Василий Гросман
Живот и съдба (58)

58

Командирът на дивизията попита командира на полка майор Берьозкин за положението в блок 6/1: не е ли по-добре да изведат хората оттам?

Берьозкин посъветва командира на дивизията да не извежда хората, макар че имаше опасност блокът да бъде обкръжен. Там се намират наблюдателните пунктове на заволжката артилерия, те предават важни данни за противника. Там има сапьорско поделение, което може да парализира движението на германците по танкоопасните направления. Германците едва ли ще започнат общо настъпление, преди да ликвидират това огнище на съпротива, тяхното правило много добре го знаем. А с известна подкрепа блок 6/1 ще успее да се удържи дълго и така да разстрои германския план. Тъй като свързочниците могат да се промъкнат до обсадения блок само в редки нощни часове, а кабелната връзка постоянно се къса, добре би било там да се прехвърли радист с предавател.

Командирът на дивизията се съгласи с Берьозкин. През нощта политрукът Сошкин с група червеноармейци успя да влезе в блок 6/1 да предаде на защитниците му няколко сандъка патрони и ръчни бомби. Същевременно Сошкин заведе в блока една млада радистка с предавател, взет от свързочния възел.

Политрукът, който се върна призори, разказа, че командирът на отряда отказал да напише отчетната докладна, заявил: „Нямам време да се занимавам с канцеларщина, ние се отчитаме само пред фрицовете“.

— Не може да ги разбере човек тия — каза Сошкин, — всички треперят пред Греков, а той се проснал като равен сред тях и те му говорят на „ти“ и му викат „Ваня“. Ще прощавате, другарю командир на полка, ама това не е военно поделение, а някаква Парижка комуна.

Берьозкин поклащаше глава, после попита:

— Отказа да напише отчета, а? Ама че човек!

После комисарят на полка Пивоваров дръпна една реч за партизанстващите командири.

Берьозкин каза примирително:

— Защо да е партизанщина? Инициативност, самостоятелност. И аз понякога си мечтая да попадна в обкръжение и да си почина от всичките тия книжни врътни.

— Между другото за книжните врътни — каза Пивоваров. — Напишете подробна докладна, ще я предам на комисаря на дивизията.

В дивизията се отнесоха сериозно към рапорта на Сошкин.

Комисарят на дивизията нареди на Пивоваров да получи подробни сведения за положението в блок 6/1 и да вразуми Греков. Същевременно комисарят на дивизията докладва за морално-политическите неуредици на члена на Военния съвет и на началника на армейския политотдел.

В армията се отнесоха към сведенията на политрука още по-сериозно, отколкото в дивизията. Комисарят на дивизията получи указание незабавно да се заеме с обкръжения блок. Началникът на армейския политотдел, бригаден комисар, написа спешна докладна до началника на политуправлението на фронта, дивизионния комисар.

Радистката Катя Венгрова дойде в блок 6/1 през нощта. На сутринта се представи на „домоуправителя“ Греков и той, приемайки рапорта на свитото момиче, се вгледа в очите й — смутени, уплашени и в същото време присмехулни.

Тя имаше голяма уста с бледи устни. Греков помълча няколко секунди, преди да отговори на въпроса й: „Разрешете да напусна?“

През тези секунди в неговата отговорна глава зашаваха мисли, твърде далечни от военното дело: „Ей Богу, никак не е лоша… хубави крачета… уплашенка… Личи си, мамина щерка. На колко да е, най-много осемнайсет. Да не вземат моите момчета да се усукват край нея…“

Всички тези съображения, прекосили главата на Греков, неочаквано приключиха със следната мисъл: „Кой е главният тук, кой тук докара германците до бяс, а?“

После отговори на въпроса й:

— Къде ще ходите, девойче? Останете при апарата си. Ще извъртим нещичко.

Той почука с пръст по радиопредавателя, вдигна поглед към небето, където пищяха германски бомбардировачи.

— От Москва ли сте, девойче?

— Да — отговори тя.

— Седнете де, тука сме си все наши.

Радистката пристъпи настрани и тухли заскърцаха под ботушите й, слънцето огряваше дулата на картечниците, черното тяло на трофейния пистолет на Греков. Тя приседна, загледа се в шинелите, струпани до разрушената стена. И за миг се учуди, че в тази картина за нея вече няма нищо учудващо. Знаеше, че картечниците, проврели дула през пробитата стена, са система „Дегтярьов“, знаеше, че в пачката на трофейния „Валтер“ има осем патрона, че „Валтерът“ бие силно, но е лошо да се целиш с него, знаеше, че шинелите, струпани в ъгъла, са на убитите и че убитите са погребани на плитко — миризмата на саждите се смесваше с друга, вече позната й миризма. И радиопредавателят, който й дадоха тази нощ, приличаше на онзи, с който бе работила край Котлубан — същата приемателна скала, същият превключвател. Тя си спомни как в степта се оглеждаше в прашното стъкло на амперметъра и си оправяше косата, подала се изпод кепето.

Никой не я заговаряше, буйният, страшен живот на този блок сякаш минаваше покрай нея.

Но когато един човек с побеляла коса — от разговори тя разбра, че е минохвъргач — изпсува, Греков каза:

— Ей, драги, защо така? Тук е нашето момиче. По-полека.

Катя потръпна не от псувнята, а от погледа на Греков.

Усети, че макар да не я заговарят, блокът е разбунен от нейната поява. Сякаш с кожата си чувстваше напрежението, зародило се около нея. То не спадна и когато завиха пикировачи, когато бомби заизбухваха съвсем наблизо и затрополяха парчета тухли.

Все пак донякъде свикна с бомбардировачите, с писъка на шрапнелите — не губеше ума и дума. А чувството, което пораждаха тежките, втренчени мъжки погледи, все още я притесняваше.

Снощи младите й колежки я съжаляваха, казваха й:

— Ох, какво ли ще патиш там!

През нощта свръзката я заведе в щаба на полка. Там вече особено силно се чувстваше близостта на противника, крехкостта на живота. Хората изглеждаха някак чупливи — сега са тук, а след минута ги няма.

Командирът на полка тъжно поклати глава, промълви:

— Бива ли да пращат на война деца?

После каза:

— Не се плашете, мило момиче, ако има нещо, съобщете ми направо по предавателя.

И го каза с такъв добър, домашен глас, че Катя с усилие сдържа сълзите си.

После друга свръзка я заведе в щаба на батальона. Там свиреше грамофон и рижавият командир предложи на Катя да пийне и да потанцува с него на музиката из „Китайска серенада“.

В батальона беше съвсем страшно и на Катя й се стори, че командирът си е пийнал не за развеселяване, а за да притъпи непоносимия ужас, да забрави, че е трошлив като стъкло.

А сега седеше върху купчина тухли в блок 6/1 и кой знае защо не изпитваше страх, мислеше си за своя приказен, прекрасен живот преди войната.

Хората в обкръжения блок бяха особено уверени, силни и тази тяхна самоувереност успокояваше. Точно такава убедителна увереност вдъхват прочути лекари, заслужили работници от прокатни цехове, кроячи, кълцащи скъпоценно сукно, пожарникари, стари учители, обясняващи пред дъската.

Преди войната Катя бе си мислила, че сигурно животът й ще бъде нещастен. Тогава бе възприемала приятелките и познатите, които се возят с автобус, като прахосници. Хората, излизащи от нищо и никакви ресторанти, й изглеждаха необичайни същества и тя понякога тръгваше след компании, които се изсипваха от „Дарял“ или „Терек“, и се вслушваше в разговорите им. Когато се прибереше от училище, тържествено съобщаваше на майка си:

— Знаеш ли какво стана днес, едно момиче ме почерпи газирана вода със сироп — истински, миришеше на касис!

Не им беше лесно да градят бюджета си с парите, останали от четиристотинте рубли заплата на майка й — облагаха ги с данък върху дохода и с данък за културата, удържаха и за държавния заем. Нови дрехи не си купуваха, преправяха старите, не участваха в заплащането на портиерката Маруся, която чистеше общите сервизни помещения в апартамента, и когато идваше техният ред, Катя миеше подовете и изхвърляше боклука; купуваха мляко не от млекарките, а от магазина, където опашките бяха много големи, но така икономисваха шест рубли месечно; а когато в държавния магазин нямаше мляко, майката на Катя отиваше вечер на пазара — млекарките вече бързаха за влака и даваха млякото по-евтино от сутрин, тъй че им излизаше почти еднакво с държавната цена. Никога не се возеха на автобус, беше прекалено скъпо, а на трамвай се качваха само когато трябваше да изминат много голямо разстояние. Катя не ходеше в бръснарницата, подстригваше я майка й. Естествено, перяха сами, използваха слаба крушка, малко по-силна от крушката в тоалетната. Готвеха за три дена. Един техен обяд се състоеше от супа, понякога от каша с олио; веднъж Катя изяде три чинии супа и каза: „Ето, днес имахме обяд с първо, второ и трето“.

Майка й не говореше как са живели с баща й, а Катя вече не помнеше онова време. Само понякога Вера Дмитриевна, приятелката на майка й, като гледаше как майката и дъщерята си нареждат трапезата, казваше: „Да, едно време и ние представлявахме нещо“.

Но майка й се сърдеше и Вера Дмитриевна не продължаваше да говори по въпроса, какво е било, когато Катя и майка й са представлявали нещо.

Веднъж Катя намери в гардероба снимка на баща си. За пръв път видя лицето му на снимка и веднага, сякаш някой й подсказа, разбра, че е баща й. На гърба на снимката беше написано: „На Лила — от дома на бедните Азри съм, щом обикнем, ний умираме мълком“. Тя нищо не каза на майка си, но когато се прибираше от училище, изваждаше снимката и дълго се взираше в тъмните, според нея тъжни очи на баща си.

Веднъж попита:

— Къде е татко сега?

Майка й каза:

— Не знам.

А когато Катя се стягаше за фронта, майка й за пръв път заговори за баща й и Катя научи, че той е бил арестуван през 1937 година, научи историята на втората му женитба.

Цяла нощ не спаха, говориха си. И всичко се смеси — обикновено сдържана, сега майката разказа на дъщерята, как я напуснал мъжът й, разказа за своята ревност, унижение, обида, любов, съжаление. И Катя бе изненадана — светът на човешката душа се оказа тъй огромен, пред него отстъпваше дори гръмотевичната война. А на сутринта си взеха сбогом. Майката притисна главата на Катя до гърдите си, войнишката мешка тежеше на Катините рамене. Катя произнесе: „Мамичко, от дома на бедните Азри съм и аз, щом обикнем, ний умираме мълком…“

Майка й лекичко я побутна по рамото:

— Време е, Катя, върви.

И Катя тръгна, както тогава тръгваха милиони млади и стари, излезе от майчиния дом, за да не се върне никога в него или да се върне вече друга, навеки откъсната от времето на своето тъжно и мило детство.

Ето че сега седи до сталинградския „домоуправител“ Греков, гледа едрата му глава, неговата бърнеста, начумерена муцуна.