Василий Гросман
Живот и съдба (189)

51

На другия ден към обяд Новиков се връщаше от пътуването си до частите. От непрекъснатото друсане по разбития от танковите вериги път, от замръзналите ровини го боляха кръстът, гърбът, тилът, струваше му се, че танкистите са го заразили с умората си, с многодневната си безсънна замаяност.

Когато приближаваше щаба, той се взираше в хората, застанали на външното стълбище. Видя: Евгения Николаевна стоеше с Гетманов и гледаше пристигащата кола. Пламък го опари, безумие го блъсна в главата, той се задави от почти равната на страдание радост, трепна, за да скочи в движение от колата.

А Вершков, който седеше на задната седалка, каза:

— Комисарят и неговата докторица дишат чист въздух, ех, да изпрати човек една снимчица на жена му, голяма радост ще падне.

Новиков влезе в щаба, взе писмото, което му подаде Гетманов, позна почерка на Евгения Николаевна, пъхна плика в джоба си.

— Сега слушай, докладвам — каза на Гетманов.

— Защо не четеш писмото, да не я разлюби?

— Добре де, има време.

Влезе Неудобнов и Новиков каза:

— Зле са хората. По време на бой заспиват в танковете. Вече не се държат на краката си. Включително и командирите на бригади. Карпов горе-долу се държи, а Белов, както разговаряше с мен, заспа — пето денонощие са в движение. Механиците водачи спят, както се движат, от умора вече и не ядат.

— Ами ти, Пьотър Павлович, как ти оценяваш обстановката? — попита Гетманов.

— Германците не са активни. На нашия участък не се очаква контраудар. Много са закъсали тук, никакви ги няма. Фретер Пико. Фик.

Говореше, а пръстите му опипваха плика. За миг го пускаше и отново бързо го стисваше, сякаш писмото щеше да изчезне от джоба му.

— Разбирам, ясно — каза Гетманов, — сега аз да ти докладвам: ние тук с генерала стигнахме чак до небето. Разговарях с Никита Сергеевич, обеща да не вдига авиацията от нашия участък.

— Той не осъществява оперативното ръководство — възрази Новиков и започна да разлепва плика в джоба си.

— А, не е точно така — отвърна Гетманов, — току-що генералът е получил потвърждение от щаба на въздушната: авиацията остава с нас.

— Тиловете ще минат — побърза да се обади и Неудобнов, — пътищата не са лоши. Най-важното е какво ще решите вие, другарю подполковник.

„В подполковник ме разжалва, развълнуван е“ — помисли си Новиков.

— Да, панове — каза Гетманов, — струва ми се, че ние първи ще започнем да освобождаваме майка Украйна. Казах на Никита Сергеевич: танкистите са обсадили командването, момчетата мечтаят да се нарекат Украински корпус.

Раздразнен от фалшивите думи на Гетманов, Новиков възрази:

— За едно мечтаят те: да поспят. Разберете, пето денонощие не са лягали.

— Значи решено, продължаваме движението, втурваме се напред, нали, Пьотър Павлович? — каза Гетманов.

Новиков вече бе отворил плика наполовина, пъхна в него два пръста, напипа писмото, всичко в него потрепери от желание да види познатия почерк.

— Аз мисля да вземем такова решение — продума той, — да дадем на хората десет часа почивка, да посъберат сили.

— Охо — възкликна Неудобнов, — за тези десет часа всичко ще проспим.

— Чакай, чакай, дай да обсъдим — каза Гетманов и бузите, ушите, вратът му взеха постепенно да се зачервяват.

— Обсъждането аз го направих вече — позасмя се Новиков.

И не щеш ли, Гетманов избухна.

— Абе, тяхната мамица… чудо голямо — не били спали! — кресна той. — Има време да спят! Нищо няма да им стане. Заради това да спрем за десет часа цялата тая грамада? Аз съм против това лигавене, Пьотър Павлович! Ти ту забавяш тръгването на танковете в атака, ту слагаш хората да нанкат! Това вече се превръща в порочна система! Ще докладвам пред Военния съвет на фронта. Не си директор на ясли!

— Я почакай, почакай — каза Новиков, — ти нали ме целува, задето не вкарах танковете в атака, докато не обезвредихме артилерията на противника. И това напиши в докладната си.

— Аз да съм те целувал за това! — остана като гръмнат Гетманов. — Ти просто бълнуваш!

И неочаквано добави:

— Ще ти кажа направо, като комунист аз се тревожа, че ти, човек с чист пролетарски произход, непрекъснато се поддаваш на чуждо влияние.

— Аха, така било значи — натърти Новиков, — ясно, разбрах ви.

Стана, разкърши рамене и злобно натърти:

— Командир на корпуса съм аз. Както съм казал, така ще стане. А пък вие, другарю Гетманов, пишете доклади, повести и романи за мен, ако щете, и на самия Сталин.

И отиде в съседната стая.

Новиков остави прочетеното писмо и подсвирна така, както бе свирил като хлапе, когато, застанал пред съседския прозорец, викаше приятеля си да излезе… Сигурно трийсет години не беше си спомнял за това свирене и изведнъж…

После любопитно погледна през прозореца: не, светло беше, не беше нощ. После истерично, радостно продума: благодаря, благодаря, за всичко благодаря.

После му се стори, че ей сега ще падне мъртъв, ала не падна, разходи се из стаята. После погледна писмото, което се белееше на масата, стори му се, че това е калъфът, кожицата, от която бе изпълзяла зла усойница, и прокара длан по хълбоците, по гърдите си. Не я напипа, вече беше пропълзяла, беше се вмъкнала в него, жилеше сърцето като огън.

После постоя до прозореца — шофьорите се смееха на свързочничката Маруся, която се бе запътила към нужника. Механикът водач на щабния танк носеше кофа откъм кладенеца, врабците си гледаха врабешките работи в сламата, пръсната пред входа на хазайския краварник. Женя му беше казвала, че любимата й птица е врабецът… А той гореше, както гори къща: рухваха греди, продънваха се тавани, падаха съдини, прекатурваха се шкафове, книги и възглавници се преобръщаха като гълъби, литнали сред искрите, сред дима… Как може така: „Цял живот ще ти бъда благодарна за всичко чисто и възвишено, но не мога да надвия себе си, миналият ми живот е по-силен от мен, той не може да се убие, да се забрави… не ме обвинявай, не защото не съм виновна, а защото нито ти, нито аз знаем в какво се състои вината ми… Прости ми, прости, аз плача и за двама ни“.

Плачела! Обзе го бяс. Тифусна въшка! Гадина! Иска да я заблъскаш по зъбите, по очите, с дръжката на револвера да й строшиш кучешкия нос…

И съвсем непоносимо внезапно, тутакси, моментално се почувства безпомощен — никой, никаква сила на този свят не може да му помогне, само Женя, но нали тя, тъкмо тя го погуби.

И извърнал лице нататък, откъдето тя трябваше да дойде при него, занарежда:

— Женечка, какво правиш с мен? Женечка, чуваш ли, Женечка, погледни ме, погледни какво става с мен.

Протегна ръце към нея.

После си мислеше: но защо така, нали я чака толкова безнадеждни години, но щом се реши, тя не е дете, толкова години протака, а после се реши, как може така, нали се реши.

А след няколко секунди отново затърси спасение в омразата: „Че как, че как, не ме искаше, докато бях прост майор и се мотаех по чукарите в Николск-Усурийск, ама когато станах началство, се реши, дощя ти се да станеш генералша, всички женоря сте една стока“. И тутакси съзря нелепостта на тези мисли — не, не, добре е постъпила. Нали се е върнала при човека, който ще отиде в лагер, на Колима, каква ти изгода… Руските жени, стиховете на Некрасов; не ме обича, обича него… не, не го обича, съжалява го, просто го съжалява. А за мен не й ли е жал? Нали сега съм по-зле от всички арестанти на „Лубянка“, взети заедно, от всички хора по лагерите, от всички безкраки и безръки по болниците, без колебание още сега бих отишъл в лагер, тогава кого ще избереш? Него! От една порода са, а аз съм чужд, точно така ме наричаше: чужд, чужд. То се знае, и маршал да бях, съм си селяндур, миньор, неинтелигентен човек, не разбирам от нейната проклета живопис… И високо, с омраза попита:

— Но защо, обясни защо?

Извади от задния си джоб револвера, претегли го на дланта си.

— И ще се застрелям не защото не мога да живея, а за да се тормозиш цял живот, съвестта да те изгризе, курва такава.

После скри револвера.

— След една седмица ще ме забрави.

Той трябва да забрави, да не си спомня, да не се обръща назад!

Отиде до масата, взе да препрочита писмото: „Клети мой, мили, добричък мой…“ Ужасни бяха не жестоките думи, а гальовните, съжалителните, унизяващите. С тях беше съвсем непоносимо, дори чувстваше, че се задушава.

Виждаше гърдите й, раменете, коленете. Ето, тя заминава при онзи жалък Кримов. „Не мога да надвия себе си“. Пътува в тесния, задушен вагон, задават й въпроси. „При мъжа си“ — отговаря тя. И очите й са кротки, покорни, кучешки, тъжни.

От този прозорец бе гледал не идва ли вече. Раменете му се затресоха, той засумтя, захълца, взе да се дави, натиквайки обратно изтръгващите се ридания. Спомни си, че бе наредил да донесат за нея от фронтовото интендантство шоколадови бонбони, бе казал, шегувайки се, на Вершков: „Главата ще ти откъсна, ако ги пипнеш“.

И отново замърмори:

— Виждаш ли, миличка моя, Женечка моя, какво правиш с мен, съжали ме поне мъничко.

Бързо измъкна изпод леглото куфара, извади писмата и снимките на Евгения Николаевна — и онези, които бе носил със себе си дълги години, и снимката, която тя му изпрати в последното си писмо, и онази, първата, мъничката, паспортната, увитата в целофан — и започна да ги къса със силните си, големи пръсти. Раздираше на ситни парченца написаните от нея писма и сред мяркащите се редчета, по отделно късче от фраза на някое парче лист познаваше десетки пъти четените и препрочитани, влудяващи думи, гледаше как изчезва лицето, загиват устните, очите, шията й на разкъсаните снимки. Бързаше, страшно бързаше. От това му олекваше все повече, струваше му се, че отведнъж я изтръгва, изскубва я от себе си, че я стъпква цялата, че се освобождава от вещица.

Нали досега бе живял без нея. Ще оцелее! След година ще мине покрай нея и сърцето му няма да трепне. „Хич не си ми потрябвала!“ И щом си помисли това, почувства колко нелепа е тази надежда. Нищо не можеш да изтръгнеш от сърцето си, сърцето не е от хартия, животът не е написан на него с мастило, не можеш да го разкъсаш на парченца, не можеш да изскубнеш от себе си дългите години, запечатани в мозъка, в душата.

Той я прие в работата си, в нещастието си, в мислите си, направи я свидетелка на слабостта, на силата си…

И накъсаните писма не изчезнаха, десетки пъти четените думи останаха в паметта му и очите й все така го гледаха от раздраните снимки.

Той отвори шкафа, наля си догоре чаша водка, изпи я, запали цигара, отново припали, макар че цигарата си гореше. Мъката забуча в главата му, опари вътрешностите му.

И той отново високо попита:

— Женечка, мъничка, миличка, какво направи, какво направи, как можа?

После напъха парчетата хартия в куфара, прибра в шкафа бутилката, помисли си: „От водката мъничко ми поолекна“.

Ето, скоро танковете ще влязат в Донбас, той ще отиде в родното си село, ще намери мястото, където са погребани старците, нека тате се погордее с Петка, нека мама съжали клетото си синче. Войната ще свърши, той ще отиде при брат си, ще живее в неговото семейство, племенницата ще каже: „Чичо Петя, защо мълчиш?“ Изведнъж си спомни детството — рунтавият пес, който живееше у тях, беше ходил на кучешка сватба и се върна изпохапан, с проскубана козина, със сдъвкано ухо, с оток на главата, от който окото му беше замътено, а устната — изкривена, той стоеше пред външното стълбище с печално отпусната опашка и баща му, като го погледна, добродушно го попита:

— Какво, пошаферува ли?

Да, пошаферува…

В стаята влезе Вершков.

— Почивате ли си, другарю полковник?

— Да, малко.

Погледна часовника, помисли: „Трябва да спрем движението до утре, до седем часа. И да съобщим за това шифровано по радиото“.

— Пак ще отскоча до бригадите — каза на Вершков.

Пътуването, скоростта малко го поразсеяха. Шофьорът караше уилиса с 80 километра в час, а пътят беше много лош, колата подскачаше, мяташе се, занасяше.

Шофьорът всеки път се плашеше и с жален поглед молеше Новиков за разрешение да намали скоростта.

Той влезе в щаба на танковата бригада. Колко се бе променило всичко през тези кратки часове! Колко бе променен Макаров — сякаш не бяха се виждали няколко години.

Забравил уставните правила, Макаров разпери ръце:

— Другарю полковник, току-що Гетманов ни предаде заповедта на командващия фронта: да се отмени разпореждането за почивка, да се продължи настъплението.