Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

37

Още докато приближаваше към летището, Викторов разбра, че са станали някакви важни събития. Цистерни с гориво сновяха по пистата за излитане, техници, мотористи от батальона на летищното обслужване се суетяха около самолетите, покрити с маскировъчни мрежи. Обикновено мълчаливото моторче на радиостанцията тракаше ритмично, съсредоточено.

„Ясно“ — помисли си Викторов и ускори крачка.

И веднага предположението му се потвърди, той срещна лейтенант Соломатин, на бузата му личаха розови петна от изгаряне, лейтенантът каза:

— Излизаме от резерва, има заповед.

— На фронта ли? — попита Викторов.

— Ами накъде, да не мислиш, че към Ташкент? — отвърна Соломатин и пое към селото.

Изглежда, му беше мъчно, имаше доста сериозна връзка с хазайката си и сега явно бързаше да я види.

— Делба ще прави Соломатин: къщата за жената, кравата за него — обади се до Викторов познат глас. По пътеката крачеше лейтенант Ерьомин, с когото Викторов беше в една двойка.

— Къде ни пращат, Ерьома? — попита Викторов.

— Може би Северозападният ще почне настъпление. Сега командирът на дивизията пристигна с Ер-пети. Имам един познат пилот на „Дъглас“ в щаба на въздушната, може да го питам. Той всичко знае.

— Защо ще го питаш, те ще ни кажат.

А тревогата бе обзела вече не само щаба и летците, но и селото. Младши лейтенант Корол, черноок, с пухкави устни, най-младият летец в полка, се зададе по улицата. Носеше изпрано и изгладено бельо, върху купчинката бе сложена медена пита и сухи горски плодове в кърпица.

С Корол вечно се шегуваха, че хазайките му — две бабички вдовици — го глезят с медени пити. Когато се връщаше от задание, бабичките се запътваха за летището, посрещаха го по средата на пътя — едната висока, изправена, другата с превит гръб; той крачеше между двете, ядосано, смутено, разглезено момче, и летците казваха, че Корол е в едно звено с възклицателна и въпросителна.

Командирът на ескадрилата Ваня Мартинов излезе от къщи, облякъл шинела, в едната ръка носеше куфарче, в другата официалната си фуражка, не бе я прибрал в куфарчето, за да не я измачка. Червенокосата дъщеря на хазайката му, без забрадка, самодейно накъдрена, гледаше подире му с такива очи, че би било излишно да изясняваме отношенията им.

Едно куцичко момче припряно изтърси на Викторов, че политическият ръководител Голуб и лейтенант Вовка Скотной, с които квартируваха заедно, са тръгнали с багажа си.

Викторов се бе преместил в тази квартира преди няколко дни, по-рано бяха живели с Голуб у една лоша хазайка — жена с високо изпъкнало чело и изпъкнали жълти очи. Щом погледнеше тези очи, на човек му ставаше чоглаво.

За да се отърве от квартирантите, тя пълнеше къщата с пушек, а веднъж им сипа пепел в чая. Голуб уговаряше Викторов да напишат рапорт за тази хазайка до комисаря на полка, но Викторов не искаше.

— Да върви по дяволите — съгласи се Голуб и добави на украински една поговорка, която бе чувал от майка си още като малък: — Тя нашата се е видяла — ако не е трън, ще е глог.

Преместиха се в нова квартира, тя им се видя същински рай. Но на, не можаха повечко да поживеят в рая.

Скоро и Викторов с вещевата торба и продъненото си куфарче крачеше покрай високите, сякаш двуетажни сиви къщи, куцичкото подскачаше до него и се целеше с подарения му от Викторов трофеен кобур в кокошките, в кръжащите над гората самолети. Мина покрай къщата, от която Евдокия Михеевна го бе пропъждала с пушек, и видя зад мътното стъкло неподвижното й лице. Нея никой не я заговаряше, когато, понесла от кладенеца две дървени ведра, спираше да си почине. Нямаше нито крава, нито овца, нито лястовичка под покрива. Голуб разпитва за нея, все диреше да й изнамери някакво кулашко родословие, но излезе, че била от бедняшко семейство. Жените разправяха, че след смъртта на мъжа си сякаш се побъркала: в студената есен влязла в езерото и стояла там цяло денонощие. Мъжете едвам я измъкнали. Но, продължаваха жените, тя си била неразговорлива и преди смъртта на мъжа си, и преди да се омъжи.

Ето, Викторов крачи по улицата на горското село и след няколко часа завинаги ще отлети оттук, и всичко това — бучащата гора, селото, където лосовете влизат в зеленчуковите градини, папратите, жълтите браздулици смола, кукувиците — ще престане да съществува за него. Ще изчезнат старците, момиченцата, разказите за времената на колективизацията, за мечките, които грабвали кошничките с малини на жените, за хлапетата, които настъпвали с голо ходило главите на усойниците… Ще изчезне това село, странно и необичайно за него, цялото обърнато към гората, както бе обърнато към завода работническото селище, в което се бе родил и израснал.

А после изтребителят ще се приземи и в миг ще изникне, ще се простре пред него ново летище, селско или заводско селище със своите бабички, момичета, със своите сълзи и шеги, с котараците с носове, оплешивели от белези, със своите разкази за миналото, за масовата колективизация, със своите добри и лоши хазайки.

И хубавецът Соломатин на новото място още първата свободна минута ще си наложи фуражката, ще мине по улицата, ще изпее някоя песен с китарата и ще завърти главата на някое момиче.

Командирът на полка майор Закаблука, мъж с бронзово лице и бръснат бял череп, дрънчейки с петте си ордена „Червено знаме“, пристъпвайки от крак на крак, прочете на летците заповедта за излизане от резерва, каза, че им нарежда да пренощуват в блиндажите и че редът на изтеглянето ще бъде съобщен преди излитането на летището.

После каза, че командването забранява отлъчването от летищните блиндажи и нарушителите зле ще си изпатят.

— Да не ми спите във въздуха, а добре да си починете преди полета — обясни той.

Думата взе комисарят на полка Берман, когото никой не обичаше заради високомерието му, макар че той умееше да говори умно и красиво за тънкостите на авиационното дело. Особено зле започнаха да се отнасят към Берман след случая с летеца Мухин. Мухин бе завъртял любов с красивата радистка Лида Войнова. С любовта си те бяха симпатични на всички — всяка свободна минута се срещаха, разхождаха се край реката и винаги ходеха хванати за ръка. Дори не им се присмиваха, толкова ясно беше всичко в отношенията им.

И не щеш ли, пръсна се мълва — и то тръгнала от самата Лида, тя разказала на приятелката си, а приятелката й се разбъбрила, та научи целият полк, — че по време на поредната им разходка Мухин изнасилил Войнова, като я заплашил с огнестрелно оръжие.

Щом чу за това, Берман се разяри и прояви такава енергия, че само за десет дни Мухин бе осъден от трибунала на разстрел.

Преди изпълнението на присъдата в полка пристигна членът на Военния съвет на Въздушната армия, генерал-майорът от авиацията Алексеев, и се захвана да изясни обстоятелствата около престъплението на Мухин. Лида буквално сащисала генерала, като паднала пред него на колени с молбата да повярва, че цялото дело срещу Мухин е нелепа лъжа.

Разказала му цялата история — лежали с Мухин на една горска поляна, целували се, после тя задрямала, а Мухин решил да се пошегува, незабелязано пъхнал между коленете й револвера и стрелял в земята. Тя се събудила, изпищяла и Мухин пак я зацелувал. А страхотиите, които разправяла приятелката й, били чисто нейна версия. Истината в цялата тази история била само една, необикновено проста — нейната любов с Мухин. Всичко свърши благополучно, присъдата бе отменена, преместиха Мухин в друг полк.

Та оттогава летците не обичаха Берман.

Веднъж в столовата Соломатин каза, че руснак не би постъпил така.

Някой от летците, май Молчанов, отвърна, че лоши хора има във всички нации.

— На, вземи Корол, евреин е, а с него много добре се лети в двойка. Тръгваш на задание и знаеш — следва те приятел, в когото си сигурен — каза Ваня Скотной.

— Абе какъв евреин е Корол? — каза Соломатин. — Корол е наше момче, във въздуха съм по-сигурен в него, отколкото в себе си. Край Ржев измете буквално изпод опашката ми един „Месер“. И аз на два пъти съм зарязвал разни нещастни ударени фрицове заради Борка Корол. Пък ти ме знаеш, и родната си майка забравям, когато тръгвам на бой.

— Тогава какво излиза — намеси се Викторов, — ако един евреин е свестен човек, ти казваш — не е евреин.

Всички се разсмяха, а Соломатин каза:

— Да, ама на Мухин никак не му беше смешно, когато Берман му издейства разстрел.

През това време в столовата влезе Корол и някой от летците съчувствено го попита:

— Слушай, Боря, ти евреин ли си?

Корол се смути отговори:

— Да, евреин съм.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Обрязан ли си?

— Я ми се махай от главата — отвърна Корол. Всички отново се разсмяха.

А когато летците се запътиха от летището към селото, Соломатин тръгна до Викторов.

— Знаеш ли — каза той, — не беше прав да говориш така. Когато работех в завода за сапун, имахме сума ти от тия — цялото началство. Нагледал съм се на тия Самуиловци Абрамовичи — как се държат един за друг, много се защитават, да знаеш.

— Стига си ме навивал — сви рамене Викторов, — в тяхната компания ли ме слагаш?

Берман подхвана реч, как в живота на летателния състав започва нова ера, а животът в резерва свършва. Всички го разбираха и без да им го казва, но си отваряха ушите, дали в речта му няма да доловят намек — ще остане ли полкът на Северозападния фронт, дали само ще го прехвърлят край Ржев, или — на запад, на юг?

Берман говореше:

— И тъй, първото качество на бойния летец е да познава материалната част, така да я познава, че да си играе с нея; второто — да обича машината, да я обича като своя майка и сестра; третото е смелостта, а смелост значи хладен ум и горещо сърце. Четвъртото е другарското чувство, то се възпитава от целия наш съветски живот; петото — беззаветност в боя! Успехът се крие в споеността на двойките! Следвай водещия! Истинският летец и на земята винаги мисли, разсъждава върху свършилия бой, отново пресмята: „Ех, така щеше да е по-добре, ех, не биваше така!“

Летците се преструваха, че слушат с интерес, и тихичко си приказваха.

— Дали няма да ескортираме „Дъгласите“, които карат продукти за Ленинград? — каза Соломатин, който имаше позната в Ленинград.

— Или към московското направление? — предложи Молчанов, чиито роднини живееха в Кунцево.

— А може пък към Сталинград? — обади се и Викторов.

— А, едва ли — каза Скотной.

На него му беше безразлично къде ще прехвърлят полка — всичките му близки се намираха в окупираната Украйна.

— Ами ти, Боря, закъде летиш? — попита Соломатин. — За вашата еврейска столица, Бердичев ли?

Внезапно тъмните очи на Корол съвсем потъмняха от яд и той натъртено изпсува на майка.

— Младши лейтенант Корол! — викна комисарят.

— Слушам, другарю батальонен комисар…

— Млъкни…

Но Корол вече и без това мълчеше.

Майор Закаблука бе прочут като голям познавач и любител на псувните и не би направил въпрос от една псувня на боен летец в присъствието на началството. Самият той всяка сутрин подвикваше на ординареца си: „Мазюкин… твойта верица… — И съвсем кротко завършваше: — Я ми подай пешкира“.

Но нали познаваше скандалджийския нрав на комисаря, командирът на полка не посмя веднага да амнистира Корол. Берман щеше да опише в рапорт, как Закаблука е дискредитирал политическото ръководство пред летателния състав. Берман вече бе писал до политотдела, че Закаблука по време на престоя си в резерва се е занимавал с лично стопанство, че пиел водка с началството на щаба и имал връзка със зоотехничката Женя Бондарева от местното население.

Затова командирът на полка подхвана отдалеч. Страховито и дрезгаво закрещя:

— Как сте застанали, младши лейтенант Корол? Две крачки напред! Каква е тази разпуснатост?

После продължи:

— Политрук Голуб, доложете на комисаря по каква причина Корол наруши дисциплината!

— Разрешете да доложа, другарю майор, скара се със Соломатин, но не чух за какво.

— Старши лейтенант Соломатин!

— Тъй вярно, другарю майор!

— Доложете. Не на мен! На батальонния комисар!

— Разрешете да доложа, другарю батальонен комисар.

— Разрешавам — кимна Берман, без да поглежда Соломатин. Беше усетил, че командирът на полка следва някаква своя линия. Знаеше, че Закаблука проявява необикновена хитрост и на земята, и във въздуха — там, горе, той най-добре и най-бързо разгадаваше целта, тактиката на противника, надхитряваше го. А на земята знаеше, че силата на началството е в неговите слабости, а слабостта на подчинените е в тяхната сила. Освен това умееше когато трябва да се престори на наивен и угоднически да се смее на глупава шега, подхвърлена от глупав човек. Умееше също и да стяга лудешки храбрите въздушни лейтенанти.

Докато бяха в резерва, Закаблука прояви склонност към земеделието, а най-вече към животновъдството и птицевъдството. Занимаваше се и с консервиране на плодове: правеше ликьори от малини, мариноваше и сушеше гъби. Славеше се с гощавките си и командирите на много полкове обичаха в свободните си часове да отскочат при него с някой У-2, да пийнат и похапнат. Но майорът не признаваше празното гостоприемство.

Берман познаваше още една черта на майора, която правеше отношенията с него особено трудни: пресметливият, предпазлив и хитър Закаблука беше същевременно почти безумец, захванеше ли се с нещо, не признаваше пречки и живота си не жалеше.

— Да спориш с началството, е все едно да сереш срещу вятъра — казваше той на Берман и неочаквано извършваше безумна, абсолютно вредна тъкмо за себе си постъпка, комисарят просто му се чудеше.

Когато се случеха и двамата в добро настроение, те разговаряха, намигаха си, потупваха се по гърба или по шкембетата.

— Ех, че хитър комисар си имаме — казваше Закаблука.

— Ех, че майор, силен и героичен — казваше Берман.

Закаблука не обичаше комисаря заради неговата примерност, заради старанието, с което вписваше в докладите си всяка непредпазлива дума; осмиваше Берман заради слабостта му към хубавите момичета, към варената кокошка — „Дайте ми кълката“ — и заради равнодушието му към водката, осъждаше неговото безразличие към житейските обстоятелства на другите хора и умението му да създава за себе си добри битови условия. У Берман ценеше ума, готовността му да влезе в конфликт с началството в полза на работата, храбростта му — понякога сякаш самият Берман не разбираше колко лесно може да изгуби живота си.

И ето че тези двама души, които се готвеха да поведат към фронтовата линия въздушния полк, слушаха какво говори лейтенант Соломатин и се поглеждаха изкосо.

— Трябва да призная, другарю батальонен комисар, че аз бях виновен Корол да наруши дисциплината. Присмивах му се, той търпя, търпя, а после, то се знае, избухна.

— Какво му казахте, отговорете на комисаря на полка — прекъсна го Закаблука.

— Тук момчетата се чудеха накъде ще замине полкът, на кой фронт, а аз казах на Корол: ти сигурно искаш да идеш във вашата столица, в Бердичев?

Летците попоглеждаха Берман.

— Не разбирам, в коя столица? — каза Берман и изведнъж разбра.

Смути се, всички почувстваха това и най-вече командирът на полка остана поразен как можа да се случи това с човека бръснач. Но и последвалото бе неочаквано.

— Че какво толкова? — каза Берман. — Ами ако вие, Корол, ако бяхте казали на Соломатин, който, знаем, е от село Дорохово, Новорузки район, че иска да се бие край село Дорохово, трябваше ли той да ви цапардоса? Странна местническа етика, несъвместима със званието комсомолец.

Той каза думи, които винаги, неизбежно, с някаква хипнотизираща сила действаха на хората. Всички разбираха, че Соломатин бе искал да обиди и бе обидил Корол, а Берман уверено обясняваше на летците, че Корол не е изживял националистичните си предразсъдъци и поведението му говори за пренебрежение към дружбата между народите. А Корол не бива да забравя, че именно фашистите използват националистичните предразсъдъци, те са техен коз.

Всичко, което говореше Берман, само по себе си беше справедливо и вярно. Революцията, демокрацията бяха родили идеите, за които говореше с вълнение. Но в тези минути силата на Берман се криеше в обстоятелството, че не той служеше на идеята, а тя служеше на него, на неговата недостойна цел.

— Виждате, другари — продължи комисарят. — Там, където няма идейна яснота, няма и дисциплина. С това можем да си обясним днешната постъпка на Корол.

Помисли малко и добави:

— Грозна е постъпката на Корол, грозно, несъветско е поведението на Корол.

Тук вече Закаблука, естествено, не можеше да се намеси, комисарят бе свързал провинението на Корол с политически въпрос и Закаблука знаеше, че нито един строеви командир никога не ще посмее да се набърка в действията на политическите органи.

— Та такива работи, другари — каза Берман след известно време, за да засили впечатлението от думите си, и завърши: — Отговорността за това безобразие носи непосредственият виновник, но я нося и аз, комисарят на полка, задето не съм съумял да помогна на летеца Корол да се отърси от отвратителните националистични предразсъдъци. Въпросът е по-сериозен, отколкото ми се стори в началото, затова сега няма да накажа Корол за нарушението на дисциплината. Но поемам грижата за превъзпитаването на младши лейтенант Корол.

Всички се размърдаха, заставаха по-удобно, бяха почувствали: размина се.

Корол погледна Берман и в този негов поглед имаше нещо, което накара Берман да се смръщи, рамото му се сгърчи и той се извърна.

А вечерта Соломатин каза на Викторов:

— Видя ли ги, Льоня, те са все така — защитават се, скрито-покрито. Да беше станало с тебе или с Ванка Скотной, бъди сигурен, Берман щеше да ви натика в дисциплинарната част.