Василий Гросман
Живот и съдба (157)

19

В една землянка, изкопана в склона на сталинградския дол, неколцина червеноармейци седяха около саморъчно скована масичка край саморъчно измайсторен светилник.

Старшината наливаше в канчетата водка, а хората следяха как скъпоценната течност предпазливо се надига към кривия нокът на старшината, спрял точно върху мътния екватор на ръбестата чаша.

Всички пиха и посегнаха към хляба. Един сдъвка залъка си и каза:

— Ей, дадоха ни зор, ама надвихме.

— Миряса фрицът, вече не върлува.

— Секна му проклетията.

— Свърши се Сталинградската епопея.

— Ама и много мъка струпа. Половин Русия подпали.

Дъвчеха дълго, без бързане, и в тази неприпряност вкусваха щастливото, спокойно чувство на хора, отпочиващи, сръбващи и похапващи след продължителна тежка работа.

Главите им се позамаяха, но тази омая беше някак особена, не замъгляваше разума. И вкуса на хляба, и хрупането на лука, и оръжието, подпряно до глинестата стена на землянката, и мислите за дома, и Волга, и победата над могъщия враг, спечелена с ей тези ръце, които бяха галили деца по косиците и бяха мачкали женска плът, които сега чупеха хляба и увиваха тютюн в парче вестник — сега те чувстваха всичко това с пределна яснота.