Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

23

В Куйбишев Евгения Николаевна Шапошникова се настани у една бабичка, германката Жени Хенриховна Хенрихсон, която навремето бе работила като възпитателка у семейство Шапошникови.

Странно чувство споходи Евгения Николаевна, когато след Сталинград се озова в тихата стаичка, до старицата, която не спираше да се чуди как тъй момиченцето с плитките бе станало млада жена.

Жени Хенриховна живееше в полутъмна стаичка, предназначена някога за прислугата в големия апартамент на богат търговец. Сега във всяка стая живееше семейство, като стаята се делеше с параванчета, пердета, килими, облегалки на дивани на стайчета и кътчета, в които хората спяха, хранеха се, приемаха гости, пак тук медицинска сестра биеше инжекции на парализиран старец.

Вечер кухнята бръмваше като кошер от гласовете на обитателите.

На Евгения Николаевна харесваше тази кухня с опушени сводове, с червено-черните пламъчета на примусите.

Сред бельото, съхнещо по въженцата, сновяха обитателите по пеньоари, ватенки, гимнастьорки, святкаха ножове. Приведени над корита и легени, перяха жени, над тях се кълбеше пара. Никога не палеха просторната печка, нейните облицовани с плочки страни хладно се белееха — като снежни склонове на угаснал в минала геологическа епоха вулкан.

В апартамента живееше семейството на заминал за фронта работник товарач, семейството на гинеколог, на инженер от секретния завод, една самотна майка — касиерка в разпределителя[1], вдовицата на убит на фронта бръснар, комендантът на пощата, а в най-голямата стая — бившия хол, живееше директорът на поликлиниката.

Апартаментът беше обширен като град, имаха си дори свой малоумен — кротко старче с очи на мило, добро кученце.

Хората живееха в тясна близост, но всеки за себе си, не твърде задружно, с кавги и сдобрявания, криеха един от друг живота си, а понякога шумно и щедро го споделяха във всичките му подробности със съседите.

На Евгения Николаевна й се дощяваше да нарисува не предметите, не хората, а чувството, което те пораждаха у нея.

Това чувство беше сложно и неразбираемо, вероятно и велик творец не би могъл да го изрази. То се пораждаше от съединяването на могъщата сила на народа и държавата с тази тъмна кухня, с нищетата, клюките, дребнавостта, от съчетаването на смъртоносната военна стомана с кухненските тенджери, с картофените обелки.

Това чувство начупваше линията, разкривяваше очертанията, изливаше се в някаква външно безсмислена връзка от накъсани образи и светлинни петна.

Бабичката Хенрихсон беше същество плахо, кротко и услужливо. Тя носеше черна рокля с бяла якичка, бузките й винаги бяха румени, макар че вечно беше полугладна.

В главата й бяха живи спомените за лудориите на първокласничката Людмила, за смешните думички на малката Маруся, спомняше си и как двегодишният Митя влизал в трапезарията с престилчица и пляскайки с ръце, викал: „На бобяд! На бобяд!“

Сега Жени Хенриховна беше станала приходяща домашна помощничка в семейството на една зъболекарка, грижеше се за болната й майка. Градският здравен отдел командироваше работодателката й по за пет-шест дена из района и тогава Жени Хенриховна нощуваше в дома й, за да обслужва безпомощната старица, която едвам се придвижваше след прекарания неотдавна инсулт.

Напълно й липсваше чувство за собственост, постоянно се извиняваше на Евгения Николаевна, искаше от нея разрешение да отваря прозорчето заради нуждите на своя стар пъстър котарак. Основните й интереси и вълнения бяха свързани с котарака — да не би съседите да му сторят нещо.

Съседът им инженер Драгин, началник-цех, гледаше със злобна насмешка сбръчканото й лице, нейната девствено стройна, съсухрена снага, пенснето й, висящо на черно шнурче. Цялата му плебейска натура въставаше срещу старицата — задето бе все тъй предана на спомените си от миналото и с идиотски блажена усмивка разказваше как преди революцията водела възпитаниците си на разходка с карета, как придружавала „мадам“ във Венеция, Париж и Виена. Много от „душичките“, отгледани от нея, бяха станали деникинци, врангеловци, бяха избити от нашите червени момчета, но на бабичката й бяха интересни само спомените за скарлатините, дифтеритите, колитите, от които бяха боледували децата.

Евгения Николаевна казваше на Драгин:

— По-незлобив и кротък човек не съм срещала. Повярвайте, тя е най-добрата от всички хора, които живеят в апартамента.

Драгин втренчено, по мъжки откровено и нахално се взираше в очите на Евгения Николаевна и отговаряше:

— Пей, птиченце, пей. Вие, другарко Шапошникова, сте се продали на германците срещу жилищна площ.

Жени Хенриховна май не обичаше здравите деца. Особено често разказваше на Евгения Николаевна за най-хилавия си възпитаник, сина на някакъв евреин фабрикант, пазеше си неговите рисунки, тетрадките му и се разплакваше всеки път, когато разказът стигаше до смъртта на това кротко дете.

У Шапошникови тя бе живяла преди много години, но помнеше всичките им галени имена и прякори, разплака се, когато научи за смъртта на Маруся; все пишеше с неразбираеми драскулки писмо на Александра Владимировна в Казан, но не можеше и не можеше да го завърши.

Наричаше хайвера от щука кавиар и разказваше на Женя как преди революцията възпитаниците й получавали за закуска чаша силен бульон и парченце еленово месо.

Даваше цялата си дажба на котарака и го наричаше „мое скъпо сребърно дете“. Котаракът я боготвореше и макар че инак беше грубо, мрачно животно, щом я видеше, се преобразяваше, ставаше гальовен, весел.

Драгин току я питаше какво е отношението й към Хитлер: „Вие сигурно се радвате?“, но хитрата бабичка се обяви за антифашистка и наричаше фюрера людоед.

При това за нищо не я биваше — не умееше да пере, да готви, а идеше ли в магазина, при покупката на кибрит продавачът вечно й отрязваше от купона месечната дажба за захар или месо.

Съвременните деца никак не приличаха на възпитаниците й от онова време, което тя наричаше „мирно“. Всичко се бе променило, дори игрите — момичетата от „мирното“ време играеха на серсо — с лакирани пръчици с шнурче подхвърляха гумени обръчи, играеха с мека шарена топка, която носеха в специална бяла мрежичка. Днешните пък плуваха, играеха волейбол, а зиме със скиорски панталони — хокей, крещяха и свиреха с уста.

Те знаеха повече от Жени Хенриховна за разните издръжки и аборти, за придобити по мошенически начин работнически купони, за старши лейтенанти и подполковници, които носят от фронта мазнини и консерви на чужди жени.

Евгения Николаевна обичаше да слуша спомените на старата немкиня за детските й години, за баща й, за брат й Дмитрий, когото Жени Хенриховна помнеше особено добре — беше боледувал от коклюш и дифтерит.

Веднъж Жени Хенриховна каза:

— Спомням си последните си господари през седемнайсета година. Мосю беше помощник на министъра на финансите — обикаляше трапезарията и говореше: „Всичко е погубено, палят именията, фабриките бездействат, валутата рухна, касите са ограбени“. И на, както сега вашето, цялото семейство се разпадна. Мосю, мадам и мадмоазел заминаха за Швеция, моят възпитаник отиде доброволец при генерал Корнилов, мадам плачеше: „По цели дни се сбогуваме, дойде краят“.

Евгения Николаевна печално се усмихна и нищо не отговори.

Една вечер дойде кварталният и връчи на Жени Хенриховна призовка. Старата германка си сложи шапката с бялото цвете, помоли Женечка да нахрани котарака и тръгна за милицията, а оттам на работа при майката на зъболекарката, обеща да се прибере на другия ден. Когато Евгения Николаевна си дойде от работа, стаята беше страшно разхвърляна, съседите й казаха, че милицията окошарила Жени Хенриховна.

Евгения Николаевна отиде да попита какво ще стане с нея. В милицията й казаха, че я изпращат с ешелон германци на север.

След още един ден дойдоха кварталният и домоуправителят, взеха една запечатана кошница, пълна със стари дрипи, пожълтели снимки и писма.

Женя отиде в НКВД[2] да попита как да предаде за старицата дебелия й шал. Човекът на гишето попита:

— Ами вие германка ли сте?

— Не, рускиня съм.

— Вървете си вкъщи. Не ни занимавайте с вашите въпроси.

— Донесла съм зимните й дрехи…

— Разбрахте ли ме? — попита човекът от гишето толкова тихо, че Евгения Николаевна се уплаши.

Същата вечер тя дочу разговора на съседите в кухнята — ставаше дума за нея.

Един глас каза:

— Все пак грозно постъпи.

Втори глас отговори:

— Аз пък мисля, че постъпи умно. Първо влезе с единия крак, после съобщи за бабата където трябва, изхвърли я и сега стаята е нейна.

Обади се мъжки глас:

— Каква ти стая, килерче е.

Четвърти глас подхвърли:

— Да, такава си опича работата и е на сметка да си я имаш вкъщи.

Участта на котарака беше печална. Докато хората спореха къде да го дянат, той клечеше в кухнята сънлив и потиснат.

— Я да го махаме тоя германец — казаха жените.

Драгин неочаквано заяви, че е готов да участва в храненето на котарака. Но котаракът не живя дълго без Жени Хенриховна — една съседка — дали случайно, дали в яда си — го попари с вряла вода и той умря.

Бележки

[1] По време на войната — магазин, в който стоките се заплащат след представяне на съответни купони. — Б.пр.

[2] Народен комисариат по вътрешните работи. — Б.пр.