Василий Гросман
Живот и съдба (98)

24

В часа на въздушната атака една бомба удари камерата на подземния газопровод, където се намираше командният пункт на батальона, и засипа командира на полка Берьозкин, командира на батальона Диркин и батальонния телефонист. Озовал се в пълен мрак, зашеметен, задушавайки се от каменния прахоляк, Берьозкин отначало си помисли, че вече не е жив, но в мига на краткото затишие Диркин кихна и попита:

— Жив ли сте, другарю подполковник?

И Берьозкин отговори:

— Жив съм.

Щом чу гласа на командира на полка, Диркин се развесели, доброто настроение, което не го напускаше с години, се върна.

— Щом сте жив, значи всичко е наред — давейки се с праха, кашляйки и храчейки, каза той, макар че далеч не всичко беше наред.

Диркин и телефонистът бяха затрупани с камъни и не се знаеше дали костите им са здрави, не можеха да се опипат. Една желязна греда бе увиснала над главите им, пречеше да се изправят, но очевидно тъкмо тя ги бе спасила. Диркин запали фенерчето си и наистина стана страшничко. Сред прахоляка над тях бяха надвиснали камъни, нагърчено желязо, издут бетон, залят със смазочно масло, разкъсани кабели. Още един бомбен тласък — и край, тясната цепнатина щеше да изчезне, щяха да изчезнат хората — желязото и камъкът щяха да се слеят.

Те се умълчаха, настръхнали от ужас, безумна сила блъскаше по цеховете. Тези цехове, помисли си Берьозкин, работят за отбраната и с мъртвите си туловища, защото е трудно да се разбие бетонът, желязото, да се разкъса арматурата.

После дълго чукаха и опипваха всичко наоколо, докато разбраха, че сами по никой начин не могат да излязат. Телефонът беше здрав, но мълчеше — жицата бе смляна.

Почти не можеха да разговарят — грохотът на взривовете заглушаваше гласовете, от праха ги давеше кашлица.

Берьозкин, който вчера бе лежал с температура, сега не чувстваше отмала. Обикновено силата му подчиняваше в бой и командири, и червеноармейци, но същината й не беше военна и боева — тя беше обикновена, спокойна човешка сила. Малцина умееха да я запазват и да я проявяват в ада на сражението и именно те, притежателите на цивилната, домашна, разумна човешка сила, бяха истинските господари на войната.

Ала стихна бомбардировката и затрупаните хора чуха желязно бучене.

Берьозкин си избърса носа, окашля се и каза:

— Зави вълчата глутница, танковете тръгнаха срещу Тракторния. — И добави: — А ние сме точно на пътя им.

И понеже май нищо по-лошо не можеше да се измисли, командирът на батальона Диркин изведнъж високо, с някакъв неописуем глас запя, закашля една филмова песен:

Драго ми е, братя, че съм жив сред вас,

че със атамана бием всяка власт.

Телефонистът помисли, че батальонният се е побъркал, но въпреки това дрезгаво, през кашлица, подзе:

Жена ми до време по мен ще тъгува

и друг ще намери, и мен ще забрави.

А над тях, в екливото пространство на цеха, изпълнен с пушек, прах и рев на танкове, Глушков с разкървавени длани и пръсти отхвърляше камъни, парчета бетон, разгъваше прътовете на арматурата. Глушков работеше фанатично, като луд, и само лудостта му помагаше да се справя с тежките греди, да върши работа за десетима.

Берьозкин отново видя неприветната димна, прашна светлина, смесена с грохота на взривовете, с рева на германските танкове, с оръдейната и картечната стрелба. И все пак това беше ясна, кротка светлина и взрян в нея, Берьозкин най-напред си помисли: „Видя ли, Тамара, нямаше защо да се тревожиш, нали ти казах, че няма нищо особено“. Яките, силни ръце на Глушков го прегърнаха.

С ридаещ глас Диркин извика:

— Разрешете да доложа, другарю командир на полка, командвам мъртъв батальон.

И посочи с ръка наоколо.

— Няма го Ваня, няма го нашия Ваня — посочи трупа на комисаря на батальона — той лежеше на хълбок в черна кадифена локва от кръв и машинно масло. В командния пункт на полка всичко беше сравнително благополучно — само масата и леглото бяха поръсени с пръст.

Щом видя Берьозкин, Пивоваров избухна в щастливи псувни, втурна се към него.

Берьозкин го заразпитва:

— Имаме ли връзка с батальоните? Как е отделното здание? Какво става с Подчуфаров? Ние с Диркин се хванахме като врабци в капан — ни връзка, ни светлина. Кой жив, кой мъртъв, къде сме ние, къде е германецът, нищо не знаем — опишете обстановката! Докато вие се бихте, ние там пяхме песни.

Пивоваров заразказва за загубите, как хората от блок 6/1 я загазили, всички загинали, с все хулигана Греков, оцелели само двама — разузнавачът и старият опълченец.

Но полкът издържал германския натиск, който останал жив — останал.

В това време зазвънка телефонът и като погледнаха свързочника, щабните командири разбраха, че ги търси висш сталинградски началник.

Свързочникът предаде слушалката на Берьозкин; чуваше се добре и умълчалите се в землянката хора познаха плътния, нисък глас на Чуйков:

— Берьозкин? Командирът на дивизията е ранен, заместникът и началникът са убити, заповядвам да поемете ръководството на дивизията. — И след пауза добави бавно и изтежко: — Ти командва полка в невиждани, адски условия, удържа натиска. Благодаря ти. Прегръщам те, скъпи. Желая ти успех.

Войната влезе в цеховете на Тракторния завод. Останалите живи бяха живи.

Мълчеше блок 6/1. От развалините не се чуваше нито един изстрел. Изглежда, основната сила на въздушния удар се бе стоварила върху зданието, останките от стени бяха рухнали, каменният хълм се изравни със земята. Германските танкове стреляха по батальона на Подчуфаров, прикриваха се зад останките от мъртвата сграда.

Развалините на доскоро страшното за германците, безпощадно към тях здание сега се бяха превърнали в тяхно безопасно убежище.

Отдалече червените купчини тухли приличаха на огромни късове вдигащо пара влажно месо, сиво-зелени германски войници, като бъбреха възбудено и бързо, притичваха сред тухлените камари, останали в рухналото, убито здание.

— Ти пък вземи да командваш полка — каза Берьозкин на Пивоваров и добави: — Откак е почнала войната, началството е все недоволно от мене. А сега си поседях под земята, попях си песни и ей на — получих благодарност от Чуйков, на шега ли, наистина ли, възложиха ми да командвам дивизията. Сега с мене няма да видиш хлабаво.

Но германците настъпваха, нямаше време за шеги.