глава — едва забележимо, но с присвити очи.

— Плашиш ме, като правиш такива неща! — натърти Флин.

— Още ли си военен разузнавач на онзи адвокат в Тълса?

— Не, той спря да играе. Сигурно не му остава време от адвокатстването.

— Ти си най-добрият разузнавач, който е имал. Показала си му го.

— Беше просто игра… — каза Флин по-скоро на себе си.

— Все едно си беше наел морски пехотинец.

Стори й се, че забелязва тактилния глич на Бъртън — лека тръпка, която бързо отмина.

— Трябва да ме заместиш — рече брат й, все едно нищо не е станало. — Петчасова смяна. Ще пилотираш квадрикоптер.

Флин се загледа покрай него към дисплея му. Някакъв датски супермодел тъкмо прибираше дългите си крака в кола от марка, каквато никой от познатите й никога нямаше да кара, а най-вероятно и да види на пътя.

— Ти си на помощи за инвалиди — напомни тя на Бъртън. — Не би трябвало да работиш.

Той я изгледа мълчаливо.

— Къде е работата?

— Нямам представа.

— Аутсорсната? Администрацията на ветераните ще те пипне!

— Игра е — обясни Бъртън. — Бета на някаква игра.

— Шутър?

— Не става дума за стрелба. Охраняваш периметър от три етажа на една кула, от петдесет и пети до петдесет и седми. Гледаш какво се появява.

— И какво се появява?

— Папараци… — Той показа на Флин нещо с дължината на показалеца му. — Малки бръмбазъци. Заставаш им на пътя. Избутваш ги назад. Нищо друго.

— Кога ме искаш?

— Тази нощ. Ще ти обясня всичко, преди да е дошъл Леон.

— Трябваше да помагам на Шейлин довечера.

— Ще ти дам две петарки. — Бъртън извади портфейла от дънките си и измъкна две нови банкноти с неиздраскани прозорчета и ярки холограми.

Сестра му ги сгъна и ги натика в предния джоб на късите си панталони.

— Намали осветлението — помоли, — болят ме очите.

Той го направи — плъзна длан по екрана, но сега пък в караваната притъмня като в спалнята на седемнайсетгодишен хлапак. Флин се пресегна и усили леко лампите.

Настани се в стола на брат си. Беше китайски и се преконфигурира според ръста и теглото й. Бъртън си придърпа старо метално столче, по което почти не беше останала боя, и махна с ръка, за да отвори нов прозорец на дисплея.

КОРПОРАЦИЯ „МИЛАГРОС КОЛДАЙРЪН“

— Какво е това? — попита Флин.

— За тях работим.

— Как ти плащат?

— С „Хефти Пал“.

— Непременно ще те спипат…

— Парите отиват в сметка на Леон — обясни Бъртън. Военната служба на Леон беше продължила горе-долу колкото неговата в Морската пехота, но той не получаваше помощи. Нямаше как, по думите на майка им, да претендира, че в армията се е заразил с глупост. Самата Флин поначало смяташе Леон за голям хитрец, който знае само да лентяйства.

— Трябват ти моят логин и паролата. „Така развий“.

Така бяха кодирали прякора му — Такт-Раз — за да го пазят в тайна от другите. Бъртън извади от задния си джоб плик, разгъна го и го отвори. Хартията изглеждаше дебела и беше кремава.

— Това от „Фаб“ ли е?

Той измъкна дълга лента от същата хартия, напечатана с, както изглежда, цял абзац знаци и символи.

— Ако сканираш или въведеш логина извън този прозорец, губим работата.

Флин вдигна плика от мястото му върху, както тя предположи, бивша сгъваема масичка за хранене. Беше от „топ“ канцеларските принадлежности на Шейлин, които тя умишлено държеше на най-горния рафт. Посягаше към тях, когато пристигаха поръчки за писма от големите компании или от адвокатски кантори. Флин прокара палец по емблемата в горния ляв ъгъл.

— Меделин?

— Охранителна фирма.

— Нали каза, че е игра?

— Това в джоба ти са десет хиляди долара.

— Откога се занимаваш с тази работа?

— Вече две седмици. В неделя почивам.

— Колко получаваш?

— Двайсет и пет хилядарки на смяна.

— Тогава делът ми става двайсет. Не си ме предупредил, а и подвеждам Шейлин.

Бъртън й даде още две петарки.