Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

11

В Кремъл Сталин очакваше донесение от командващия Сталинградския фронт.

Погледна часовника си; артилерийската подготовка току-що бе приключила, пехотата беше тръгнала, подвижните части се готвеха да тръгнат по коридора, осигурен от артилерията. Самолетите на въздушната армия бомбардираха тиловете, пътищата, летищата.

Преди десет минути разговаря с Ватутин — придвижването на танковите и кавалерийските части от Югозападния фронт надхвърлило плановите предположения.

Взе молив, погледна мълчащия телефон. Искаше му се да отбележи на картата започналото движение на южното рамо на клещите. Но едно суеверно чувство го накара да остави молива. Ясно чувстваше, че в тези минути Хитлер мисли за него и знае, че и той мисли за Хитлер.

Чърчил и Рузвелт му вярваха, но той разбираше: вярата им не беше безрезервна. Яд го беше, че те на драго сърце се съвещаваха с него, но преди това се договаряха помежду си.

Те знаеха — войната идва и си отива, а политиката остава. Възхищаваха се от неговата логика, знания, от яснотата на мисълта му, но виждаха в него азиатски владетел, а не европейски лидер — това го вбесяваше.

Неочаквано си спомни безжалостно умните, презрително присвити, пронизващи очи на Троцки и за пръв път съжали, че не е жив: да му предскаже какво ще стане днес.

Чувстваше се щастлив, физически здрав, нямаше го гадния оловен вкус в устата му, не го пробождаше сърцето. За него чувството за живот се бе сляло с чувството за сила. От първите дни на войната Сталин изпитваше физическо притеснение. То не го напускаше, когато, съзрели гнева му, пред него се изопваха маршали и когато хилядното множество го приветстваше в Болшой театър. Непрекъснато му се струваше, че заобикалящите го хора скришом му се присмиват, припомняйки си неговото стъписване през лятото на 1941 година.

Веднъж в присъствието на Молотов се бе хванал за главата и бе мърморил: „Какво да правя… какво да правя…“ На едно заседание на Държавния комитет по отбраната гласът му секна, всички сведоха глави. На няколко пъти бе давал безсмислени разпореждания и бе забелязвал, че тази безсмисленост е очевидна за всички… На 3 юли, преди да започне речта си, много се вълнуваше, пиеше „Боржоми“ и ефирът излъчи вълнението му… В края на юни Жуков му възрази грубо, тогава той за миг се смути и каза: „Правете каквото знаете“. Понякога бе изпитвал желание да отстъпи отговорността на погубените през трийсет и седма година Риков, Каменев, Бухарин, те да ръководят армията, страната.

Често го спохождаше едно ужасно чувство: че на полесраженията побеждават не само днешните му врагове. Струваше му се, че след Хитлеровите танкове сред прахоляка и пушека крачат всички онези, които уж навеки бе наказал, усмирил, укротил. Те се надигаха от тундрата, взривяваха затворилата се над тях вечна замръзналост, късаха бодливата тел. Ешелони, натоварени с възкръснали, прииждаха от Колима, от Република Коми. Селски жени, деца излизаха изпод земята със страшни, скръбни, изпити лица, идеха, идеха, търсеха го с беззлобни, печални очи. Той най-добре от всички знаеше, че не само историята съди победените.

В определени мигове не можеше да понася Берия, защото той явно схващаше мислите му.

Цялата тази неприятна слабост не траеше дълго, няколко дни, надигаше се в отделни минути.

Но чувството на потиснатост не го напускаше, мъчеха го киселини, болеше го тилът, понякога плашещо му се завиваше свят.

Отново погледна телефона: време беше Ерьоменко да докладва за движението на танковете.

Дойде часът на неговата сила. В тези минути се решаваше съдбата на основаната от Ленин държава, централизираната разумна сила на партията получаваше възможност да се реализира в строителството на огромни заводи, в създаването на атомни централи и термоядрени инсталации, на реактивни и турбовитлови самолети, на космически и трансконтинентални ракети, на небостъргачи, дворци на науката, на нови канали, морета, в създаването на отвъдполярни шосета и градове.

Решаваше се съдбата на окупираните от Хитлер Франция и Белгия, на Италия, на скандинавските и балканските държави, издаваше се смъртната присъда на Освиенцим, Бухенвалд и Моабитския зандан, подготвяше се възможността да се отворят широко порталите на деветстотинте създадени от нацистите концентрационни и трудови лагери.

Решаваше се съдбата на германските военнопленници, които щяха да отидат в Сибир. Решаваше се съдбата на съветските военнопленници в хитлеристките лагери, на които волята на Сталин бе предопределила след освобождението си да споделят сибирската съдба на германските военнопленници.

Решаваше се съдбата на Михоелс и на неговия приятел, актьора Зускин, на писателите Бергелсон, Маркиш, Фефер, Квитко, Нусинов, чиято екзекуция трябваше да предшества зловещия процес срещу лекарите евреи, ръководени от професор Вовси.

Решаваше се съдбата на спасените от Съветската армия евреи, над които на десетата година от народната сталинградска победа Сталин вдигна изтръгнатия от ръцете на Хитлер унищожителен меч.

Решаваше се съдбата на Полша, Унгария, Чехословакия и Румъния.

Решаваше се съдбата на руските селяни и работници, свободата на руската мисъл, на руската литература и наука.

Сталин се вълнуваше. В този час бъдещата сила на държавата се сливаше с неговата воля.

Неговото величие, неговият гений не съществуваха в него самия, независимо от величието на държавата и въоръжените сили. Написаните от него книги, научните му трудове, неговата философия имаха значение, ставаха обект на изучаване и възхищение за милиони хора само тогава, когато държавата побеждаваше.

Свързаха го с Ерьоменко.

— Е, какво става при тебе? — попита Сталин, без да поздрави. — Тръгнаха ли танковете?

Щом чу раздразнения глас на Сталин, Ерьоменко бързо угаси цигарата.

— Не, другарю Сталин, Толбухин завършва артилерийската подготовка. Пехотата разчисти предната линия. Танковете още не са тръгнали.

Сталин натъртено изпсува на майка и затвори телефона. Ерьоменко пак запали цигара и се обади на командващия Петдесет и първа армия.

— Защо танковете още не са тръгнали? — попита той.

Хванал с едната ръка телефонната слушалка, с другата Толбухин бършеше с голяма кърпа потта, избила по гърдите му. Кителът му беше разкопчан, от разтворената яка на снежнобялата му риза се подаваха тежките тлъсти гънки в основата на врата му.

Преодолявайки задуха си, той отговори с мудността на много дебел човек, който не само с разума, но и с цялото си тяло разбира, че не бива да се вълнува:

— Току-що командирът на танковия корпус ми докладва, че по набелязаната ос за движението на танковете са останали неизвадени от строя артилерийски батареи на противника. Помоли да изчакаме няколко минути, за да се притиснат останалите батареи с артилерийски огън.

— Остави! — рязко изрече Ерьоменко. — Незабавно пуснете танковете! След три минути ми докладвайте.

— Слушам — каза Толбухин.

Ерьоменко понечи да нахока Толбухин, но неочаквано попита:

— Защо дишате толкова тежко, болен ли сте?

— Не, здрав съм, Андрей Иванович, закусих.

— Действайте — каза Ерьоменко и щом затвори телефона, избъбри: — Закусил бил, а не може да диша — и тръсна дълга, засукана псувня.

Когато в командния пункт на танковия корпус забръмча телефонът, който се чуваше зле поради възобновените действия на артилерията, Новиков разбра, че командващият армията сега ще нареди танковете незабавно да се хвърлят в атака.

Когато изслуша Толбухин, си помисли: „Ей, много съм бил прозорлив“ и каза:

— Слушам, другарю генерал-лейтенант, ще бъде изпълнено. — После се извърна позасмян към Гетманов: — Все пак ще трябва да се постреля още към четири минути.

След три минути Толбухин се обади отново, този път не се задъхваше.

— Другарю полковник, как я мислите вие тая работа? Защо чувам артилерийска стрелба? Изпълнявайте заповедта!

Новиков нареди на телефониста да го свърже с командира на артилерийския полк Лопатин. Чуваше гласа на Лопатин, но мълчеше, гледаше движението на секундната стрелка, изчакваше да минат минутите, които си бе определил.

— Ох, бива си го нашия човек! — каза с искрено възхищение Гетманов.

А след още една минута, когато артилерийската стрелба утихна, Новиков си сложи радионаушниците, извика командира на танковата бригада, която трябваше да тръгне първа в атака.

— Белов! — каза той.

— Слушам, другарю командир на корпуса.

Изкривил устни, Новиков кресна с пиян, бесен глас:

— Белов, напред!

Мъглата още повече се сгъсти от синкавия дим, въздухът забуча от рева на моторите, корпусът тръгна в атака.