Василий Гросман
Живот и съдба (10)

10

Кримов попадна в Сталинград скоро след пожара в нефтените хранилища.

Чуйков разположи новия команден пункт на армията долу, край стръмния волжки бряг, близо до позицията на стрелковия полк от дивизията на Батюк. После отиде в блиндажа на командира на полка капитан Михайлов, огледа стабилния гредоред на просторната землянка и доволно кимна. Командармът се взря в огорчената физиономия на рижавия, луничав капитан и весело подхвърли:

— Построили сте си блиндаж не според чина, другарю капитан.

Щабът на полка си взе скромните мебели и се премести на няколко десетки метра надолу по течението на Волга; там рижавият Михайлов на свой ред решително зае землянката на командира на един негов батальон.

Останал без подслон, командирът на батальона не закачи командирите на своите роти, а нареди да му изкопаят нова землянка горе, на равното.

Когато Кримов пристигна в командния пункт на 62-ра армия, там бяха в разгара си сапьорските работи, прокарваха се траншеи между отделите на щаба, улици и улички, свързващи жителите на политотдела, оперативниците и артилеристите.

На два пъти Кримов видя своя командир — бе излязъл да погледне как върви работата.

Сигурно никъде по света на строителството на жилища не се гледаше така сериозно, както в Сталинград. Не в името на топлината и много по-солидно от потомците си войниците строяха сталинградските блиндажи. Вероятността да доживееш до сутринта и до часа за обяд грубо зависеше от дебелината на блиндажните гредореди, от дълбочината на траншеите, от близостта на отходното място, от незабележимостта на блиндажа от въздуха.

Когато говореха за някого, говореха и за блиндажа му.

— Спорно поработи днес Батюк с минохвъргачките на Мамаев Курган… Ама и блиндажчето му си го бива: дъбова врата, дебела като в сената, умен човек, ей…

За друг пък казваха:

— На, попритиснаха го нощес, загуби си ключовата позиция, нямал връзка с подразделенията. Командният му пункт се вижда от въздуха, вместо врата има наметало — като че от мухи се пази. Никакво човече, чувах — жена му го напуснала преди войната.

Много различни истории бяха свързани с блиндажите и землянките на Сталинград. И как в тръбата, където беше настанен щабът на Родимцев, не щеш ли, нахлула вода и цялата канцелария изплувала навън — шегаджиите бяха отбелязали на картите мястото, където щабът на Родимцев се влял във Волга. И как прочутите врати от блиндажа на Батюк изхвърчали с все пантите. И как в тракторния завод Жолудев и щабът му били затрупани в блиндажа.

Сталинградският стръмен бряг, натъпкан с блиндажи, напомняше на Кримов огромен военен кораб: откъм единия му борд бе Волга, откъм другия — плътната стена на неприятелския огън.

Кримов имаше поръчение да разследва причините за враждата, възникнала между командира и комисаря на стрелковия полк в дивизията на Родимцев.

Когато тръгваше за Родимцев, той смяташе да изнесе доклад пред щабните командири, а после да се заеме с въпроса за враждата.

Свръзката от политотдела на армията го заведе до каменното устие на широката тръба, в която бе настанен щабът на Родимцев. Часовият докладва за пристигането на батальонния комисар от щаба на фронта и нечий дебел глас произнесе:

— Кажи му да влезе, че както не е свикнал, вече може да е напълнил гащите.

Кримов влезе под ниския свод и чувствайки се като мишена за погледите на щабните офицери, се представи на пълния полкови комисар, който беше облечен във войнишки ватиран елек и седеше на сандък от консерви.

— А, много ще ни бъде приятно да чуем доклада ви, хубаво, хубаво — каза полковият комисар. — Щото тука чухме, че и Мануилски, и други хора са дошли на левия бряг, ама все не се наканват да прескочат до Сталинград.

— Освен това имам поръчение от началника на политуправлението — каза Кримов — да разбера какво става със свадата между командира и комисаря на стрелковия полк.

— Имаше такова нещо — отговори комисарят. — Вчера се приключи: еднотонна бомба улучи командния пункт, убити са осемнайсет души, сред тях командирът и комисарят на полка.

Той добави с фамилиарно простодушие:

— Всичко им беше противоположно, дори външността: командирът беше простоват човек, селско момче, а комисарят носеше ръкавици, пръстен. Сега са заровени един до друг.

Като човек, който умее да владее своето и чуждото настроение, а не да му се поддава, той рязко смени тона и весело подхвана:

— Когато дивизията ни беше разположена край Котлубан, ми се наложи да закарам с моята кола до фронта един московски докладчик, Павел Фьодорович Юдин. Членът на Военния съвет ми каза: „Един косъм ако падне от главата му, твоята ще хвръкне“. Доста препатих с него. Бръмнеше ли самолет, право в канавката пикирахме. Него пазех. Не ми се щеше да си загубя главата. Но и другарят Юдин се пазеше, проявяваше инициатива.

Хората, които надаваха ухо, хихикаха и Кримов отново усети тона на снизходителна насмешливост, който го бе подразнил в началото.

Обикновено Кримов си създаваше добри отношения със строевите командири, напълно сносни с щабните, а със своите колеги, политкомисарите — доста нервни и невинаги искрени. Ето че и сега комисарят на дивизията го дразнеше: вчера довтасал на фронта, а се пише ветеран, сигурно и в партията е влязъл малко преди войната, а Енгелс не му допада.

Но очевидно и Кримов дразнеше с нещо комисаря на дивизията.

Това чувство не напусна Кримов и когато адютантът го настаняваше за нощувка, и когато го гощаваха с чай.

Почти във всяка войскова част съществува особен, различен от другите стил на отношения. В щаба на дивизията на Родимцев постоянно се перчеха със своя млад генерал.

Щом Кримов завърши лекцията си, започнаха въпросите.

Началник-щабът Белски, който седеше до Родимцев, попита:

— А кога, другарю докладчик, съюзниците ще открият втори фронт?

Комисарят на дивизията, докато слушаше, се беше поизлегнал на един от тесните нарове, долепен до циментовата обшивка на тръбата, а сега седна, разрови сеното и се обади:

— Закъде да бързат. Мене повече ме интересува как възнамерява да действа нашето командване.

Кримов недоволно изгледа комисаря и каза:

— Щом вашият комисар поставя въпроса така, редно е да отговори генералът ви, а не аз.

Всички се извърнаха към Родимцев и той заговори:

— Висок човек не може да надигне глава тук. Какво да ви обяснявам — тръба. Дума да няма — да се отбраняваш, не е голяма заслуга. Ама от тая тръба как да тръгнеш в настъпление. Нас ако питат — с удоволствие, обаче как се трупат резерви в тръба!

Точно тогава звънна телефонът. Родимцев вдигна слушалката.

Всички впериха погледи в него.

След като затвори, Родимцев се наведе към Белски и тихо произнесе няколко думи. Оня посегна към телефона, но Родимцев го похлупи с длан и каза:

— Има ли смисъл, нали чувате?

Много нещо се чуваше под каменните сводове на галерията, осветена от примигващата пушлива светлина на лампите, направени от снарядни гилзи. Чести картечни откоси прогърмяваха над главите на насядалите — като каручки по мост. От време на време избухваха ръчни бомби. В тръбата звуците резонираха със силен екот.

Родимцев викаше при себе си ту един, ту друг човек от щаба, отново вдигна до ухото си нетърпеливата телефонна слушалка.

За миг улови погледа на седналия наблизо Кримов, усмихна му се мило, свойски и му каза:

— Развихри се волжката метеорологична обстановка, другарю докладчик.

А телефонът вече звънеше непрекъснато. От думите на Родимцев Кримов горе-долу разбираше какво става. Заместник-командирът на дивизията, младият полковник Борисов, отиде при генерала, наведе се над сандъка, на който бе проснат планът на Сталинград, и със замах рязко прокара тлъст син перпендикуляр, разсичащ досами Волга червения пунктир на съветската отбрана. Борисов изразително погледна Родимцев с тъмните си очи. Родимцев внезапно се изправи — беше видял крачещия насреща му от полумрака човек с наметало.

По походката и по израза на приближилия веднага личеше откъде идва. Той беше обвит с невидим нажежен облак, при бързите му движения сякаш шумолеше не наметалото, а пукаше електричеството, с което бе зареден този човек.

— Другарю генерал — заоплаква се той на висок глас, — изтикаха ме тези псета, навряха се в дерето, напират към Волга. Трябва да ме подсилите.

— Сам и на всяка цена ще задържите противника. Нямам резерви — каза Родимцев.

— Да го задържа на всяка цена — отговори човекът с наметалото и когато се обърна и тръгна към изхода, всички разбраха, че той знае цената, която ще заплати.

— Тук, до нас ли? — попита Кримов и посочи на картата лъкатушната брегова линия.

Но Родимцев не успя да му отговори. В устието на тръбата се чуха пистолетни изстрели, совнаха се алените припламвания на ръчни бомби.

Чу се пронизителна командирска свирка. Към Родимцев се втурна началник-щабът, закрещя:

— Другарю генерал, противникът е разкъсал отбраната на вашия команден пункт!…

И отведнъж изчезна онзи командир на дивизията, който леко театралничеше със спокойния си глас, който отбелязваше с цветно моливче промените в обстановката. Изчезна усещането, че войната в циментовите развалини и обраслите с репей дерета е свързана с хромирана стомана, с катодни лампи, с радиоапаратура. Човекът с тънките устни разпалено викна:

— Внимание, дивизионен щаб! Проверете личното си оръжие, вземете бомби — и след мен, да отблъснем противника!

И в гласа, и в очите му, бързо, властно мярнали Кримов, имаше много леден и парещ боен спирт. За миг му се стори — не в опита, не в познаването на картата, а в жестоката и неудържима душа на пакостливо дете е главната сила на този човек!

След няколко минути офицерите от щаба, писарите, свързочниците, телефонистите в непохватна и припряна тълпа се изсипваха от щабната тръба, а отпред, огрян от мъждивите припламвания на битката, с лека крачка тичаше Родимцев, устремен към дерето, откъдето се чуваха взривове, изстрели, викове и ругатни.

Когато, задъхан от тичането, Кримов, един от първите, стигна до урвата и погледна надолу, сърцето му подскочи, изпитало смесено чувство на погнуса, страх, омраза. Из дъното на дерето се мяркаха неясни сенки, пламваха и гаснеха искри на изстрели, светваха ту зелени, ту червени окомери, околността бе изпълнена с непрестанно желязно свистене. Сякаш Кримов бе надникнал в огромна змийска дупка, където стотици обезпокоени отровни създания, съскайки, святкайки с очи, бързо с шумолене се разпръснаха сред сухия буренак.

И с чувство на ярост, отвращение, страх той започна да стреля с пушката си по избухващите в мрака светлинки, по бързите сенки, пъплещи по склоновете на дерето.

На няколко десетки метра от него германците се появиха горе на равното. Честият грохот на ръчните бомби тресеше въздуха и земята — щурмова германска група се бе устремила към устието на тръбата.

Човешките сенки, святканията на изстрелите играеха в мъглата, виковете, стоновете ту избухваха, ту гаснеха. С чувството, че кипи огромен черен котел, Кримов цял — телом и духом, се потопи в това клокочещо, бушуващо вариво и вече не можеше да мисли, да чувства, както бе мислил и чувствал преди. Ту му се струваше, че направлява движението на сграбчилия го водовъртеж, ту го обземаше усещане за гибел — сякаш гъст смолист мрак се изливаше в очите му, в ноздрите му, и пече въздух не достигаше, и го нямаше звездното небе отгоре, имаше само мрак, едно дере и някакви странни създания, шумолящи в буренака.

Струваше му се невъзможно да проумее какво става и същевременно се усилваше очевидното, ясно като бял ден чувство на сливане с хората, плъпнали по брега, чувството за собствена сила, обединена със силата на стрелящите край него, чувството на радост, задето Родимцев е наблизо.

Това удивително чувство, родило се в нощната битка, където на три крачки не се разбираше кой е до тебе — другар или готов да те убие враг, се свързваше с второто, не по-малко учудващо и необяснимо усещане за общия ход на битката, усещане, което даваше възможност на войниците да преценяват истинското съотношение на силите, да предвиждат изхода.