Василий Гросман
Живот и съдба (79)

5

Евгения Николаевна привърши с подреждането на стаята и с удоволствие си помисли: „Е, това е“, сякаш редът се бе възцарил едновременно и в стаята със застлания креват, с изопнатата възглавница, и в душата й. Но когато изчезна пепелта от пода до кревата и последната угарка — от крайчеца на етажерката, Женя разбра, че се е опитвала да измами себе си и че на тоя свят не й трябва нищо друго, освен Новиков. Дощя й се да разкаже за това събитие в живота си на Софя Осиповна — именно на нея, не на майка си, не на сестра си. И смътно разбираше защо иска да разговаря със Софя Осиповна.

— Ах, Сонечка, Сонечка, Левинтонице — изрече на глас Женя.

После се сети, че Маруся я няма. Разбираше, че не може да живее без него, отчаяно тупна с ръка по масата. После каза: „Много важно, никой не ми е потрябвал“ — след което коленичи пред мястото, където доскоро бе висял шинелът на Новиков, и продума: „Дано си жив“.

После си помисли: „Комедиантка, развратна жена“.

Започна да се самобичува, мълчаливо отправи към себе си реч от името на някакво долно и ехидно същество от женски или може би от мъжки пол:

— Доскуча й на дамичката, то се знае, без мъж, хем е свикнала да я глезят, а пък и годините едни… Заряза едного, естествено, какво представляваше Кримов, за малко да го изключат от партията. А сега ще става командирша на корпус. И то какъв мъж! Коя няма да му се хвърли на врата… Как ще го удържиш сега, нали легна с него, а? Ясно, чакат те безсънни нощи — дали не е убит, дали не си е намерил някоя деветнайсетгодишна телефонистка. — И издебнало сякаш неизвестна на самата Женя мисъл, ехидното и цинично същество добави: — Нищо, нищо, скоро ще хукнеш при него.

Едно не разбираше: защо разлюби Кримов. А сега вече не бе я грижа — бе я споходило щастието.

Изведнъж си помисли, че Кримов пречи на щастието й. Непрекъснато стои между нея и Новиков, отравя й радостта. Продължава да погубва живота й. Защо се измъчва постоянно, за какво са тези угризения на съвестта? Какво да се прави — разлюби го! Какво иска от нея, защо така неотстъпно я преследва? Тя има право да бъде щастлива, има право да обича онзи, когото обича. Защо си представя Николай Григориевич такъв слаб, безпомощен, объркан, самотен? Не е чак толкова слаб! Не е чак толкова добър!

Хвана я яд на Кримов. Не, не, няма да пожертва щастието си заради него… Жесток, тесногръд, непоколебимо фанатичен. Тя никога не може да се примири с неговото равнодушие към човешките страдания. Колко им е чуждо това — на нея, на майка й, на баща й… „Кулаци не се жалят“ — казваше той, когато в ужасните мъки на глада измираха десетки хиляди жени, деца из селата на Русия и Украйна. „Никой не праща невинни в затвора“ — казваше по времето на Ягода и Ежов. Когато Александра Владимировна разказа как през 1918 година в Камишин качили на шлеп и издавили във Волга търговците и собствениците на къщи с децата им, а сред тях имало приятелки и съученици на Маруся от гимназията — Минаеви, Горбунови, Касаткини, Сапожникови, Николай Григориевич раздразнено запита: „А какво ще желаете да правим с неприятелите на нашата революция, с пирожки ли да ги черпим?“ Но защо тя да няма право на щастие? Защо да се измъчва, да съжалява човека, който никога не е съжалявал слабите?

Но дълбоко в душата си, ядосана и ожесточена, тя знаеше, че не е права, че Николай Григориевич не е толкова жесток.

Свали дебелата пола, с която се бе сдобила на куйбишевския пазар, и облече лятната си рокля, единствената оцеляла след сталинградския пожар — същата, с която една вечер бе стояла с Новиков на „Сталинградска крайбрежна“ при паметника на Холзунов.

Малко преди да изпратят на заточение Жени Хенриховна, тя я попита била ли е някога влюбена.

Жени Хенриховна се смути и каза: „Да, в едно момче със златни къдрици, със сини очи. Той носеше кадифено якенце и бяла якичка. Бях на единайсет години и не се познавахме с него“. Къде ли е сега това къдрокосо, кадифено момче, къде ли е сега Жени Хенриховна?

Евгения Николаевна седна на кревата, погледна часовника. Обикновено по това време се отбиваше Шаргородски. Ох, днес не й се водят умни разговори.

Бързо си облече палтото, метна шала. Но бе безсмислено — ешелонът отдавна бе заминал.

Покрай стените на гарата шаваше грамада насядали на чували и вързопи хора. Евгения Николаевна обикаляше из уличките около гарата, една жена я попита за купоните за хляб при пътуване, друга — за купончетата при качване… Някои хора я оглеждаха сънливо и с подозрение. По първия коловоз тежко изтрополя товарна композиция, потрепериха гаровите стени, задрънчаха прозорците на зданието. Стори й се, че трепери и сърцето й. Покрай оградата на гарата плуваха открити товарни платформи, на тях имаше танкове.

Внезапно я обзе щастливо чувство. А танковете плуваха, плуваха покрай нея и на тях като изваяния стояха червеноармейци с шлемове, с автомати на гърдите.

Пое към къщи, размахваше ръце като хлапачка, палтото се развяваше разкопчано, тя поглеждаше лятната си рокля. Вечерно слънце изведнъж огря улиците и прашният, студен, очакващ зимата, озлобен, опърпан град й се видя тържествен, розов, светъл. Тя влезе вкъщи и отговорничката на жилището Галина Дмитриевна, която вчера бе видяла в коридора полковника, посетил Женя, й каза умилно усмихната:

— Имате писмо.

„Да, дойде редът на щастието“ — помисли си Женя и отвори плика: писмото беше от Казан, от майка й.

Прочете първите редове и тихо изплака, объркано извика:

— Толя, Толя!