Василий Гросман
Живот и съдба (67)

67

Навремето, когато беше студент в последния курс, Щрум неочаквано изтърси пред един колега от семинара:

— Просто не може да се чете, сладникаво и страхотно скучно — и хвърли на пода броя на „Правда“.

И още с последните думи го обзе страх. Вдигна вестника, отръска го, изписа на лицето си невероятно подла усмивка, дълги години след това пламваше, щом си припомняше тази кучешка усмивка.

Няколко дена по-късно подаде на същия колега нов брой на „Правда“ и оживено избъбри:

— Гришка, прочети уводната, страшна е!

Колегата взе вестника и съжалително му каза:

— Страх те гази, мили Витя. Мислиш, че ще те издам ли?

Още тогава, като студент, Щрум се зарече или да мълчи, да не изказва опасни мисли, или, ако ги изказва, да не бие отбой. Ала не удържа на думата си. Често забравяше за предпазливостта, избухваше и се изтърваваше, а след това понякога губеше мъжество и започваше да гаси запаленото от самия него пламъче.

През 1938 година, след процеса срещу Бухарин, каза на Кримов:

— Мислете за мен каквото искате, но аз лично познавам Бухарин, два пъти съм разговарял с него — голям ум, мила умна усмивка, изобщо рядко чист и обаятелен човек.

И тутакси, смутен от мрачния поглед на Кримов, измънка:

— Впрочем де да го знаеш — шпионаж, агент на тайната царска полиция, каква ти чистота и обаяние — гнусотия!

И отново трябваше да се чуди как да реагира — със същия мрачен поглед, с който го бе изслушал, Кримов каза:

— Понеже сме роднини, ще ви съобщя: Бухарин и тайната царска полиция не се побират заедно в главата ми и няма да се поберат.

И внезапно вбесен на себе си, въстанал срещу силата, която пречи на хората да бъдат хора, Щрум извика:

— Но, Боже мой, аз не вярвам в този ужас! Тези процеси са кошмарът на живота ми. Защо си признават, какво ги кара да си признават?

Но Кримов не продължи този разговор, очевидно и без това бе казал много…

О, чудната, ясна сила на откровения разговор, силата на истината! Каква страшна цена плащаха хората за няколко смели, изречени без вечния страх думи.

Колко пъти нощем Щрум бе лежал в леглото си и се бе вслушвал в шума на колите по улицата. Ето, Людмила Николаевна отива боса до прозореца, дръпва пердето. Гледа, чака, после безшумно — мисли, че Виктор Павлович спи — се връща до леглото, ляга си. На сутринта го пита:

— Как спа?

— Благодаря, добре. А ти?

— Беше малко задушно. Ставах да подишам въздух до прозореца.

— А-а.

Как да предадеш това нощно чувство на невиновност и чувството на обреченост.

„Не забравяй, Витя, всяка дума стига дотам, ти погубваш себе си, мен и децата“.

И друг разговор:

„Не мога да ти кажа всичко, но за Бога, чуваш ли, нито дума с никого, Виктор, ние живеем в страшно време, не можеш да си представиш в какво. Не забравяй, Виктор, нито дума с никого…“

И ето, пред Виктор Павлович са непрозрачните, уплашени очи на човек, когото познава от детинство, и го обзема страх не от думите му, а от съзнанието, че старият приятел не казва всичко, от собствената му нерешителност да зададе направо въпроса: „Ти агент ли си, викат ли те там?“

Спомня си физиономията на своя асистент, пред когото необмислено се бе пошегувал, че Сталин е формулирал законите за вселенското притегляне много преди Нютон.

— Вие нищо не сте казали, аз нищо не съм чул — весело бе казал младият физик.

За какво, за какво, за какво му бяха тези шеги. Защото е глупаво да се шегуваш, то е все едно да почукваш по съд с нитроглицерин.

О, ясната сила на свободната, весела дума! Тя се проявява и в самото й неочаквано произнасяне въпреки страха.

Разбираше ли Щрум трагичността на днешните свободни разговори — всички те, участниците в тези разговори, мразеха германския фашизъм, страхуваха се от него… Но защо свободата се мярна в дните на стигналата до Волга война, когато всички страдаха заради военните несполуки, заплашващи с омразно германско робство?

Щрум мълчаливо крачеше до Каримов.

— Интересна работа — каза внезапно, — човек чете чуждестранни романи за интелигенцията, ето, аз четох Хемингуей, в неговите романи интелигентите, докато разговарят, непрекъснато пият. Коктейли, уиски, ром, коняк, пак коктейли, пак коняк, пак всякакви марки уиски. А руската интелигенция винаги е разговаряла за най-важното на чаша чай. Ето, край прочутата чаша слаб чай са уговаряли позициите си и народоволците, и народниците, и социалдемократите, и Ленин е обсъждал с приятелите си великата революция пак на чаша чай. Вярно, разправят, че Сталин предпочитал коняк.

Каримов каза:

— Да, да, да. И днешният ни разговор се водеше на чай. Прав сте.

— Именно, именно. Умният Мадяров! Смелият! Твърде завладяващи са тези негови необичайни до безумие приказки.

Каримов хвана Щрум под ръка.

— Виктор Павлович, забелязвали ли сте, че и най-невинното в думите на Мадяров изглежда като обобщение? Това ме тревожи. Нали през трийсет и седма са го арестували, държали са го няколко месеца и са го пуснали. А тогава не пускаха никого. Не пускаха даром. Разбирате ли?

— Разбирам, разбирам, как да не разбирам — бавно произнесе Щрум. — Дали не е доносник?

На ъгъла се разделиха и Щрум закрачи към къщи.

„Голяма работа пък, нищо, нищо — мислеше, — поне си поприказвахме като хората, без страх, за всичко, напълно откровено, без условности, без лицемерие. Струваше си…“

Хубаво е, че съществуват, не са изчезнали хората като Мадяров, вътрешно независимите хора. И думите, които му каза Каримов на сбогуване, не караха сърцето му да се свива както обикновено.

Сети се, че пак забрави да каже на Соколов за писмото, получено от Урал.

Крачеше по тъмната пуста улица.

Не щеш ли, споходи го внезапна мисъл. И веднага, без капчица съмнение, разбра, почувства, че мисълта е вярна. Той видя ново, невероятно ново обяснение за онези ядрени явления, които уж нямаха обяснение, внезапно пропастите се превърнаха в мостове. Каква простота, каква светлина! Тази мисъл беше изумително мила, хубава, струваше му се, че не я бе родил той, че тя сама се надигна простичко, леко, като бяла водна лилия от спокойния мрак на езеро, и той ахна, ощастливен от красотата й…

Каква странна случайност, помисли си той, тя го споходи, когато умът му бе далеч от науката, когато завладелите го спорове за живота бяха спорове на свободен човек, когато единствено горчивата свобода бе определяла думите му и думите на неговите събеседници.