Василий Гросман
Живот и съдба (81)

7

Щрум събра хората от лабораторията — физиците Марков, Савостянов, Ана Наумовна Вайспапир, механика Ноздрин, електротехника Перепелицин — и им каза, че съмненията за несъвършенство в апаратурата са неоснователни. Именно изключителната точност в измерванията е водила до еднородни резултати, както и да са варирали условията на опитите.

Щрум и Соколов бяха теоретици, експерименталните работи в лабораторията водеше Марков. Той притежаваше невероятен талант да решава заплетени експериментални проблеми, като определяше с безпогрешна точност принципите на новата сложна апаратура.

Щрум се възхищаваше от увереността, с която Марков заставаше пред непознат прибор и без да използва никакви обяснения, сам, за няколко минути улавяше и основните му принципи, и почти незабележимите подробности. Очевидно възприемаше физическите прибори като живи тела, струваше му се естествено, като погледне котка, да види очите й, опашката, ушите, ноктите, да измери ударите на сърцето й, да каже какво точно става в котешкото й тяло.

Когато в лабораторията се конструираше нова апаратура и трябваше да се извърши фина операция — като подковаване на бълха, главна личност ставаше надменният механик Ноздрин.

Веселият светлокос Савостянов казваше на смях за Ноздрин: „Когато Степан Степанович умре, Институтът по изучаване на мозъка ще вземе ръцете му за изследване“.

Ала Ноздрин не обичаше шегите, гледаше отвисоко научните сътрудници, разбираше, че без неговите силни работнически ръце работата в лабораторията няма да върви.

Любимец на лабораторията беше Савостянов. Той лесно се справяше и с теоретичните, и с експерименталните проблеми.

Всичко вършеше като на шега, бързо, без усилия.

Неговите светли, пшеничени коси изглеждаха огрени от слънце дори в най-навъсени есенни дни. Когато се любуваше на Савостянов, Щрум си мислеше, че косите му са светли, защото и умът му е ясен, светъл. И Соколов ценеше Савостянов.

— Да, ние, халдеите и талмудистите, не можем да се мерим с него, съчетал е и вас, и мен, и Марков — каза Щрум на Соколов.

Лабораторните шегобийци бяха кръстили Ана Наумовна „кокошка-жребец“, тя притежаваше нечовешка работоспособност и търпение — веднъж вися 18 часа над микроскопа, за да изследва пластовете на фотоемулсията.

Много ръководители на институтски отдели смятаха, че Щрум е имал късмет — толкова бе случил с хората в лабораторията си. Обикновено Щрум се шегуваше: „Всеки завеждащ има сътрудници, каквито заслужава…“

— Всички ние изпитахме вълнения и огорчения — каза Щрум, — сега можем заедно да се радваме: професор Марков е поставял опитите безукорно. За това, разбира се, имат заслуги и механичната работилница, и лаборантите, които проведоха огромен брой наблюдения, направиха стотици и хиляди изчисления.

С бързо покашлюване Марков се обади:

— Виктор Павлович, искаме да чуем колкото може по-подробно вашата концепция.

Сниши глас и добави:

— Казаха ми, че изследванията на Кочкуров в близка до нашата област будят практически надежди. Чух, че от Москва неочаквано отправили запитване за неговите резултати.

Марков обикновено знаеше тайните причини на всевъзможни събития. Когато ешелонът със служителите от института пътуваше към мястото на евакуацията, Марков донасяше във вагона безброй новини: за задръствания по пътя, за смяна на локомотиви, за продоволствени пунктове пред тях.

Небръснатият Савостянов угрижено произнесе:

— По тоя повод ще трябва да изпия всичкия лабораторен спирт.

Ана Наумовна, голяма общественичка, каза:

— Виждате ли какво щастие ни споходи, а на производствени съвещания и в профкомитета вече ни обвиняваха в какви ли не смъртни грехове.

Механикът Ноздрин мълчеше и поглаждаше хлътналите си бузи.

А младият еднокрак електротехник Перепелицин бавно се изчерви до ушите и не каза нито дума, изтърва на пода патерицата си и тя изтрополя.

Този ден бе приятен и радостен за Щрум.

Сутринта с него бе говорил по телефона младият директор Пименов, бе му казал много хубави думи. Пименов след малко се качвал на самолета за Москва — завършвала подготовката за връщането почти на всички отдели на института.

— Виктор Павлович — бе казал накрая Пименов, — вече скоро ще се видим в Москва. Щастлив съм, гордея се, че съм директор на института по времето, когато вие приключихте своето забележително изследване.

И събранието на служителите от лабораторията се оказа много приятно за Щрум.

Марков обикновено се шегуваше с йерархията в лабораторията:

— При нас докторите, професорите са цял полк, кандидатите и младшите сътрудници — батальон, а войник е само Ноздрин! — В тази шега се съдържаше недоверие към физиците теоретици. — Ние сме като странна пирамида — поясни Марков, — широка, обширна на върха и все по-тясна и по-тясна към основата. Люшкаме се, аха-аха да се срутим, основата трябва да е широка — цял полк Ноздрини.

А след доклада на Щрум Марков каза:

— Мда, на ти един полк, на ти пирамида.

А очите на Савостянов, който проповядваше, че науката приличала на спорта, станаха удивително красиви след доклада на Щрум: щастливи, добри.

Щрум разбра, че в тези минути Савостянов го е гледал не като футболист треньора си, а като вярващ — апостола.

Спомни си неотдавнашния разговор със Соколов, спомни си спора на Соколов със Савостянов и си помисли: „Може и да разбирам нещичко от естеството на ядрените сили, но от човешкото естество си нямам представа“.

Към края на работния ден в кабинета на Щрум влезе Ана Наумовна и каза:

— Виктор Павлович, новият началник на отдел „Кадри“ не ме е включил в реевакуацията. Току-що видях списъка.

— Знам, знам — каза Щрум, — не се тревожете, нали реевакуацията ще се проведе по два списъка — вие ще заминете с втората група, само няколко седмици по-късно.

— Да, но само аз от нашата група не съм включена в първия списък. Направо ще полудея, толкова ми е опротивяла евакуацията. Всяка нощ сънувам Москва. Пък и как може: в Москва без мене ли ще почнат монтажа?

— Да, да, наистина. Но, разбирате ли, списъкът е утвърден, много е трудно да се промени. Свечин от магнитната лаборатория вече ми говори за Борис Израилевич, и с него е станала същата история, но се оказа, че е много сложно да променим нещо. Май ще е по-добре и вие да почакате.

Внезапно избухна и се развика:

— Дявол ги знае как я мислят тая работа, натъпкали са в списъка ненужни хора, а вас, дето веднага ще ни потрябвате за основния монтаж, са ви забравили.

— Не са ме забравили — каза Ана Наумовна и очите й се напълниха със сълзи, — по-лошо…

Ана Наумовна хвърли някак странен, бърз, плах поглед към полуотворената врата и каза:

— Виктор Павлович, от списъка кой знае защо са зачеркнали еврейските имена, а Рима, секретарката от отдел „Кадри“, ми каза, че в Уфа, в списъка на Украинската академия, изпозачеркнали почти всички евреи, оставили само докторите на науките.

Щрум зяпна и един миг я гледа объркано, после се разсмя:

— Хубава работа, да не сте полудели, драга! Слава Богу, не живеем в царска Русия. Какъв е този провинциален комплекс за непълноценност, изхвърлете тези глупости от главата си!