Василий Гросман
Живот и съдба (199)

61

Александра Владимировна реши да пътува със Степан Фьодорович и Вера до Куйбишев, смяташе да поживее известно време при Евгения Николаевна.

Един ден преди да тръгнат, Александра Владимировна помоли новия директор да й даде колата си, за да отиде до града и да види развалините на своята къща.

По пътя все питаше шофьора:

— А това тук какво е? Ами какво е било тук по-рано?

— Кога по-рано? — тросваше се шофьорът.

Три пласта живот се бяха оголили в развалините на града — онзи отпреди войната, военният, от битките, и днешният, този, който отново търсеше своето мирно русло. В сградата, където някога бяха приемателният пункт на химическото чистене и ателието за дребни поправки, прозорците бяха зазидани с тухли и при боевете от бойниците в тях бяха стреляли картечари от германската гренадирска дивизия; а сега през една от бойниците жени, наредени на опашка, получаваха хляба си.

Блиндажи и землянки бяха израсли сред развалините, в тях бяха живели войници, бяха действали щабове, радиопредаватели, в тях командири бяха писали докладни, картечари бяха пълнили картечни ленти, автоматчици бяха зареждали автоматите си.

А сега комини бълваха мирен пушек, около блиндажите съхнеше пране, играеха си деца.

Мирът израстваше от войната — сиромашки, оскъден, почти толкова труден, колкото и войната.

Военнопленници разчистваха каменния боклук, затрупал главните улици. Пред бакалниците, настанени по мазетата, се редяха опашки от хора с бидони. Военнопленници румънци сновяха сред каменните грамади, изравяха трупове. Военни не се виждаха, само тук-там моряци, шофьорът й обясни, че Волжката флотилия останала в Сталинград да прочиства реката от мини. На много места бяха накамарени прясно нарязани, необгорели дъски, греди, торби цимент. Тези материали се докарваха за новото строителство. Тук-там сред развалините преасфалтираха улиците.

През пустия площад вървеше жена, помъкнала двуколка, натоварена с бохчи, две деца й помагаха, като теглеха каручката с въжета, вързани за стръките.

Всички бързаха насам, към Сталинград, а Александра Владимировна си бе пристигнала и се готвеше пак да замине.

Александра Владимировна попита шофьора:

— Мъчно ли ви е, че Спиридонов напуска Сталгрес?

— Че какво ме засяга? — отговори шофьорът. — Спиридонов ме командваше, и новият ще ме командва. Все ми е тая. Щом ми е подписан пътният лист — тръгвам.

— А това здание какво е? — попита тя и посочи една широка стена, окадена, със зейнали като празни очни кухини прозорци.

— Разни учреждения, защо ли не ги дадат на хората.

— А по-рано какво е било?

— По-рано тук е бил настанен самият Паулус, оттук точно са го прибрали.

— Ами още по-рано?

— Не го ли познахте? Универсалния магазин.

Войната сякаш бе изместила предишния Сталинград. Човек ясно си представяше как от мазето са излезли германските офицери, как германският фелдмаршал е крачил покрай тази окадена стена и часовите са се изопвали пред него. Но нима оттук Александра Владимировна бе купила плата за палто, часовника, който подари на Маруся за рождения й ден, тук ли бе идвала със Серьожа, за да му купи от спортния отдел на втория етаж кънки?

Сигурно и хората, които отиват да видят Малахов Курган, Вердюн, Бородинското поле, изпитват странно чувство, щом видят децата, жените, приведени над корита с пране, талигата, натоварена със сено, стареца с греблото… Тук, където са лозята, са марширували колони поалю^[1], минавали са покрити с брезент камиони; там, където е къщата, мършавото колхозно стадо, ябълковите дръвчета, е минавала конницата на Мюра, оттук Кутузов, седнал в малкото си кресло, с махване на старческата ръка е вдигал в контраатака руската пехота. На хълма, където сега прашни кокошки и кози пощипват трева сред камънака, е стоял Нахимов, оттук са излитали светещите бомби, описани от Толстой, тук са стенели ранените и са свирели английски куршуми.

И на Александра Владимировна й се виждаха странни тези опашки от жени, копторите, чичките, разтоварващи дъски, тези съхнещи по въжетата ризи, закърпените чаршафи, извиващите се като змии чорапи, обявите, налепени по мъртвите стени…

Тя почувства колко безцветен изглежда на Степан Фьодорович сегашният живот, когато й бе разказвал за споровете в районния комитет по разпределянето на работната сила, на дъските и цимента, колко скучен е станал за него вестник „Сталинградска правда“, който пишеше за разчистването на развалините, на улиците, за уреждането на бани и гостилници. Оживяваше се само когато й разказваше за бомбардировките, за пожарите, за посещенията на командира Шумилов на Сталгрес, за германските танкове, слизащи от хълмовете, и за съветските артилеристи, които посрещали с огън от оръдията си тези танкове.

По тези улици се бе решавала съдбата на войната. Изходът от тази битка щеше да определи картата на следвоенния свят, степента на величието на Сталин или пък на ужасната Хитлерова власт. Деветдесет дни Кремъл и Берхтесгаден бяха живели, дишали, сънували само с една дума — Сталинград.

Сталинград трябваше да определи философията на историята, социалните системи на бъдещето. Сянката на световните съдбини закри за човешките очи града, в който някога се бе водил обикновен живот. Сталинград стана символ на бъдещето.

Старата жена приближаваше към своя дом, несъзнателно подчинена на властта на силите, които се бяха материализирали в Сталинград, където бе работила, бе отглеждала внука си, бе писала писма на дъщерите си, бе боледувала от грип, бе си купувала обувки.

Тя помоли шофьора да спре, слезе от колата. С усилие се запромъква по пустата улица, неразчистена от отломките, взираше се в развалините, познаваше и не познаваше останките от сгради близо до нейния блок.

Стената на блока откъм улицата се бе запазила и през зейналите прозорци старческите далекогледи очи на Александра Владимировна откриха стените на нейния апартамент, познаха тяхната избеляла светлосиня и зелена боя. Но в стаите нямаше подове, нямаше тавани, нямаше стълбище, по което би могла да се качи. Следи от пожар се бяха отпечатали по тухлената зидария, на много места тухлите бяха разръфани от шрапнелите.

С пронизваща, разтърсваща душата сила тя отново почувства живота си, своите дъщери, нещастния си син, внука си Серьожа, своите невъзвратими загуби, своята бездомна белокоса глава. Гледаше развалините на сградата — слаба, болнава жена с вехто палто и разкривени обувки.

Какво ли я чака? Беше на седемдесет години и не знаеше. „Тепърва ще се живее“ — помисли си Александра Владимировна. Какво ли очакваше хората, които тя обичаше? Не знаеше. Пролетното небе я гледаше през празните прозорци на нейния дом.

Животът на близките й беше неуреден, объркан и неясен, пълен със съмнения, скръб, грешки. Как ще живее Людмила?

Как ще свършат неуредиците в семейството й? Какво става със Серьожа? Жив ли е? Колко е труден животът на Виктор Щрум. Какво ще стане с Вера и Степан Фьодорович? Ще успее ли Степан отново да съгради живота си, ще намери ли спокойствие? Какъв ли път очаква Надя, умното, добро и лошо момиче? Ами Вера? Дали ще се прекърши в самотата, в недоимъка, в житейските тегоби? Какво ще стане с Женя, ще последва ли Кримов в Сибир, или и нея ще затворят в лагер и ще загине там, както загина Дмитрий? Ще прости ли държавата на Серьожа неговите невинно погубени в лагера майка и баща?

Защо е толкова объркана, толкова неясна съдбата им?

А онези, които умряха, бяха убити, екзекутирани, не губеха връзката си с живите. Тя помнеше техните усмивки, шеги, смеха им, техните тъжни и смутени очи, тяхното отчаяние и надежда.

Митя я прегръщаше и й говореше: „Нищо, мамичко, най-важното е да не се тревожиш за мен, и тук, в лагера има свестни хора“. Соня Левинтон, чернокоса, с косъмчета над горната устна, млада, гневна и весела, декламира стихове. Бледата, винаги тъжна, умна и присмехулна Аня Щрум. Толя невъзпитано, лакомо ядеше макарони с настърган кашкавал, ядосваше я с мляскането си, не искаше с нищичко да помогне на Людмила: „Една чаша вода няма кой да ти подаде…“ — „Добре де, добре, ще ти донеса, но защо не Надка?“ Марусенка! Женя вечно се присмиваше на твоите учителски проповеди, а ти учеше ли учеше Степан на правилно държание… удави се във Волга с мъничкия Славик Берьозкин, със старата Варвара Александровна. Обяснете ми, Михаил Сидорович. Господи, какво ли ще ми обясни…

Вечно неуредени, вечно сполитани от нещастия, тайни болки, съмнения, те се надяваха да намерят щастието си. Едни идваха при нея, други й пишеха писма и тя винаги носеше странното чувство: голямо задружно семейство, а нейде дълбоко в душата си всеки се усеща самотен.

Ето и тя, старата жена, живее и все чака нещо хубаво, и вярва, и се страхува от лошото, и я изпълва тревога за живота на живите, и не ги разграничава от онези, които умряха, стои и гледа развалините на своя дом, и се любува на пролетното небе, и дори не знае, че му се любува, стои и се пита защо е смътно бъдещето на любимите й хора, защо има толкова грешки в живота им, и не забелязва, че именно в тази неяснота, в тази мъгла, в нещастията и бъркотиите се крие отговорът и яснотата, и надеждата, и че тя знае, разбира с цялата си душа смисъла на живота, отреден за нея и близките й, и че макар нито тя, нито някой от тях да не знае какво ги очаква, и макар те да знаят, че в такова страшно време човекът вече не е ковач на щастието си и че само световната съдба има право да помилва и да наказва, да издига на крилете на славата и да хвърля в недоимък и да превръща в лагерен прах — нито световната съдба, нито историческото предопределение, нито жребият на държавния гняв, нито славата, нито безславието на битките могат да променят онези, които се наричат хора, и независимо дали ги очаква слава за труда, или самота, отчаяние и недоимък, лагер или смъртно наказание, те ще живеят като хора и ще умрат като хора, а онези, загиналите, са съумели да умрат като хора — и тази е тяхната вечна горчива човешка победа над всичко величествено и нечовешко, което е живяло и ще живее на този свят, което идва и си отива.