Василий Гросман
Живот и съдба (75)

1

Когато хората от тила виждат как воинските ешелони се придвижват към фронта, обзема ги радостен трепет — струва им се, че именно тези оръдия, тези наскоро боядисани танкове са предназначени за главното, заветното, което веднага ще ускори щастливия край на войната.

Хората, изваждани от резерва и товарени в ешелоните, изпитват едно особено душевно напрежение. Във въображението на младите командири на взводове се мяркат заповеди на Сталин в пликове с восъчни печати… Разбира се, по-опитните люде не си въобразяват нищо подобно, те си пият врялата водица, очукват о масата или о подметките на ботушите си сушената рибка, обсъждат личния живот на майора, перспективите за стокообмен на близкия железопътен възел. Опитните люде вече са виждали как се прави всичко: частта се разтоварва на прифронтовата ивица, на някоя забутана, известна само на германските пикировачи гара, и след първата бомбардировка новаците позагубват празничното си настроение… На хората, подпухвали от спане по пътя, не им се разрешава да полегнат дори час, преходът продължава дни и нощи, няма време вода да пийнеш, да хапнеш, слепоочията ти тупкат от непрестанния рев на прегретите мотори, ръцете вече нямат сили да държат лостовете за управление. А командирът се е начел на шифровани телеграми, наслушал се е на крясъци и псувни по радиопредавателя — командването иска по-скоро да запуши някаква дупка и никой не се интересува какви показатели има новата част в учебните стрелби. „Давай, давай, давай“. Само тази дума изпълва ушите на командира на частта и той дава, не се бави — пришпорва ги с все сили. И се случва направо от движение, без да е разузната местността, частта да влиза в бой — нечий уморен и нервен глас казва: „Незабавно контраатакувайте, ей покрай тия височинки, тука сме се оголили, а ония напират, всичко ще иде по дяволите“.

В главите на механиците водачи, на радистите, на мерачите тракането и грохотът на безкрайните денонощия пътуване са се смесили с воя на германските въздушни пилета, с пукота на избухващите мини.

Именно тук става особено разбираемо безумието на войната — минал е само час и ето го огромния труд: пушат обгорелите, разбити камиони с разпердушинените оръдия, с разкъсаните гъсеници.

Къде са месеците безсънно учение, къде е усърдието, търпеливият труд на стоманолеяри, електротехници?

И за да скрие необмислената припряност, с която е била хвърлена в боя пристигналата от резерва част, за да скрие нейната почти безполезна гибел, старшият началник изпраща горе стандартен доклад: „Действията на включената от движение резервна част спряха за известно време придвижването на противника и позволиха да прегрупирам поверените ми войски“.

А ако не бе крещял „давай, давай“, ако бе дал възможност да се разузнае местността, да не се настъпва по минирано поле, танковете не че щяха да извършат нещо решаващо, но щяха да се бият някое време и да причинят неприятности и големи неудобства на германците.

Танковият корпус на Новиков се придвижваше към фронта.

Неопитните, наивни танкистчета си мислеха, че именно на тях предстои да участват в решаващата битка. Виделите и патили фронтоваци се подсмиваха, шегуваха се с тях — командирът на първа бригада Макаров и най-добрият в корпуса командир на танков батальон Фатов добре знаеха как става тая работа, бяха виждали неведнъж.

Скептиците и песимистите са хора реалисти, хора с горчив опит, чието разбиране за войната е придобито с кръв и страдание. В това се състои превъзходството им над голобрадите хлапаци. Но хората с горчивия опит сгрешиха. На танковете на полковник Новиков предстоеше да участват в боеве, които определиха и съдбата на войната, и следвоенния живот на стотици милиони хора.