Василий Гросман
Живот и съдба (1)

1

Стелеше се мъгла. По жиците на високото напрежение покрай шосето просветваха отблясъци от автомобилни фарове.

Не беше валяло, но на разсъмване всичко овлажня и светнеше ли червен семафор, по мокрия асфалт се разливаше червеникаво петно. Дъхът на лагера се долавяше от много километри — към него се насочваха все по-нагъсто жици, релси, шосета. Беше пространство, запълнено с прави линии, пространство на правоъгълници и паралелограми, насичащи земята, есенното небе, мъглата.

Проточено и тихо завиха далечни сирени.

Шосето се долепи до железопътната линия и колоната камиони, натоварени с чували цимент, известно време се движи редом с безкрайно дълъг товарен ешелон. Шофьорите във военни шинели не поглеждаха вагоните, бледите петна на човешките лица.

От мъглата изникна оградата на лагера — редици тел, опънати между железобетонни стълбове. Нижеха се бараки, образуващи широки, прави улици. В тяхното еднообразие прозираше безчовечността на огромния лагер.

В неизброимото множество руски селски къщи няма и не може да има две абсолютно еднакви. Всичко живо е неповторимо. Немислимо е тъждеството на двама човека, на два шипкови храста… Животът посърва там, където насилието се стреми да заличи неговото своеобразие, особеностите му.

Внимателните и небрежни очи на белокосия машинист следяха мяркащите се бетонни стълбчета, високите мачти с въртящи се прожектори, бетонираните кули, където в стъклени будки се провиждаха часови край картечници. Машинистът намигна на помощника си, локомотивът предупредително изсвири. Мярна се осветената от електричество будка, редицата камиони пред спуснатата бариера, аленото биче око на семафора.

Отдалече се зачу свирката на насрещна композиция. Машинистът каза на помощника си:

— Цукер е, познавам го по щурия глас, разтоварил е и кара празни вагони към Мюнхен.

Празната композиция с громол се размина с поелия към лагера ешелон, раздраният въздух запука, замигаха сивите пролуки между вагоните, изведнъж пространството и есенната утринна светлина отново съединиха развлечените дрипи в ритмично пробягващо платно.

Помощник-машинистът извади джобно огледалце и погледна изцапаната си буза. Машинистът с жест му поиска огледалцето.

Помощникът развълнувано каза:

— Ах, геносе Апфел, вярвайте, да не беше тази дезинфекция по вагоните, щяхме да се върнем по обяд, а не в четири сутринта като пребити кучета. Сякаш не можеха да ни дезинфекцират в нашето депо.

На стареца му бяха дошли до гуша приказките за дезинфекцията.

— Я надуй дългата — каза, — приемат ни не в глухата линия, а направо на рампата.