Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

56

В мартеновия цех на завод „Красный Октябрь“ във високия полумрак сновяха хора с ватенки, отекваха изстрели, лумваше бърз пламък, прахоляк, а може и мъгла да се стелеше във въздуха.

Командирът на дивизия Гуриев бе настанил командните пунктове на полковете в мартеновите пещи. Кримов си помисли, че хората, насядали в пещите, които доскоро бяха лели стомана, са особени хора, сърцата им са стоманени.

Тук вече се чуваше тропот на германски ботуши и не само викове на командири, но и тихо щракане и прозвънване — германците презареждаха рогатите си автомати.

И когато Кримов, навел глава, пристъпи да влезе през устието на пещта, където се намираше командният пункт на командира на стрелковия полк, и усети с длани неизстиналата през тези няколко месеца топлина, затаена в огнеупорните тухли, го обзе някакво страхопочитание — стори му се, че сега ще му се разкрие тайната на великата съпротива.

В полумрака различи приклекнал човек, видя широкото му лице, чу приятния му глас:

— Ето че и гост благоволи да посети нашите царски палати, молим заповядайте — сто грама водчица, печено яйчице за мезе.

В прашната и задушна полумъгла на Николай Григориевич му хрумна мисълта, че никога не ще разкаже на Евгения Николаевна как си е спомнял за нея, свит в сталинградската мартенова бърлога. По-рано все му се искаше да се отърве от мисълта за нея, да я забрави. Но сега се примири, разбрал, че тя неотстъпно го следва навсякъде. Ето, и в пещта се вмъкна вещицата, няма спасение от нея.

То се знае, всичко излезе по-просто от фасул. На кого са потрябвали завареници на времето? Пишете го инвалид него, сварете го на сапун, пенсионирайте го! Фактът, че тя го напусна, потвърди, осветли цялата безнадеждност на живота му — и дори тук, в Сталинград, за него няма истинска, бойна работа…

А вечерта в същия цех, след доклада, Кримов разговаря с генерал Гуриев. Гуриев седеше без кител, често-често избърсваше почервенялото си лице с кърпа, с висок, дрезгав глас предлагаше на Кримов водка, със същия глас крещеше по телефона заповеди за командирите на полкове; със същия висок дрезгав глас хокаше готвача, че не изпекъл шишчетата по всички правила, обаждаше се на съседа си Батюк, питаше го дали са пляскали карти на Мамаев Курган.

— Нашите хора, общо взето, са весели, свестни — каза Гуриев. — Батюк е умен човек, генерал Жолудев в Тракторния ми е стар приятел. На „Барикадите“ е Гуртиев, полковник, и той е душа човек, ама същински калугер, отказа водката. Това, естествено, не е правилно.

После заобяснява на Кримов, че при никого не са останали толкова малко активни щикове, колкото при него — шест до осем души в рота; до никого пътят през реката не е толкова труден, колкото до него, понякога една трета от дошлите с катерите ги свалят ранени — може би само Горохов в Ринок пати толкова.

— Вчера Чуйков извика моя началник-щаб Шуба, нещо не му излизало при уточняването на линията на предния край, та моят полковник Шуба се върна съвсем болен.

Погледна Кримов и добави:

— Мислите, че го е псувал ли? — И се разсмя. — Псувните са нищо. Лично аз всеки ден го псувам на майка. Зъбите му избил, всичките отпред.

— Да — проточи Кримов. Това „да“ означаваше, че явно човешкото достойнство невинаги тържествува на сталинградския бряг.

После Гуриев взе да разсъждава защо ли вестникарските писатели пишат толкова лошо за войната.

— Скатали са се, кучите синове, нищо не виждат, седят си отвъд Волга, в дълбокия тил, и пишат. Който го нагости по-добре, за него пише. Ето, Лев Толстой е написал „Война и мир“. Сто години я четат хората и още сто ще я четат. Ама защо, ще речеш? Лично е участвал, лично се е бил, затова знае за кого да пише.

— Ще прощавате, другарю генерал — каза Кримов. — Толстой не е участвал в Отечествената война.

— Тоест как така „не е участвал“?

— Ами много просто, не е участвал — отвърна Кримов. — Толстой още не е бил роден, когато е започнала войната с Наполеон.

— Не е бил роден ли? — възкликна Гуриев. — Как тъй не е бил роден? А? Какво искате да кажете?

И между тях отведнъж избухна яростен спор. Това беше първият спор, пламнал след доклада на Кримов. За учудване на Николай Григориевич излезе, че той не успя да разубеди събеседника си.