Василий Гросман
Живот и съдба (166)

28

На другия ден след заседанието на научния съвет Савостянов се обади на Щрум по телефона, попита го как е, добре ли е Людмила Николаевна. Щрум попита за заседанието и Савостянов отговори:

— Виктор Павлович, не ми се иска да ви огорчавам, но излезе, че нищожествата са повече, отколкото бях очаквал.

„Нима и Соколов се е изказал?“ — помисли си Щрум и попита:

— А резолюция приехте ли?

— Жестока: да се смята за несъвместим, да се помоли дирекцията да разгледа въпроса за по-нататъшното му…

— Ясно — каза Щрум и макар да бе сигурен отпреди, че резолюцията ще бъде точно такава, се стъписа от изненада.

„Нямам никаква вина — помисли си той, — но, разбира се, ще ме арестуват. Там са знаели, че Кримов няма вина, но са го арестували“.

— Някой гласува ли против? — попита Щрум и телефонният кабел пренесе до него мълчаливото смущение на Савостянов.

— Не, Виктор Павлович, май се прие единодушно — каза Савостянов. — Вие много си навредихте, като не дойдохте.

Гласът на Савостянов се чуваше зле, явно се обаждаше от автомат.

Същия ден се обади по телефона Ана Степановна, вече не се водела на работа, не ходела в института и не знаеше за заседанието на научния съвет. Каза, че заминава за два месеца при сестра си в Муром, и трогна Щрум със сърдечната си покана да й гостува там.

— Благодаря, благодаря — каза Щрум, — ако ще идвам в Муром, то няма да е за разходка, а за да стана учител по физика в педагогическия техникум.

— Господи, Виктор Павлович — възкликна Ана Степановна. — Защо е всичко това, отчаяна съм, всичко стана заради мене. Не го заслужавам.

Тя сигурно прие думите му за педагогическия техникум като упрек към нея. И нейният глас се чуваше лошо, и тя, изглежда, се обаждаше не от къщи, а от автомат.

„Нима Соколов се е изказал?“ — питаше се Щрум.

Късно вечерта се обади Чепижин. Този ден Щрум, също като тежкоболен, се оживяваше само когато заговаряха за болестта му. Явно и Чепижин почувства това.

— Нима Соколов се е изказал, нима се е изказал? — питаше Щрум Людмила Николаевна, но тя естествено, както и той, не знаеше дали Соколов се бе изказал на заседанието.

Някаква паяжина се появи между него и близките му хора.

Савостянов очевидно се страхуваше да говори по темата, която интересуваше Виктор Павлович, не искаше да му бъде информатор. Сигурно си мислеше: „Щом срещне някого от института, Щрум ще му каже: «Вече знам всичко, Савостянов ми разказа от игла до конец».“

Ана Степановна беше много сърдечна, но в такава ситуация беше редно да дойде у Щрум вкъщи, а не да се задоволи с телефонното обаждане.

Чепижин пък, мислеше си Виктор Павлович, трябваше да му предложи работа в Института по астрофизика, поне да спомене нещо подобно.

„Те ми се сърдят, аз им се сърдя — по-добре да не бяха се обаждали“ — мислеше си той.

Но още по-обиден беше на онези, които изобщо не се обадиха.

Цял ден чака да му звъннат Гуревич, Марков, Пименов.

После го хвана яд на механиците и електротехниците, които монтираха апаратурата.

„Кучи синове — мислеше за тях. — Те поне са работници, от какво се страхуват“.

Непоносима му бе мисълта за Соколов. Пьотър Лаврентиевич бе забранил на Маря Ивановна да се обажда на Щрум! Може да прости на всички — и на старите познати, и на роднините дори, и на колегите. Но на приятеля! Мисълта за Соколов надигаше у него такава злоба, такава мъчителна обида, че той просто се задъхваше. И същевременно, мислейки за измяната на приятеля си, Щрум, без сам да забелязва, търсеше оправдание за своята собствена измяна спрямо него.

Както беше изнервен, написа на Шишаков съвсем ненужно писмо: че моли да го уведомят за решението на дирекцията на института, понеже поради болест тези дни няма да може да работи в лабораторията.

През целия следващ ден никой не се обади по телефона.

„Добре де, и без това ще ме арестуват“ — мислеше си Щрум.

И тази мисъл сега не го измъчваше, а сякаш му беше разтуха. Така болни хора се утешават с мисълта: „Добре де, болни или не, всички ще умрем“.

Виктор Павлович каза на Людмила Николаевна:

— Единственият човек, който ни носи новини, е Женя. Вярно, все от приемната на НКВД.

— Сега съм убедена — каза Людмила Николаевна, — че Соколов се е изказал на научния съвет. Не мога другояче да си обясня мълчанието на Маря Ивановна. Неудобно й е да се обажда. Всъщност мога аз да й се обадя през деня, когато той е на работа.

— В никакъв случай! — извика Щрум. — Чуваш ли, Люда, в никакъв случай!

— Ама какво ме засягат мен твоите отношения със Соколов — възрази Людмила Николаевна. — Ние с Маша си имаме наши отношения.

Той не можеше да обясни на Людмила защо не бива да търси Маря Ивановна. Срамуваше се от мисълта, че Людмила неволно може да стане връзка между него и Маря Ивановна.

— Люда, сега можем да общуваме с хората само едностранно. Когато един човек е в затвора, жена му може да ходи само у хората, които я канят. Тя самата няма право да каже: иска ми се да ви дойда на гости. Това е унижение за нея и за мъжа й. Ние с тебе навлязохме в нова епоха. Вече на никого не можем да пишем писма, само ще отговаряме. Не можем на никого да се обаждаме по телефона, само ще вдигаме слушалката, когато ни търсят. Нямаме право първи да поздравяваме познати, може да не искат да ни поздравят. Ако пък ме поздравят, аз нямам право пръв да заговоря. Може човекът да е сметнал за възможно да ми кимне, но да не иска да разговаря с мен. Ако ме заговори, ще отвърна. Ние влязохме във великата секта на прокажените.

Той помълча.

— Но за щастие на прокажените има изключения от този закон. Съществуват един-двама души, за близките не говоря — за майка ти, за Женя, към които прокажените изпитват огромно душевно доверие. На тях можем, без да чакаме разрешителен сигнал, да им се обаждаме, да им пишем. Чепижин например!

— Прав си, Витя, всичко това е вярно — каза Людмила Николаевна и думите й го изненадаха. Много отдавна не бе признавала правотата му за каквото и да било. — И аз имам такъв приятел: Маря Ивановна!

— Люда — възкликна той. — Люда! Знаеш ли, че Маря Ивановна е обещала на Соколов вече да не се вижда с нас? Хайде, потърси я, след като вече го знаеш! Обади й се, обади се, де!

Грабна слушалката и я подаде на Людмила Николаевна.

И в тази минутка един мъничък крайчец на чувствата му се надяваше — ето, Людмила ще се обади… и поне тя ще чуе гласа на Маря Ивановна.

Но Людмила Николаевна каза само:

— Ах, това ли било. — И остави слушалката.

— Защо ли не си идва Женевиев — каза Щрум. — Нещастието ни съюзява. Никога не съм изпитвал към нея такава нежност, както сега.

Когато се прибра Надя, Щрум й каза:

— Надя, говорих с майка ти по един въпрос, тя ще ти разкаже подробно. Сега, когато станах плашило, ти не бива да ходиш у Постоеви, у Гуревич и у други хора. Всички хора виждат в тебе преди всичко моята дъщеря, моята, моята. Разбираш ли коя си ти? Член на моето семейство. Затова категорично те моля…

Предварително знаеше реакцията й, как ще протестира, ще се възмущава. Надя вдигна ръка, прекъсна го.

— Да, стана ми ясно, когато видях, че не си отишъл на съвета на нечестивите.

Той смутено се вгледа в дъщеря си, после присмехулно избъбри:

— Надявам се, че тези истории не са повлияли на лейтенанта.

— Разбира се, че не са.

— Е, и?

— Ами това е. Нали разбираш.

Щрум погледна жена си, дъщеря си, протегна ръце към тях и бързо излезе. И в жеста му имаше толкова объркване, вина, слабост, благодарност, любов, че двете дълго стояха една до друга, без да продумат и без да се погледнат.