Василий Гросман
Живот и съдба (63)

63

На обяд Надя замислено продума:

— Толя обичаше повече варени, отколкото пържени картофи.

Людмила Николаевна каза:

— Утре навършва точно деветнайсет години и седем месеца.

Вечерта каза:

— Колко би се огорчила Маруся, ако научеше за фашистките зверства в Ясна поляна.

А след малко от заводско събрание си дойде Александра Владимировна и докато Щрум й помагаше да си съблече палтото, му каза:

— Времето е чудесно, Витя, въздухът е сух, мразовит. Майка ви казваше: като вино.

Щрум й отвърна:

— А за киселото зеле мама казваше: същинско грозде.

Животът си вървеше като плуващ по морето леден блок, подводната му част, която се плъзгаше в студения мрак, придаваше устойчивост на надводната, на онази, която отразяваше вълните, слушаше шума и плисъка на водата, дишаше…

Когато младежите от познати семейства печелеха конкурси за аспирантура, защитаваха дисертации, влюбваха се и се женеха, в честитките и семейните разговори се примесваше тъга.

Когато Щрум научеше, че на фронта е загинал познат човек, сякаш и у него загиваше жива частица, цветовете избледняваха. Но сред шума на живота още се долавяше гласът на умрелия.

Ала времето, с което бяха свързани мисълта и душата на Щрум, беше ужасно, то се бе вдигнало срещу жените и децата. Ето, и в неговото семейство то уби две жени и един младеж, почти дете.

И Щрум често си припомняше чутите веднъж от роднината на Соколов, историка Мадяров, стихове от поета Манделщам:

На гърба ми се хвърля векът-вълкодав,

но не вълча е моята кръв.

Но това беше неговото време, с него бе живял, с него щеше да бъде свързан и след смъртта си.

Работата на Щрум все така не вървеше.

Опитите, започнати много преди войната, не даваха предсказаните от теорията резултати. В противоречивите опитни данни, в упорството, с което те се противопоставяха на теорията, се съдържаше обезсърчаващ хаос, нелепица.

Отначало Щрум беше убеден, че причината за несполуките му се крие в несъвършенството на опитите, в липсата на нова апаратура. Дразнеха го хората от лабораторията, струваше му се, че те не отдават достатъчно сили на работата, разсейват се с битови проблеми.

Но причината не беше, че талантливият, весел и симпатичен Савостянов постоянно търчеше насам-натам, за да се сдобие с купон за водка, и че всезнаещият Марков в работно време четеше лекции или обясняваше на сътрудниците, какво е снабдяването на един или друг академик и как дажбите на този академик се поделят между двете бивши и третата, актуалната му съпруга, нито че Ана Наумовна непоносимо подробно разказваше за отношенията си с хазайката.

Мисълта на Савостянов беше жива, ясна. Марков продължаваше да възхищава Щрум с обширните си знания, с артистичната си способност да поставя най-изтънчени опити, със спокойната си логика. Макар да живееше в студена преходна стая в някаква съборетина, Ана Наумовна работеше с нечовешко упорство и добросъвестност. Както и преди, Щрум се гордееше, че Соколов работи с него.

Нито точното спазване на условията на опитите, нито контролните проби, нито повторното калиброване на броячите внасяха яснота в работата. Хаос нахлу в изследването на подложената на свръхсилно излъчване органична сол на тежък метал. Щрум понякога си представяше тази прашинка сол като някакво изгубило приличие и разум джудже — с килнато на ухото калпаче, с червена мутричка, джуджето се кълчеше, правеше неприлични жестове с малките си пръстчета и ги навираше в строгото лице на теорията. В създаването на тази теория бяха участвали физици със световни имена, математическият й апарат беше безупречен, опитният материал, трупан десетилетия в прославени лаборатории в Германия и Англия, свободно се съгласуваше с нея. Малко преди войната в Кеймбридж бе поставен опит, който трябваше да потвърди предсказаното от теорията поведение на частиците в особени условия. Успехът на този опит беше върховен триумф на теорията. За Щрум той бе също толкова поетичен и възвишен, колкото и опитът, потвърдил предсказаното от теорията за относителността отклонение на светлинния лъч, насочен от звезда към полето на слънчевото притегляне. Да посяга на тази теория, му се виждаше немислимо, все едно войник да смъква златните пагони от раменете на маршал.

А джуджето продължаваше да се кълчи и да прави неприлични жестове, невъзможно беше да го вразуми. Малко преди Людмила Николаевна да замине за Саратов, на Щрум му хрумна, че е възможно да разшири рамките на теорията — наистина, за тази цел бе нужно да направи две произволни предположения и значително да утежни математическия апарат.

Новите уравнения бяха от онзи клон на математиката, в който бе особено силен Соколов. Щрум се обърна към Соколов за помощ — не се чувстваше достатъчно сигурен в тази област на математиката. Соколов доста бързо успя да изведе нови уравнения за разширената теория.

На пръв поглед въпросът бе решен — опитните данни престанаха да противоречат на теорията. Щрум се радваше на успеха, поздравяваше Соколов. Соколов поздравяваше Щрум, а тревогата и неудовлетворението си оставаха.

Скоро Щрум отново се оклюма.

Каза на Соколов:

— Забелязал съм, Пьотър Лаврентиевич, че настроението ми се разваля, когато Людмила Николаевна захване вечер да кърпи чорапи. Това ми напомня нашето положение — с вас позакърпихме теорията, груба работа, с бели конци, изобщо за боклука.

Той развреждаше съмненията си, за щастие не умееше да се самозалъгва, понеже инстинктивно чувстваше, че самоутехата води до поражение.

От разширяването на теорията не излезе нищо добро. Закърпена, тя губеше своята вътрешна стройност, произволните предположения я лишаваха от нейната независима сила, от самостоятелния й живот, уравненията й станаха тромави, беше трудно да се оперира с тях. Нещо талмудистко, условно, анемично се появи в нея. Тя сякаш изгуби живата си мускулатура.

А новата серия опити, поставена от блестящия Марков, отново влезе в противоречие с изведените уравнения. За да се обясни това ново противоречие, би трябвало да се направи още едно произволно предположение, отново да се подпре теорията с кибритени клечки и тресчици.

— Глупост — каза си Щрум. Разбра, че бе вървял по неверен път.

Получи писмо от инженер Кримов, той пишеше, че работата по леенето и струговането на поръчаната от Щрум апаратура ще трябва да се отложи за неопределено време, заводът е претоварен с военни поръчки — изглежда, срокът, определен за изготвяне на апаратурата, няма да бъде спазен с месец и половина — два.

Но това писмо не огорчи Щрум, той вече не очакваше с предишното нетърпение новата апаратура, не вярваше, че тя може да внесе промени в резултатите от опитите. А в отделни минути го обземаше злоба и тогава му се дощяваше по-скоро да получи новата апаратура, за да се убеди окончателно, че обилният, разширен опитен материал категорично и безнадеждно противоречи на теорията.

Несполуките в работата се свързваха в съзнанието му с неговите лични неприятности, всичко се сля в една сива безнадеждност.

Това потиснато състояние се проточи седмици, той стана раздразнителен, започна да проявява интерес към домашните дреболии, да се намесва в кухненските работи, все се чудеше защо Людмила харчи толкова пари.

Заинтересува го спорът на Людмила с хазаите, които бяха поискали допълнително заплащане за ползването на бараката за дърва.

— Е, как вървят преговорите с Нина Матвеевна? — питаше той и като изслушваше разказа на Людмила, казваше: — Ах, дявол да го вземе, каква гадна жена.

Сега не мислеше за връзката на науката с живота на хората, дали тя е щастие, или мъка. За да мисли така, би трябвало да се чувства господар, победител. А през тези дни имаше чувството, че е несръчен чирак.

Струваше му се, че вече никога не ще може да работи както преди, преживяната мъка го бе лишила от изследователската му сила.

Прехвърляше в паметта си имена на физици, математици, писатели, чиито основни трудове са били написани на млади години, а след 35-40-годишна възраст не са създали нищо значително. Тези хора са имали с какво да се гордеят, а на него му предстоеше да живее, без да е извършил на младини нещо, за което би могъл да си спомня. Галоа, който е определил за столетия напред много пътища в развитието на математиката, е загинал на 21 години, двайсет и шест годишният Айнщайн е публикувал работата си „Към електродинамиката на движещите се тела“, Херц е починал, преди да навърши четирийсет години. Каква бездна лежеше между съдбата на тези хора и Щрум!

Щрум каза на Соколов, че би искал временно да прекрати лабораторната работа. Но Пьотър Лаврентиевич смяташе, че работата трябва да продължи, очакваше много от новата апаратура. А Щрум дори бе забравил да му каже веднага за писмото от завода.

Виктор Павлович виждаше, че жена му знае за неговите несполуки, но тя не го заговаряше за работата му.

Не проявяваше внимание към най-важното в живота му, а намираше време за домакинството, за разговори с Маря Ивановна, за спорове с хазайката, за шиене рокли на Надя, за срещи с жената на Постоев. Хващаше го яд на Людмила Николаевна, не разбираше състоянието й.

Струваше му се, че жена му се е върнала към обичайния си живот, а тя вършеше всички обичайни работи именно защото бяха обичайни, не изискваха душевни сили, каквито тя нямаше.

Вареше супа с юфка и говореше за обувките на Надя, защото дълги години се бе занимавала с домакинска работа и сега машинално повтаряше всичко, с което бе свикнала. Ала той не виждаше, че продължавайки предишния си живот, тя изобщо не участва в него. Така пътник, потънал в мислите си, крачи по познатия друм, заобикаля дупките, прекрачва канавките и същевременно изобщо не ги забелязва.

За да разговаря с мъжа си за неговата работа, й беше нужна нова, днешна душевна насока, нова сила. Тя нямаше сила. А Щрум си мислеше, че у Людмила Николаевна се е запазил интересът към всичко, само не и към работата му.

Засягаше се, че говорейки за сина си, тя си припомняше случаи, когато Виктор Павлович не бе постъпвал достатъчно добре с Толя. Тя сякаш правеше равносметка на отношенията между Толя и втория му баща и равносметката не излизаше в полза на Виктор Павлович.

Людмила Николаевна каза на майка си:

— Горкичкият, колко се тормозеше, че по едно време лицето му беше пъпчиво. Дори ме молеше да му намеря някакъв мехлем от козметичка. А Виктор непрекъснато му се подиграваше.

Наистина беше така.

Щрум обичаше да подкача Толя и когато той се прибираше и разменяше поздрав с втория си баща, Виктор Павлович обикновено внимателно го оглеждаше, поклащаше глава и замислено произнасяше:

— Ех, братко, като звездно небе си станал.

Напоследък Щрум не обичаше да стои вкъщи вечер. Понякога отиваше у Постоев да поиграят шах, да послуша музика — жената на Постоев беше доста добра пианистка. Понякога отскачаше до своя нов казански познат Каримов. Но най-често ходеше у Соколов.

Харесваше му малката стая на Соколови, харесваше му милата усмивка на гостоприемната Маря Ивановна, а най-много му харесваха разговорите на масата.

А когато късно вечер се прибираше от гости и приближаваше към къщи, временно стихналата болка отново го нападаше.