Василий Гросман
Живот и съдба (131)

57

Пред входа на института Щрум се сблъска с Шишаков, той слизаше от колата си.

Шишаков повдигна шапката си за поздрав, но не изяви желание да поспре и да поприказва с Виктор Павлович.

„Лошо ми се пише“ — помисли си Щрум.

На обяд в стола професор Свечин, който седеше на съседната маса, се бе загледал някъде през него и не го заговори. Дебелият Гуревич на връщане от стола днес разговаря особено сърдечно с Щрум, дълго му стиска ръката, но когато вратата на директорската приемна се открехна, внезапно си взе довиждане и бързо продължи по коридора.

В лабораторията Марков, с когото Щрум заговори за подготовката на оборудването за предстоящите снимки на ядрените частици, вдигна глава от тетрадката със записките си и каза:

— Виктор Павлович, чух, че в бюрото на партийния комитет е имало доста сериозен разговор за вас. Ковченко хубаво ви е подредил, казал: „Не желае Щрум да работи в нашия колектив“.

— Е, като ме е подредил, няма да се обеся я — отвърна Щрум и почувства как клепачът му затрепка.

Докато разговаряше с Марков за ядрените снимки, Щрум имаше усещането, че вече не той, а Марков ръководи лабораторията. Марков имаше бавен, властен глас, при него на два пъти идва Ноздрин и му задава въпроси във връзка с монтажа на апаратурата.

Но неочаквано физиономията на Марков стана жалка, умолителна и той тихо каза на Щрум:

— Виктор Павлович, моля ви, ако стане дума за това заседание на партийния комитет, моля ви, не се позовавайте на мен, защото ще си имам неприятности: издадох ви партийна тайна.

— Ама, разбира се — отвърна Щрум.

Марков допълни:

— Всичко ще се оправи.

— Е — каза Щрум, — ще минат и без мене. Приказките за пси-оператора са врели-некипели.

— Мисля, че грешите — каза Марков. — Ето вчера например говорих с Кочкуров, нали знаете, той не витае в облаците. Каза ми: „В труда на Щрум математиката изпреварва физиката, но странно, той ме привлича, и аз не разбирам защо“.

Щрум разбра намека на Марков: младият Кочкуров беше ентусиаст по проблемите, свързани с действието на бавните неутрони върху ядрата на тежките атоми, твърдеше, че тези работи имат практически перспективи.

— Кочкуровци нищо не решават — промълви Щрум. — Решават бадиновци, а Бадин смята, че аз трябва да се покая, задето съм повлякъл физиците към талмудистки абстракции.

Явно всички в лабораторията вече знаеха за конфликта на Щрум с началството и за вчерашното заседание на партийния комитет. Ана Степановна гледаше Щрум със състрадание.

На Щрум му се искаше да поговори със Соколов, но Соколов от сутринта беше отишъл в Академията, а после се обади по телефона, че ще се забави и едва ли ще се върне днес.

А Савостянов, кой знае защо, беше в прекрасно настроение, непрестанно се шегуваше.

— Виктор Павлович — каза той, — почтеният Гуревич е учен блестящ и изтъкнат. — И прокара длан по главата и корема си — намекваше за лъскавото теме и коремчето на Гуревич.

Вечерта, когато се прибираше пеша от института, Щрум неочаквано срещна на „Калужская“ Маря Ивановна.

Тя първа му се обади. Беше с палто, което Виктор Павлович не бе виждал по-рано, затова не я позна веднага.

— Чудна работа — каза той, — как се озовахте на „Калужская“?

Тя помълча, загледана в него. После поклати глава и отвърна:

— Не е случайност, исках да ви срещна, затова се озовах на „Калужская“.

Той се смути, леко разпери ръце.

За миг сърцето му спря, стори му се, че тя ей сега ще му съобщи нещо много страшно, ще го предупреди за опасност.

— Виктор Павлович — каза тя, — исках да поговоря с вас. Пьотър Лаврентиевич всичко ми разказа.

— А, за моите забележителни успехи — позасмя се Щрум.

Тръгнаха един до друг и някой минувач би помислил, че са непознати.

Щрум се притесняваше от мълчанието на Маря Ивановна, погледна я отстрани и каза:

— Людмила ми се кара заради тази история. Сигурно и вие ще ми се карате.

— Не, няма да ви се карам — каза тя. — Знам какво ви е принудило да постъпите така.

Той й хвърли бърз поглед.

Тя продължи:

— Мислели сте за майка си.

Той кимна.

После тя отново заговори:

— Пьотър Лаврентиевич не искаше да ви говори за това… казали му, че против вас са се опълчили и дирекцията, и партийната организация, той чул, че Бадин заявил: „Това не е просто истерия. Това е политическа антисъветска истерия“.

— Такава значи била истерията ми — каза Щрум. — Хем аз чувствах, че Пьотър Лаврентиевич не иска да ми разкаже всичко, което знае.

— Да, не искаше. И мен ме боли за него.

— Страх ли го е?

— Да, страх го е. И освен това смята, че не сте прав по принцип.

Тя тихо добави:

— Пьотър Лаврентиевич е добър човек, той много е преживял.

— Да, да — каза Щрум, — именно от това ме боли и мен: такъв извисен, смел учен, а с толкова плаха душа.

— Той много е преживял — повтори Маря Ивановна.

— И въпреки това — каза Щрум — не вие, а той трябваше да ми разкаже тези неща.

Хвана я под ръка.

— Слушайте, Маря Ивановна — попита, — кажете ми какво става с Мадяров? Просто не мога да разбера какво се е случило там.

Сега постоянно го измъчваше мисълта за разговорите в Казан. Спомняше си отделни фрази, думи, зловещото предупреждение на Каримов и същевременно подозрението на Мадяров. Имаше чувството, че московските облаци над главата му неминуемо ще се свържат с казанската им говорилня.

— И аз не разбирам какво се е случило — каза тя. — Препоръчаното писмо, което пратихме на Леонид Сергеевич, се върна в Москва. Дали си е сменил адреса, или пък е заминал? А може би се е случило най-лошото?

— Да, да, да — промърмори Щрум и за миг се почуди какво да каже.

Маря Ивановна очевидно бе смятала, че Соколов е разказал на Щрум за изпратеното и върнато писмо. А Щрум нямаше и представа за това писмо, Соколов нищо не беше му споменал. Щрум я беше попитал, като бе очаквал да чуе за някакво скарване между Мадяров и Пьотър Лаврентиевич.

— Хайде да се поразходим из Нескучний Сад — предложи той.

— Но ние вървим в друга посока.

— Има вход и откъм „Калужская“.

Искаше му се да я поразпита по-подробно за Мадяров, за неговите подозрения относно Каримов. В пустия Нескучний Сад никой няма да им попречи. Маря Ивановна веднага ще разбере колко е важен този разговор. Чувстваше, че може да разговаря с нея свободно и доверчиво за всичко, което го тревожи, че тя ще бъде откровена с него.

Предната вечер снегът беше започнал да се топи. По хълмчетата из Нескучний Сад изпод стопения сняг тук-там надничаха мокри загнили листа, но в деренцата снегът беше плътен. Над главите им бе надвиснало облачно мрачно небе.

— Каква хубава вечер — каза Щрум, вдишвайки влажния, студен въздух.

— Да, хубаво е, няма жива душа, сякаш сме извън града.

Двамата крачеха по калните пътечки. Когато наближаваха локва, той подаваше ръка на Маря Ивановна и й помагаше да прескочи.

Дълго вървяха мълчаливо, не му се подхващаше разговор нито за войната, нито за институтските работи, нито за Мадяров и за неговите опасения, предчувствия, подозрения, искаше му се да крачи мълчаливо до дребничката, непохватно и същевременно леко пристъпваща жена и да изпитва чувството за безумна лекота и спокойствие, които го споходиха неизвестно защо и как.

Не продумваше и тя, крачеше с леко наведена глава.

Излязоха на крайбрежната улица, реката беше покрита с тъмен лед.

— Хубаво е — каза Щрум.

— Да, много — отговори тя.

Асфалтираната алея на крайбрежната улица беше суха, закрачиха по-бързо като двама пътници на далечен път. Срещнаха ранен военен, лейтенант и нисичко, широкоплещесто момиче по анцуг. Вървяха прегърнати и от време на време се целуваха. Когато се изравниха с Щрум и Маря Ивановна, пак се целунаха, озърнаха се и се разсмяха.

„Може би и Надя се е разхождала тук така с нейния лейтенант“ — помисли си Щрум.

Маря Ивановна се извърна към двойката и каза:

— Колко е тъжно. — Усмихна е и добави: — Людмила Николаевна ми каза за Надя.

— Да, да — продума Щрум. — Невероятно странно.

После каза:

— Реших да се обадя на директора на Електромеханичния институт, да му предложа да ме вземе. Пък ако не ме вземе, ще замина нейде за Новосибирск или за Красноярск.

— Какво да се прави — отговори тя, — изглежда, наистина ще трябва. Не сте могли да постъпите другояче.

— Колко е тъжно всичко това — продума той.

Искаше му се да й разкаже, че сега с някаква особена сила усеща своята любов към работата, към лабораторията, че като гледа апаратурата, която скоро ще бъде подложена на първите изпитания, се радва и тъгува, струва му се, че ще идва нощем и ще наднича през прозорците на института. Помисли си, че Маря Ивановна може да види в думите му желание да изглежда красиво, и премълча.

Стигнаха до изложбата на трофеите. Забавиха крачка и заразглеждаха боядисаните в сиво германски танкове, оръдия, минохвъргачки, самолети с черната свастика на крилата.

— Дори когато са неми и неподвижни, е страшно да ги гледаш — каза Маря Ивановна.

— Нищо — отговори Щрум, трябва да се утешаваме с мисълта, че в бъдещата война всичко това ще изглежда невинно, като мускети и алебарди.

Когато наближиха изхода на парка, Виктор Павлович каза:

— Ето че нашата разходка свърши, колко жалко, че Нескучний Сад е толкова малък. Уморихте ли се?

— Не, не — отвърна тя, — свикнала съм, много ходя пеша.

Или не разбра думите му, или пък се престори, че не ги разбра.

— Знаете ли — каза той, — нашите срещи, кой знае защо, винаги зависят от вашите срещи с Людмила, от моите с Пьотър Лаврентиевич.

— Да, да — потвърди тя. — Че как иначе?

Излязоха от парка и шумът на града ги грабна, разрушавайки чара на мълчаливата им разходка. Озоваха се на площада, близо до мястото, където се бяха срещнали.

Загледана в него от долу нагоре, като дете във възрастен човек, тя каза:

— Сигурно сега особено силно чувствате обичта си към вашата работа, към лабораторията, към приборите. Но нали не сте могли да постъпите другояче, друг би могъл, но не и вие. Донесох ви лоши вести, но мисля, че винаги е по-добре човек да знае истината.

— Благодаря ви, Маря Ивановна — каза Щрум и й стисна ръката. — Благодаря ви не само за това.

Стори му се, че пръстите й трепнаха в неговата длан.

— Странно — каза тя, — вземаме си довиждане почти на същото място, където се срещнахме.

Той се пошегува:

— Неслучайно древните са казвали: и в края живее началото.

Тя смръщи чело, явно вниквайки в думите му, после се разсмя:

— Не ви разбрах.

Щрум се загледа подире й: нисичка, слабичка жена, от онези, по които мъжете никога не се заглеждат.