Василий Гросман
Живот и съдба (105)

31

Срещнаха се през нощта. Айхман влезе направо в кабинета, още в движение зададе няколко бързи въпроса, седна в креслото.

— Нямам време, най-късно утре трябва да съм във Варшава.

Вече беше ходил при коменданта на лагера, бе разговарял с началника на строителството.

— Как работят заводите, какви са впечатленията ви от личността на Фос, на висота ли са химиците при вас? — питаше припряно той.

Едрите бели пръсти с розови нокти прехвърляха книжата на писалището, от време на време оберщурмбанфюрерът си отбелязваше нещо с автоматичната писалка и Лис имаше чувството, че Айхман не схваща особеностите на работата им, която предизвикваше тайни тръпки на ужас дори в каменни сърца.

През всичките тези дни Лис много пиеше. Засили се задухът му и нощем той чувстваше сърцето си. Но смяташе, че алкохолът причинява по-малко зло на здравето, отколкото нервното напрежение, което го владееше непрекъснато.

Мечтаеше да се върне към изучаването на изтъкнатите дейци, враждебни на националсоциализма, да решава жестоки и сложни, но безкръвни задачи. Тогава ще престане да пие, ще изпушва най-много две-три цигари на ден. Ето, наскоро една нощ извика някакъв стар болшевик, изигра с него партия политически шах и когато се прибра, спа без приспивателно, събуди се след девет.

При нощния оглед на газовата камера за оберщурмбанфюрера и за Лис бе подготвена малка изненада. Насред камерата строителите бяха сложили масичка с вино и мезета и Райнеке покани Айхман и Лис да пийнат по чаша вино.

Айхман се разсмя на милото хрумване и каза:

— С удоволствие ще хапна нещо.

Подаде фуражката си на своя телохранител и седна на масата. Едрото му лице изведнъж стана добродушно угрижено, такива физиономии имат всичките милиони мъже с добър апетит, когато сядат на сложена трапеза.

Райнеке наля виното прав и всички взеха чашите си, очаквайки наздравицата на Айхман.

В тази бетонна тишина, в тези налети чаши имаше такова напрежение, от което на Лис му се струваше, че сърцето му няма да го издържи. Искаше му се гръмката наздравица за германския идеал да пооблекчи напрежението. Но то не минаваше, а нарастваше — оберщурмбанфюрерът дъвчеше сандвич.

— Ама какво чакате, господа? — попита Айхман. — Шунката е чудесна.

— Чакаме тоста на началството — каза Лис.

Оберщурмбанфюрерът вдигна чашата си.

— За по-нататъшните служебни успехи, които, мисля, заслужават да бъдат отбелязани.

Само той почти нищо не пи и яде много.

На сутринта Айхман по гащета правеше гимнастика пред широко отворения прозорец. В мъглата се очертаваха стройните редици на лагерните бараки, дочуваха се локомотивни свирки.

Лис не завиждаше на Айхман. Положението на Лис беше високо и без високи длъжности — в Имперското управление за сигурност се бе прочул като умен човек. Химлер обичаше да разговаря с него.

Високопоставените люде в повечето случаи гледаха да не показват пред него служебното си превъзходство. Беше свикнал да го уважават не само в полицията на сигурността. Имперското управление за сигурност дишаше и живееше навсякъде — и в университета, и в подписа на някой директор на детски санаториум, и на приемен изпит за млади певци в операта, и в решението на журито, подбиращо картини за пролетната изложба, и в списъка на кандидатите в изборите за Райхстаг.

Тук беше стожерът на живота. Основа на вечната правота на партията, на победата на нейната логика или нелогичност над всяка друга логика, на нейната философия над всяка друга философия беше работата на държавната тайна полиция. Това беше вълшебна пръчица! Достатъчно бе да я изтървеш и вълшебството й изчезваше — великият оратор се превръщаше в дърдорко, научният корифей — в популяризатор на чужди идеи. Тази вълшебна пръчица не биваше да се изпуска от ръце.

Поглеждайки Айхман, тази сутрин Лис за пръв път в живота си усети как в него се размърда завистлива тревога.

Няколко минути преди да замине, Айхман замислено продума:

— С вас, Лис, сме земляци.

Двамата започнаха да изброяват имена на градски улици, ресторанти, кина — места, които им бяха приятни.

— Вярно, не навсякъде съм ходил — каза Айхман и спомена един клуб, където не бяха пускали синове на занаятчии.

Лис смени темата на разговора:

— Кажете, можем ли поне приблизително да си представим за какво количество евреи става дума?

Знаеше, че задава свръхвъпрос, на него биха могли да отговорят освен Химлер и вождът най-много трима души.

Ала именно след спомените за тежките млади години на Айхман от времето на демокрацията и космополитизма Лис трябваше да го попита за нещо, за което не бе имал информация, да признае своята неосведоменост.

Айхман отговори.

Лис остана като гръмнат:

— Милиони?

Айхман сви рамене.

Помълчаха.

— Много съжалявам, че не сме се срещнали през студентските години — каза Лис, — през годините на учение, както е казал Гьоте.

— Не съм бил берлински студент, аз учих в провинцията, тъй че не съжалявайте — отвърна Айхман и добави: — За пръв път произнасям това число на глас, земляк. Ако броим Берхтесгаден, Райхсканцелай и ведомството на нашия райхсфюрер, то е било споменавано седем или осем пъти.

— Разбирам, утре няма да го прочетем във вестника.

— Тъкмо вестника имам предвид — каза Айхман.

Погледна го с насмешка и Лис изпита тревога от усещането, че събеседникът му е по-умен от него.

А Айхман добави:

— Освен факта, че нашето тихо градче цялото е потънало в зеленина, имах още една причина да ви кажа това число. Иска ми се то да ни свързва в по-нататъшната ни съвместна дейност.

— Благодаря — каза Лис, — трябва да помисля, работата е много сериозна.

— Разбира се. Предложението излиза не само от мен. — Айхман посочи с пръст вертикално нагоре. — Ако споделите моя труд, а Хитлер изгуби, ще висим заедно — вие и аз.

— Чудесна перспектива, струва си да помисля — продума Лис.

— Представяте ли си, след две години отново ще седнем на уютна масичка в тази камера и ще си кажем: „За двайсет месеца ние разрешихме проблем, който човечеството не можа да разреши за двайсет века!“

Сбогуваха се. Лис дълго гледа след колата.

Той имаше свое мнение за човешките отношения в държавата. Животът в националсоциалистическата държава не би могъл да се развива свободно, всяка негова стъпка трябва да бъде управлявана.

За да се ръководят дишането на хората, майчинското чувство, четенето на книги, заводите, пеенето, армията, летните екскурзии, трябваха водачи. Нали животът бе изгубил правото си да расте като трева, да се вълнува като море. Характерите на водачите според Лис биха могли да се разделят условно на четири типа.

Първият — едностранчиви натури, обикновено лишени от остър ум и аналитични способности. Тези хора попиваха лозунги и формулировки от вестници и списания, цитати от речите на Хитлер и статиите на Гьобелс, от книгите на Франк и Розенберг. Не чувстваха ли някаква опора, тези хора се объркваха. Те не се замисляха за връзките между явленията, проявяваха жестокост и нетърпимост по всякакви поводи. Вземаха всичко на сериозно: и философията, и националсоциалистическата наука, и мъглявите откровения, и постиженията на новия театър и новата музика, и кампанията по изборите за Райхстаг. Като ученици зубреха в кръжоци „Майн Кампф“, конспектираха доклади и брошури. В личния си живот обикновено бяха скромни, понякога живееха в недоимък, партийните мобилизации ги засягаха по-често от останалите категории и ги откъсваха от семействата им.

Отначало Лис бе смятал, че Айхман е именно от тази категория.

Вторият тип характери: умни циници. Тези знаеха за съществуването на вълшебната пръчица. В проверен приятелски кръг се надсмиваха над много неща — над невежеството на новите доктори и магистри, над грешките и нравите на лайтерите и гаулайтерите. Не се присмиваха само над вожда и над възвишените идеали. Обикновено живееха нашироко, много пиеха. Тези характери се срещаха по-често по горните стъпала на партийната йерархия, отколкото по долните. Долу беше царството на характерите от първия тип.

Най-горе, според Лис, се бе възцарил третият тип характер — там се побираха осем-девет души, които допускаха наблизо още петнайсет-двайсет — там беше свят, лишен от догми, там свободно се обсъждаше всичко. Там нямаше идеали, а само математика, веселие, непознаващи пощадата големи майстори.

Понякога Лис имаше чувството, че всичко в Германия се върши заради тях и техните блага.

Лис беше забелязал, че появяването на ограничени хора на върха винаги е предвестник на зловещи събития. Майсторите на социалната механика издигаха догматиците, за да им възложат особено кървавите дела. Наивниците временно се опиваха от висшата власт, но обикновено щом завършеха работата си, изчезваха, а понякога споделяха съдбата на своите жертви. Горе отново оставаха веселите майстори.

Наивниците, характерите от първия тип, притежаваха едно изключително ценно качество — те бяха народни. Не само цитираха класиците на националсоциализма, но и говореха езика на народа. Грубостта им изглеждаше народна, селска. Шегите им се посрещаха със смях на работническите събрания.

Четвъртият тип характери: изпълнители, напълно равнодушни към догмата, към идеите, към философията, но същевременно без аналитични способности. Националсоциализмът им плащаше и те му служеха. Тяхната единствена, висша страст бяха сервизите, костюмите, вилите, скъпоценностите, мебелите, леките коли, хладилниците. Не обичаха твърде парите, не вярваха в тяхната стабилност.

Лис се стремеше към висшето ръководство, мечтаеше за общуване и близост с тези хора, там, в царството на присмехулния интелект, на арогантната логика той се чувстваше леко, естествено, добре.

Но Лис виждаше, че нейде страшно нависоко, над висшите ръководители, над стратосферата, има един мъгляв, неразбираем, неясен, измъчващ със своята алогичност свят — в този висш свят съществуваше вождът Адолф Хитлер.

У Хитлер — и това именно плашеше Лис — по невъобразим начин се съчетаваше несъчетаемото: той беше глава на майсторите, свръхмеханик, шефмонтьор, обермайстор, който притежаваше висша математическа жестокост, дори в сравнение с всички свои най-близки помощници, взети заедно. И същевременно у него имаше догматична страст, фанатична вяра, но и слепота във вярата, бича нелогичност — Лис бе срещал тези черти само на най-долните, сутеренните етажи на партийното ръководство. Той, създателят на вълшебната пръчица, първосвещеникът, бе същевременно невеж, фанатизиран енориаш.

И ето че сега, загледан след отдалечаващата се кола, Лис усети, че Айхман неочаквано бе пробудил у него онова плашещо и привлекателно, неясно чувство, което досега бе пробуждал един-единствен човек на света — вождът на германския народ Адолф Хитлер…