Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

47

Софя Осиповна пристъпваше с равномерни тежки крачки, момчето стискаше ръката й. С другата ръка момчето опипваше в джоба си кибритената кутийка, където в мръсното памуче лежеше тъмнокафявата какавида, излязла от пашкула тия дни, във вагона. До тях крачеше и мърмореше шлосерът Лазар Янкелевич, жена му Дебора Самуиловна носеше на ръце детето. Ребека Бухман нареждаше зад тях: „Ох, Боже, ох, Боже, ох, Боже“. Пета в редицата беше библиотекарката Муся Борисовна. Косата й беше вчесана, якичката изглеждаше бяла. По пътя тя на няколко пъти бе заменяла хлебната си дажба срещу половин котле топла вода. На тази Муся Борисовна нищо и за никого не й се свидеше, във вагона я нарекоха светица, бабичките, които разбираха от хора, целуваха крайчеца на роклята й. Предната редица се състоеше от четирима души — когато избираше, офицерът извика от тази редица наведнъж двама — бащата и сина Слепие, на въпроса за професията им те извикаха: „Zahnarzt!“[1] И офицерът кимна: Слепие улучиха, спечелиха живот. Останалите трима в редицата крачеха, размахвайки ръце, излезе, че ръцете им са ненужни; четвъртият крачеше с вдигната яка на сакото, с ръце в джобовете, с независима походка, високо вдигнал глава. Някъде напред, може би през четири-пет редици, се открояваше огромен старец с червеноармейска ушанка.

Зад Софя Осиповна крачеше Муся Винокур, която във вагона навърши четиринайсет години.

Смъртта! Тя се сближи с тях, стана фамилиарна, без да се церемони, влизаше у хората, в дворове, в работилници, посрещаше домакинята на пазара и я отвеждаше заедно с мрежичката с картофи, намесваше се в играта на дечурлигата, надничаше в ателието, където дамски шивачи, тананикайки си, бързаха да доушият мантото за съпругата на гебитскомисаря, чакаше на опашката за хляб, присядаше до някоя бабичка, кърпеща чорап.

Смъртта вършеше своята делнична работа, а хората — своята. Понякога те оставяше да си допушиш цигарата, да си досдъвчеш залъка, а понякога настигаше човека приятелски грубо, с глупав кикот и го тупваше по гърба.

Накрая хората май започнаха да я разбират, тя им разкри своята делничност, детинската си простота. Защото твърде лек беше този преход, също като през поточе с дъски от бряг до бряг, на който пушат комини на селски къщи, където се е ширнала пуста ливада — пет-шест крачки. И толкоз! Като си помислиш, от какво да те е страх? Ето, по мостчето, потропвайки с копитца, минава теленце, ето, тупкайки с боси пети, претичват деца.

Софя Осиповна чу музика. За пръв път бе чула тази музика като малка, беше я слушала вече като студентка, като млада лекарка; тази музика винаги я бе вълнувала като живо предчувствие за бъдещето.

Музиката я измами. Софя Осиповна нямаше бъдеще, имаше само изживян живот.

И чувството за нейния личен, отделен, изживян живот за миг заслони пред нея настоящето — края на житейската пропаст.

Най-странното от всички чувства! То не може да се обясни, не можеш да го споделиш и с най-близкия си човек, с жена си, с майка си, с брат си, със сина си, с приятеля си, с баща си, то е тайна на душата и тя, дори страстно да го желае, не може да издаде своята тайна. Човек ще отнесе чувството за своя живот, няма да го сподели с никого. Чудото на отделния, единичния човек, на онзи, в чието съзнание, в чието подсъзнание е събрано всичко хубаво и всичко лошо, смешно, мило, срамно, жалко, срамежливо, гальовно, плахо, учудено, кътано от детството до старостта — то е слято, обединено в нямото и тайно самотно чувство на неговия единствен живот.

Когато музиката засвири, на Давид му се дощя да извади от джоба си кутийката, за миг да я открехне, тъй че какавидата да не настине, и да я покаже на музикантите. Но след още няколко крачки той престана да забелязва хората на подиума, останаха само заревото в небето и музиката. Печалната, могъща мелодия препълни душата му като чашчица, до ръба, с тъга по майка му, видя я не силна и спокойна, а засрамена, задето мъжът й я е изоставил. Тя уши на Давид риза и съседите в коридора се смееха, че Давидка носи риза от басма на цветчета с накриво зашити ръкави. Единствената му защита и надежда беше неговата майка. Откак се помнеше, непоколебимо и безсмислено се бе надявал на нея. Но може би музиката постигна това: той престана да се надява на майка си. Обичаше я, но тя беше безпомощна и слаба като хората, които сега крачеха край него. А музиката, сънлива, тиха, му приличаше на малки вълни, беше виждал такива в кошмарите си, когато температурата му се покачваше и той се хлъзваше от горещата възглавница на топлия и влажен пясък.

Оркестърът нададе рев, провикна се огромното пресъхнало гърло.

Тъмната стена, която се надигаше от водата, когато Давид боледуваше от ангина, сега надвисна над него, вече заемаше цялото небе.

Всичко, всичко, което бе плашило сърчицето му, се съедини, сля се ведно. И страхът пред картинката, на която козлето не забелязва вълчата сянка между стволовете на елите, и синеоките глави на убитите телета на пазара, и мъртвата му баба, и удушеното момиченце на Ребека Бухман, и първият необясним среднощен страх, който го бе карал да пищи и да вика майка си. Смъртта се възправяше, огромна колкото небето, и гледаше — малкият Давид идваше към нея с малките си крачета. Наоколо имаше само музика, за която бе невъзможно да се вкопчиш, о която бе невъзможно да си строшиш главата.

А какавидата — тя няма нито крила, нито крачета, нито мустачки, нито очи, тя си лежи в кутийката, глупава, доверчива, и чака.

Щом си евреин — край!

Той хълцаше, давеше се. Ако можеше, сам щеше да се удуши. Музиката замлъкна, неговите малки крачета и десетки други малки крачета бързаха, тичаха. Той нямаше мисли, не можеше нито да крещи, нито да плаче. Пръстите му, мокри от пот, стискаха в джоба си кутийката, ала вече бе забравил за какавидата. Единствено малките крачета пристъпваха, пристъпваха, бързаха, тичаха.

Ако обзелият го ужас бе продължил още няколко минути, той щеше да рухне с пръснало се сърце.

Когато музиката секна, Софя Осиповна си избърса сълзите и сърдито произнесе:

— Тъй, каза беднякът!

После погледна лицето на малкия, то беше тъй ужасно, че дори тук се открояваше с особения си израз.

— Какво ти е? Какво ти става? — извика Софя Осиповна и рязко го дръпна за ръката. — Какво ти е, какво става с тебе, нали отиваме да се къпем в банята!

Когато започнаха да викат лекари хирурзи, тя не се обади, възпротиви се на омразната сила.

До нея крачеше жената на шлосера и едроглавото жалко бебче в ръцете й се взираше в околния свят с незлобив и замислен поглед. Именно жената на шлосера една нощ във вагона открадна за детето си от някаква жена шепичка захар. Оказа се, че пострадалата е останала съвсем без сили. Защити я един старец на име Лапидус, до когото никой не искаше да седи, защото много се напикаваше.

И ето сега Дебора, жената на шлосера, крачеше замислена, с детето на ръце. И детето, което бе плакало денонощно, сега мълчеше. Печалните тъмни очи на жената правеха незабележима грозотата на мръсното й лице, на бледите й, присвити устни.

„Богородица“ — помисли си Софя Осиповна.

Веднъж, около две години преди войната, тя гледаше как изгряващото иззад тяншанските борове слънце огрява снежните шапки на върховете, а езерото лежи в сянката, сякаш струговано само от сгъстена до каменна плътност синева; тогава тя си помисли, че няма на света човек, който да не й завиди, и тутакси с опарила петдесетгодишното й сърце сила почувства, че всичко би дала нейде, в някоя сиромашка тъмна стаичка с нисък таван да я прегърнат ръце на дете.

Малкият Давид пробуди у нея една особена нежност, такава тя не бе изпитвала никога към деца, макар че винаги ги бе обичала. Докато пътуваха, му даваше част от хляба си, в полумрака той извръщаше лице към нея и на нея й се доплакваше, изпитваше желание да го притисне до себе си, да го обсипе с бързи, кратки целувки, както обикновено майките целуват малките си деца; и шепнешком, тъй че да не я чуе, повтаряше:

— Яж, синко, яж.

Почти не разговаряше с момчето, някакъв странен срам я караше да крие породилото се майчинско чувство. Но забеляза, че момчето я сподиря с тревожен поглед, когато отиваше в другия край на вагона, успокояваше се, когато сядаше при него.

Не й се искаше да признае пред себе си защо не се обади, когато търсеха хирурзи, а остана в колоната, защо в тези минути изпита едно приповдигнато чувство.

Колоната се движеше покрай телените заграждения, покрай бетонираните кули с картечните гнезда, покрай рововете и хората, забравили що е свобода, имаха чувството, че телта и картечниците са поставени не за да пречат на лагерниците да бягат, а за да не могат обречените на смърт да се скрият в каторжния лагер.

Шосето се отклони от лагерната тел, свърна към някакви ниски постройки с плоски покриви; отдалече тези правоъгълници със сиви стени и без прозорци напомняха на Давид огромни кубчета, чиито картинки са се отлепили.

Когато при завоя редиците се поразредиха, момчето зърна между хората постройките с широко отворените врати и кой знае защо извади от джоба си кутийката с какавидата, после, без да се сбогува с нея, я хвърли настрани. Нека живее!

— Яко пипат германците — каза някой отпред, сякаш стражата можеше да чуе и оцени угодническите му думи.

Човекът с вдигнатата яка някак странно, особено — видя се и отстрани — разкърши рамене, огледа се наляво, надясно и стана голям, висок, после изведнъж леко подскочи, сякаш разпервайки криле, и удари с юмрук най-близкия есесовец, събори го на земята. Софя Осиповна злобно подвикна и се втурна след него, но се препъна, падна. Няколко ръце веднага я подхванаха, помогнаха й да стане. А хората отзад напираха, Давид се озърна, уплашен, че ще го съборят, и успя да види как конвойните издърпват настрана онзи мъж.

В мига, когато се опита да се нахвърли върху конвойния, Софя Осиповна забрави за момчето. Сега отново го хвана за ръка. Давид видя колко ясни, гневни и красиви могат да бъдат очите на човек, за частица от секундата почувствал свободата.

А през това време първите редици вече бяха стъпили на асфалтираната площадка пред входа на банята, другояче зазвучаха стъпките на хората, поели към широко отворените врати.

Бележки

[1] Зъболекар (нем.). — Б.пр.