Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

18

„Витя, сигурна съм, че писмото ми ще стигне до теб, макар че се намирам отвъд фронтовата линия, зад бодливата тел на еврейското гето. Никога няма да получа отговора ти, не ще ме има. Искам да знаеш какви са последните ми дни, с тази мисъл по-лесно ще се простя с живота.

Трудно е, Витя, истински да разбереш хората… На седми юли германците нахлуха в града. В градската градина радиото предаваше последните новини, бях си тръгнала от поликлиниката и се спрях да чуя, говорителката четеше на украински статия за боевете. Чух далечна стрелба, после през градината затичаха хора, поех към къщи и все се чудех как така съм пропуснала сирената за въздушна тревога. И изведнъж видях танк, някой извика: «Германците влязоха в града!»

Казах: «Не всявайте паника», предишната вечер се бях отбила при секретаря на градския съвет да го питам за заминаването, той кипна: «Рано е да говорим за това, още не сме готвили списъци». С една дума, германците бяха тук. Цяла нощ съседите ми се събираха ту при един, ту при друг, най-спокойни бяхме децата и аз. Реших — каквото ще става с всички, ще стане и с мен. Отначало се ужасих, разбрах, че никога няма да те видя, и страшно ми се прииска още веднъж да те погледна, да целуна челото, очите ти, а после си помислих: ти си в безопасност и това е щастие.

Призори съм заспала и когато се събудих, ме притисна страшна мъка. Бях в стаята си, в своето легло, но ми се стори, че съм в чужда страна, изгубена, сама.

Още същата сутрин ми напомниха онова, което бях забравила през годините на съветската власт — че съм еврейка. Мина един камион с германци, които крещяха: «Juden kaput!»

А после ми го напомниха някои мои съседи. Жената на портиера беше застанала под прозореца ми и говореше на съседката: «Слава Богу, край на евреите». Откъде се взе това у нея? Синът й е женен за еврейка, тя им беше ходила на гости и ми беше разказвала за внуците си.

Съседката ми, вдовица, има момиченце на шест годинки, Альонушка, със сини, чудни очи, писала съм ти за нея, дойде и ми заяви: «Ана Семьоновна, ако обичате до довечера да си изнесете багажа, ще се преместя във вашата стая». «Добре, тогава аз ще се преместя във вашата». «Не, вие ще заемете малката стаичка зад кухнята».

Отказах, там няма нито прозорец, нито печка.

Отидох в поликлиниката, а когато се върнах, гледам: вратата на стаята ми разбита, багажът ми струпан в онова килерче. Съседката ми казва: «Оставих си дивана, и без това няма да се побере в новата ви стаичка».

Чудя се просто, тя е завършила техникум, покойният й съпруг беше добър и кротък човек, счетоводител в Кооперативния съюз. «Вие сте извън закона» — каза го с такъв тон, сякаш това е много изгодно за нея. А нейната Альонушка цялата вечер седя при мен, разказвах й приказки. Така отпразнувахме новия ми дом, тя не искаше да си легне, майка й я отнесе на ръце. А после, Витенка, отново отвориха нашата поликлиника, а мен и още един лекар евреин ни уволниха. Поисках си заплатата за отработения месец, но новият главен лекар ми каза: «Сталин да ви плати отработеното при съветската власт, пишете му до Москва». Санитарката Маруся ме прегърна и тихичко занарежда: «Боже Господи, какво ще стане с вас, какво ще стане с всички вас». И доктор Ткачов ми стисна ръката. Не знам кое тежи повече — злорадството или съжалителните погледи, с каквито хората гледат умираща крастава котка. Не съм мислила, че ще трябва да преживея такова нещо.

Много хора ме смаяха. И не само невежите, озлобените, необразованите. Един стар педагог, пенсионер на 75 години, винаги питаше за тебе, заръчваше ми да те поздравя, казваше: «Той е нашата гордост». А тия дни, проклети да са, ме срещна и не ме поздрави, престори се, че не ме вижда. После ми разправиха, че на събранието в комендатурата казал: «Въздухът се изчисти, не мирише на чесън». За какво му е било — нали тези думи мърсят него. На същото това събрание изсипали сума клевети върху евреите… Но, Витенка, естествено, не всички отидоха на това събрание. Мнозина отказаха. И знаеш ли, в моето съзнание още от царско време антисемитизмът е свързан с патриотарщината на хората от Съюза на архангел Михаил. А тук видях — онези, които крещят, че Русия трябва да се отърве от евреите, и се унижават пред германците, са същински жалки лакеи, готови са да продадат Русия за трийсет германски сребърника. А невежите хора от предградията заграбват квартири, одеяла, дрехи; такива сигурно са убивали лекарите по време на холерните бунтове. А има и душевно вяли хора, те се съгласяват с всички злини, само и само да не ги заподозрат в несъгласие с властта.

При мен непрекъснато идват познати, носят новини, очите на всички са безумни, хората сякаш бълнуват наяве. Появи се странен израз: «укриване на вещите». Всеки мисли, че у съседа е по-сигурно. Укриването на вещите ми прилича на игра.

Неотдавна съобщиха, че ще преселват евреите, разрешено е да се вземат 15 килограма багаж. По стените на къщите накичиха жълти обяви: «Всички наематели да се преместят в района на Стария град най-късно до шест часа вечерта на 15 юли 1941 година». Непреместилите се ще бъдат разстрелвани.

И тъй, Витенка, стегнах се и аз. Взех си възглавницата, малко бельо, чашката, която ти ми подари някога, една лъжица, един нож, две чинии. Колко му трябва на човек? Взех няколко медицински инструмента. Взех твоите писма, снимките на мама, покойната, и на чичо Давид, и онази, дето сте снимани ти с татко ти, едно томче на Пушкин; «Lettres de mon moulin»[1], едно томче на Мопасан, където е «Une vie»[2], речничето, взех Чехов, където са «Скучна история» и «Архиереят» — и се оказа, че съм напълнила кошничката. Колко писма съм ти написала под този покрив, колко нощи съм плакала от самота — вече мога да ти го кажа.

Взех си сбогом с градинката, с къщата, поседях няколко минути под дървото, сбогувах се със съседите. Странни хора има. Две съседки пред очите ми се скараха кой да вземе столовете, кой бюрото, а когато започнах да се сбогувам с тях, и двете се разплакаха. Помолих съседите Басанко, ако след войната дойдеш да питаш за мен, да ти разкажат подробно — те обещаха. Трогна ме кученцето, обикновено дворно кученце, казва се Тобик — последната вечер някак особено ми се умилкваше.

Ако дойдеш, нахрани го заради доброто му отношение към старата чифутка.

Когато се наканих да тръгвам и вече се чудех как ще замъкна кошницата до Стария град, не щеш ли, дойде моят пациент Шчукин, мрачен и според предишните ми впечатления коравосърдечен човек. Той се хвана да ми помогне за багажа, даде ми триста рубли и каза, че веднъж седмично ще ми носи хляб при оградата. Работи в печатницата, не го взеха на фронта заради болните му очи. Преди войната го лекувах, ако някой бе поискал да изброя хората с отзивчиви, чисти души, бих изредила десетки имена, но не и неговото. Знаеш ли, Витенка, след тази среща с него отново се почувствах човек — значи не само кучето може да се държи човешки.

Той ми каза, че в градската печатница отпечатвали заповед: на евреите се забранява да ходят по тротоарите, длъжни са да носят на гърдите си тенекиена значка във вид на шестолъчна звезда, нямат право да използват градския транспорт, обществените бани, да посещават амбулаториите, да ходят на кино, забранява им се да купуват масло, яйца, мляко, плодове, бял хляб, месо, всякакви зеленчуци, с изключение на картофи; разрешава им се да ходят на пазар чак след шест вечерта (когато селяните вече си заминават от пазара). Старият град ще бъде ограден с бодлива тел, излизането извън оградата е забранено, може само под конвой за принудителната работа. За евреин, намерен в руска къща, стопанинът й ще бъде разстрелван като за укриване на партизанин.

Тъстът на Шчукин, стар селянин, дошъл от съседното селце Чудново, разказал, че видял с очите си как подкарали всички местни евреи с бохчи и куфари към гората и после цял ден оттам се чували изстрели и диви викове, нито един човек не се върнал. А германците, които били на квартира у тъста, се прибрали късно вечерта — пияни, и пак пили до сутринта, и пред стареца си поделяли брошки, пръстени, гривни. Не знам дали това е случаен произвол, или същото очаква и нас.

Колко тъжен беше пътят ми, синко, към средновековното гето. Вървях през града, в който съм работила двайсет години.

Първо минахме по пустата улица «Свечная». Но когато излязохме на «Николская», видях стотици хора, поели към това проклето гето. Улицата беше побеляла от бохчи, от възглавници. По-младите водеха под ръка болните. Парализирания баща на доктор Маргулис го носеха на одеяло. Един младеж носеше на ръце бабичка, а след него вървяха жена му и децата и мъкнеха вързопи. Управителят на бакалския магазин Гордон — той е дебел и има задух — беше навлякъл балтон с кожена яка, вървеше и по лицето му се стичаше пот. Просто ме смая един младеж: беше без багаж и крачеше с високо вдигната глава, с отворена книга в ръката, с надменно и спокойно лице. Но колко обезумели от ужас хора имаше наоколо!

Вървяхме по платното, а на тротоара стояха хора и ни гледаха.

Известно време вървях със семейство Маргулис и чувах съчувствените въздишки на жените. А на Гордон с неговия зимен балтон се смееха, макар че, повярвай, той не беше смешен, а ужасен. Виждах много познати физиономии. Едни леко ми кимаха за сбогом, други се извръщаха. Мисля, че в тази тълпа нямаше равнодушни хора; имаше любопитни, имаше безмилостни, но на няколко пъти видях разплакани очи.

Огледах се — две тълпи бяхме: евреите с палта, калпаци, жените — с дебели шалове, а другите, на тротоара — с летни дрехи. Светли блузки, мъжете без сака, някои с бродирани украински ризи. Имах чувството, че за евреите, изпълнили платното, вече и слънцето не иска да грее, че те крачат в декемврийски среднощен студ.

Пред входа на гетото се сбогувах с моя спътник, той ми посочи мястото край телената ограда, където щяхме да се срещаме.

Знаеш ли, Витенка, какво изпитах вече вътре, в заграденото? Мислех, че ще изпитам ужас. Но представи си, в тази кошара за добитък ми олекна на душата. Да не помислиш, че стана така, защото имам робска душа. Не. Не. Тук бяхме хора с еднаква съдба, в гетото не бях длъжна да ходя по шосето като кон, нямаше ги злобните погледи, познатите ме гледаха в очите и не ме отбягваха. В тази кошара всички носят дамгата, с която ни белязаха фашистите, затова тази дамга не изгаря сърцето ми. Тук се почувствах не безправно животно, а нещастен човек. От това ми олекна.

Настанихме се с моя колега, терапевта Шперлинг, в пръстена къщурка с две стаички. Шперлингови имат две големи дъщери и син на дванайсетина години. Дълго се вглеждам в слабичкото му лице, в големите му тъжни очи; казва се Юра, а аз веднъж-дваж го нарекох Витя, той ме поправяше: «Аз съм Юра, а не Витя».

Колко са различни човешките характери! Шперлинг е на петдесет и осем години, но е пълен с енергия. Намери дюшеци, газ, една каруца дърва. През нощта внесоха вкъщи чувал брашно и половин чувал фасул. Той се радва на всеки свой успех като младоженец. Вчера закачваше килимчета по стените. «Нищо, нищо, ще го преживеем — повтаря често. — Най-важното е да се запасим с продукти и с дърва».

Той ми каза, че трябва да организираме училище в гетото. Дори ми предложи да давам на Юра уроци по френски и да ми плаща за всеки урок с чиния супа. Съгласих се.

Жената на Шперлинг, дебелата Фани Борисовна, въздиша: «Всичко е загубено, ние сме загубени» — но същевременно следи да не би голямата й дъщеря Люба, добро и мило същество, да даде на някого шепа фасул или филийка хляб. А малката, любимката на майка си, Аля, е истинско сатанинско изчадие: властна, мнителна, стисната; крещи на баща си, на сестра си. Преди войната дойде от Москва на гости и така и не се върна.

Боже мой, каква сиромашия е наоколо! Да можеха онези, които говорят, че евреите били богати, че винаги скътвали по нещо за черни дни, да погледнат нашия Стар град! Ето го — дойде черният ден, от този по-черен не може да бъде. Та нали в Стария град се намират не само преселниците с петнайсетте си килограма багаж, тук открай време живеят занаятчии — старци, работници, санитарки. В каква ужасна теснотия са живели и живеят те! Какво ядат! Да можеше да видиш тези полусрутени, хлътнали в земята къщурки.

Витенка, тук виждам много лоши хора — алчни, хитри, дори готови на предателство. Има тук един страшен човек, Епщейн, дошъл е от някакво полско градче — носи лента на ръката и ходи с германците по обиски, участва в разпити, пиянства с украинските полицаи и те го пращат по къщите да иска водка, пари, продукти. Виждала съм го два пъти — едър, красив, с контешки кремав костюм, и дори жълтата звезда, пришита на сакото му, изглежда като жълта хризантема.

Но искам да ти кажа и друго. Никога не съм се чувствала еврейка, от дете израснах с приятелки рускини, от поетите обичах най-много Пушкин, Некрасов и пиесата, на която плаках заедно с целия салон — делегацията на конференцията на руските земски лекари, беше «Вуйчо Ваньо» със Станиславски. А навремето, Витенка, когато бях четиринайсетгодишно момиче, нашето семейство се бе наканило да емигрира в Южна Америка. И аз казах на татко: «Никъде не мръдвам от Русия, по-добре да се удавя». И не заминах.

А в тези ужасни дни сърцето ми се изпълни с майчинска нежност към еврейския народ. По-рано не познавах тази обич. Тя ми напомня обичта ми към тебе, скъпи синко.

Посещавам болните в домовете им. В миниатюрни стайчета са натъпкани десетки хора: полуслепи старци, кърмачета, бременни жени. Свикнала съм в човешките очи да търся симптоми на болестта — глаукоми, катаракти. Сега не мога да гледам хората в очите по този начин — съзирам само отражението на душата. На добрата душа, Витенка! На скръбната и добрата, на усмихнатата и обречената, на победената от насилието и същевременно тържествуващата над насилието душа. На силната душа, Витя!

Да можеше да видиш с какво внимание старците и стариците ме разпитват за тебе. Как сърдечно ме утешават хора, на които от нищо не се оплаквам, хора, чието положение е по-тежко от моето.

Понякога ми се струва, че не аз се грижа за болните, а обратното — че добър народен знахар лекува душата ми. А колко трогателно ми дават за помощта комат хляб, глава лук, шепа фасул.

Повярвай, Витенка, това не е заплащане за лекарско посещение! Когато някой възрастен работник ми стисне ръката и пъхне в чантичката ми два-три картофа с думите: «Хайде, хайде, докторке, моля ви», сълзи бликват от очите ми. В това има нещо толкова чисто, бащинско, добро — не, не мога да ти го предам с думи.

Не искам да те утешавам, че съм живяла леко през всичкото това време, по-скоро е за чудене как сърцето ми не се пръсна от болка. Но нека не те измъчва мисълта, че съм гладувала, нито веднъж не съм изпитала глад. И самотна не съм се чувствала.

Какво да ти кажа за хората? Хората ме изумяват с хубаво и с лошо. Те са необичайно различни, въпреки че имат обща съдба. Но представи си, ако по време на буря повечето хора гледат да се скрият от пороя, това още не означава, че всички те са еднакви. Пък и всеки се крие от дъжда по свой начин.

Доктор Шперлинг е сигурен, че преследванията на евреите са временно явление, докато трае войната. Много хора мислят като него и аз виждам, че колкото по-оптимистично е настроен един човек, толкова по-дребнав, по-егоистичен е той. Ако някой дойде, докато обядват, Аля и Фани Борисовна веднага скриват яденето.

С мен семейство Шперлинг се държат добре, още повече че ям малко и нося повече продукти, отколкото използвам. Но реших да се махна от тях, неприятни са ми. Търся си друго кътче. Колкото повече скръб е насъбрал един човек, колкото по-малко се надява да оцелее, толкова по-добър, по-благороден, по-човечен става.

Бедняците — тенекеджии, шивачи, обречени на гибел, са много по-благородни, по-добри и по-умни от онези, които са съумели да се запасят с някакви продукти. Младичките учителки, един особняк — старият учител и шахматист Шпилберг, кротките библиотекарки, инженер Рейвич, който е по-безпомощен от дете и мечтае да въоръжи гетото с бомби от подръчни средства — какви чудесни, непрактични, мили, тъжни и добри хора.

Тук виждам, че надеждата никога не е свързана с разума, тя е безсмислена, струва ми се, че е породена от инстинкта.

Хората, Витя, живеят така, сякаш им предстоят дълги години живот. Не мога да разбера дали това е глупаво, или умно — просто е така. И аз се подчиних на този закон. Тук дойдоха две жени от онова село и разказаха същото, което чух от моя приятел. Германците унищожават всички евреи в околността, но щадят деца, старци. Пристигат с камионите си германци и полицаи и вземат няколко десетки мъже за изкопни работи, те копаят ровове, а после, след два-три дни, германците откарват еврейското население при тези ровове и го разстрелват поголовно. Из всички селца около нашия град израстват тези еврейски могили.

В съседната къща живее едно младо момиче от Полша. Тя разказва, че там масовите убийства били нещо постоянно, евреите били унищожавани до крак, само в няколко гета — във Варшава, в Лодз, в Радом, били останали живи евреи. И когато обмислих всичко това, ми стана съвършено ясно, че нас са ни събрали тук не за да ни запазят като зубрите в Беловежката гора, а като в кланица. По план и нашият ред ще дойде след седмица-две. Но представи си, макар че го разбирам, аз продължавам да лекувам болните и да заръчвам: «Ако промивате редовно очите си с това лекарство, след две-три седмици ще оздравеете». Наблюдавам един старец, на когото след половин до една година ще може да бъде оперирано пердето на окото.

Давам на Юра уроци по френски, ядосвам се от неправилното му произношение.

А през това време германците нахлуват в гетото, грабят, часовите за развлечение стрелят отвън по децата и все нови и нови хора потвърждават, че съдбата ни може да се реши всеки ден.

Ето, така е — хората продължават да живеят. Тия дни тук дори имахме сватба. Слуховете се раждат с десетки. Ту, задъхан от радост, съседът съобщава, че нашите войски са преминали в настъпление и германците бягат. Ту изведнъж плъзва мълва, че съветското правителство и Чърчил са предявили ултиматум на германците и Хитлер е заповядал евреите да не бъдат убивани. Ту пък някой съобщава, че евреите ще бъдат заменяни срещу германски военнопленници.

Оказва се, че надеждите никъде не виреят тъй добре, както в гетото. Светът е пълен със събития и всички събития, техният смисъл и причина винаги се свеждат до едно — спасяването на евреите. Какво богатство от надежди!

А източникът на тези надежди е един — инстинктът за самосъхранение, който без капчица логика се съпротивлява на страшната неизбежност всички да погинем и следа да не остане от нас. И ето, гледам и не вярвам: нима всички ние сме обречени и очакваме смъртта? Бръснари, обущари, шивачи, лекари, печкари — всички работим. Дори бе открит малък родилен дом, по-точно подобие на родилен дом. Съхне бельо, домакини перат, готвят, от 1 септември децата ходят на училище и майките разпитват учителите за бележките им.

Старият Шпилберг даде да му подвържат няколко книги. Аля Шперлинг сутрин прави гимнастика, а вечер навива косата си на хартийки, кара се с баща си — искала да й купи някакви платове за две летни рокли.

И аз съм заета от сутрин до късна вечер — посещавам болни, давам уроци, кърпя, пера, подготвям се за зимата, подплатявам с вата есенното си палто. Слушам разкази за наказания, сполетели евреи — една позната, съпругата на юрисконсулта, я били, докато изгубила съзнание, задето купила едно патешко яйце за детето си; на едно момче, сина на помощник-аптекаря Сирота, простреляли рамото, когато се опитало да се промуши под телта и да намери топката си. И отново слухове, слухове, слухове.

А ето и някои реални събития. Днес германците откараха осемдесет млади мъже на работа, уж да вадят картофи, и някои хора се зарадваха — ще могат да донесат по малко картофи за близките си. Но аз разбрах за какви картофи става дума.

Нощта в гетото е особено време, Витя. Знаеш ли, мили, винаги съм те учила да ми казваш истината, синът винаги трябва да казва на майка си истината. Но нали и майката трябва да казва на сина си истината. Не мисли, Витенка, че майка ти е силен човек. Аз съм слаба. Страх ме е от болка и с боязън сядам на зъболекарски стол. Като дете ме беше страх от гръмотевици, от тъмното. Когато остарях, се страхувах от болести, от самота, страхувах се, че като се разболея, не ще мога да работя, ще се превърна в бреме за теб и ти ще позволиш да го почувствам. Страхувах се от войната. Сега, Витя, всяка нощ ме обзема ужас, сърцето ми се вледенява. Чака ме гибел. Иска ми се да те викам на помощ.

Когато беше малък, често дотичваше при мен да търсиш защита. И сега в минути на слабост на мен ми се иска да заровя глава в скута ти и понеже си умен и силен, да ме скриеш, да ме защитиш. Аз не само съм силна духом, Витя, аз съм и слаба. Често помислям за самоубийство, но не знам дали слабостта, или силата, или безсмислената надежда ме възпират.

Но стига. Заспивам и сънувам. Често сънувам моята покойна майка, разговарям с нея. Снощи сънувах Сашенка Шапошникова, как живеехме заедно в Париж. Но тебе нито веднъж не съм сънувала, макар че винаги си в мислите ми, дори в минути на ужасна тревога. Събуждам се, виждам този таван и си спомням, че по нашата земя ходят германци, че съм прокажена, и ми се струва, че не съм се събудила, а точно обратното — заспала съм и сънувам.

Но минават няколко минути, чувам как Аля спори с Люба чий ред е да отиде на кладенеца, чувам хората да си говорят, че снощи на съседната улица германците строшили главата на един старец.

Дойде една позната, ученичка от Педагогическия техникум, и ме повика при някакъв болен. Оказа се, че укрива един лейтенант, ранен в рамото, с обгорено око. Симпатично, измъчено момче с волжки говор на «о». Снощи се промъкнал през телта и намерил подслон в гетото. Окото му не беше много повредено, успях да спра нагнояването. Той дълго ми разказва за боевете, за бягството на нашите войски — натъжи ме. Иска да си почине и после да пресече фронтовата линия. С него ще тръгнат няколко момчета, единият беше мой ученик. Ох, Витенка, да можех да поема с тях! Толкова се радвах, че ще помогна на този младеж, мислех си, че ето, и аз участвам във войната срещу фашизма.

Донесоха му картофи, хляб, фасул, а една бабичка му оплете вълнени чорапи.

Днес денят е изпълнен с драматизъм. Снощи Аля чрез една своя позната рускиня се снабдила с паспорта на починало в болницата младо руско момиче. Довечера Аля ще замине. Освен това днес от един познат селянин, който минаваше с каруцата си покрай оградата на гетото, научихме, че евреите, изпратени да вадят картофи, копаят дълбоки ями на четири версти от града, край летището, по пътя за Романовка. Витя, запомни това име, там ще намериш братската могила, където ще лежи майка ти.

Дори Шперлинг проумя всичко, все е блед, устните му треперят, пита ме объркано: «Има ли надежда да оставят живи специалистите?» Наистина, бяхме чули, че в някои села най-добрите шивачи, обущари и лекари не били унищожавани.

И все пак вечерта Шперлинг извика един стар печкар и той му направи в стената скривалище за брашното и солта. А ние с Юра вечерта четохме «Lettres de mon moulin». Спомняш ли си как с тебе четяхме на глас моя любим разказ «Les vieux»[3], по едно време се спогледахме, разсмяхме се, в очите и на двама ни имаше сълзи. После зададох на Юра домашните за вдругиден. Така е редно. Ала изпитвах някакво болезнено чувство, когато гледах тъжното личице на моя ученик, пръстите му, записващи в тетрадката номерата на упражненията от учебника по граматика.

И колко много са тези деца: дивни очи, тъмни коси, сред тях може би има бъдещи учени, физици, професори по медицина, музиканти, вероятно и поети.

Гледам ги как сутрин тичат за училище като възрастни, с широко отворени трагични очи. А понякога започват да лудуват, боричкат се, заливат се в смях, но това не ме развеселява, а ме обзема ужас.

Казват, че децата са нашето бъдеще, но какво да кажем за тези деца? Те няма да станат музиканти, обущари, кроячи. И снощи аз съвсем ясно си представих как целият този шумен свят на брадати, угрижени татковци, мърморещи бабички, създателки на медени курабийки, на «гъши шийки», този свят на сватбени обичаи, поговорки, съботни празници ще потъне навеки в земята и след войната животът отново ще зашуми, а нас няма да ни има, ще изчезнем, както са изчезнали ацтеките.

Селянинът, който донесе вестта за подготовката на гробовете, разказва, че през нощта жена му плакала и нареждала: «Те и шият, и обуща майсторят, и кожа обработват, и часовници поправят, и лекарства продават в аптеката… Какво ще стане, които ги избият всичките?»

И из ясно си представих как, минавайки покрай развалините, някой ще каже: «Помниш ли, тук някога живееха евреи, печкарят Борух; в събота вечер бабичката му седеше на пейката, а край нея играеха децата». А събеседникът му ще добави: «А под ей оная стара круша дивачка обикновено седеше докторицата, забравих как се казваше, навремето ми лекува очите, след работа винаги изнасяше плетен стол и се наместваше там с книга». Така ще бъде, Витя.

Сякаш някакъв страшен полъх премина по лицата, всички чувстваха, че часът наближава.

Витенка, искам да ти кажа… не това, не това.

Витенка, завършвам писмото си и ще го занеса при оградите на гетото, за да го предам на онзи мой приятел. Трудно ми е да прекъсна това писмо, то е моят последен разговор с тебе и като го изпратя, окончателно ще изгубя връзка с теб, ти вече никога не ще научиш какви са били последните ми часове. Това е нашата раздяла завинаги. Какво да ти кажа за сбогом, преди да се разделим навеки? В тези дни, както и през целия ми живот, ти беше моята радост. Нощем си спомнях тебе, детските ти дрешки, първите ти книжки, спомнях си твоето първо писмо, първия ти учебен ден, всичко си спомнях — от първите дни на живота ти до последната вест от тебе, телеграмата, които получих на 30 юни. Затварях очи и ми се струваше, че ти, скъпи, ме закриляш от наближаващия ужас. А когато се сещах какво става наоколо, се радвах, че не си наблизо — нека ужасната ми участ те отмине.

Витя, аз винаги съм била самотна. През безсънните нощи плачех от мъка. И никой не знаеше това. Утеха ми беше мисълта, че някой ден ще ти разкажа живота си. Че ще ти разкажа защо се разделихме с татко ти, защо толкова дълги години живях сама. И често си мислех: колко ли ще се учуди Витя, щом разбере, че майка му е правила грешки, че е била безразсъдна, че е ревнувала и нея са ревнували, че е била като всички млади хора. Ала такава е съдбата ми — да завърша живота си в самота, без да споделя с тебе всичко. Понякога ми се струваше, че не трябва да живея далече от тебе, прекалено силно те обичах, мислех, че любовта ми дава право да бъда с теб на стари години. А друг път си мислех, че не трябва да живеем заедно, прекалено силно те обичах.

Е, enfin[4]… Бъди винаги щастлив с хората, които обичаш, които те заобикалят, които ти станаха по-близки от майка ти. Прости ми.

Навън плачат жени, псуват полицаи, а аз гледам тези страници и ми се струва, че съм защитена от страшния свят, изпълнен със страдание.

Как да завърша писмото си? Откъде да взема сили, синко? Има ли човешки думи, способни да изразят любовта ми към теб? Целувам те — очите ти, челото, косите.

Помни, че винаги в дни на щастие и в скръбен ден майчината любов е с тебе, никой не е в състояние да я убие.

Витенка… Ето и последния ред на майчиното ми писмо до теб. Живей, живей, живей вечно… Мама“.

Бележки

[1] А. Доде. «Писма от моята мелница». — Б.пр.

[2] «Един живот». — Б.пр.

[3] «Старците». — Б.пр.

[4] Дете (фр.) — Б.пр.