Василий Гросман
Живот и съдба (162)

24

Женя слезе от тролея пред нашарения с маскировъчни ивици и петна Болшой театър и тръгна по „Кузнецкий мост“ покрай изложбените помещения на Художествения фонд, където преди войната бяха излагали работите си нейни познати художници, а някога и тя самата — мина и дори не си спомни това.

Странно чувство я бе обзело. Че животът й е като тесте карти, разбъркани от циганка. Изведнъж й се падна Москва.

Видя отдалече тъмносивата гранитна стена на могъщото здание на „Лубянка“.

„Здравей, Коля“ — помисли си. Може би Николай Григориевич е усетил приближаването й, вълнува се и не разбира защо.

Старата й съдба стана нейна нова съдба. Онова, което уж завинаги бе потънало в миналото, се превърна в бъдеще.

Новата просторна приемна, чиито огледални прозорци бяха обърнати към улицата, беше затворена, посетителите влизаха през старата приемна.

Тя влезе в замърсения двор, мина покрай олющената стена към полуотворената врата. Всичко в приемната изглеждаше изненадващо обикновено: масички, нашарени с мастилени петна, дървени пейки покрай стените, гишета с дървени первази — оттам даваха сведенията.

Човек би помислил, че няма връзка между каменната многоетажна грамада със стени към Лубянския площад, „Сретенка“, „Фуркасовски“, „Малая Лубянка“ и тази канцелария.

В приемната бе пълно с хора, посетителите — повечето жени, чакаха на опашки пред гишетата, някои седяха на пейките, старец с очила с дебели стъкла попълваше на една масичка някакъв лист. Като гледаше старите и младите, мъжките и женските лица, Женя си помисли, че в изразите на очите им, в гънките край устните им има нещо много общо, че ако срещне такъв човек в трамвая, на улицата, ще познае, че той ходи на „Кузнецкий мост“ 24.

Обърна се към младия портиер, облечен в червеноармейска униформа, но кой знае защо неприличащ на червеноармеец, и той я попита:

— За пръв път ли идвате? — И й посочи едно гише в стената.

Женя застана на опашката с паспорта в ръка, пръстите и дланите й овлажняха от вълнение. Жената с баретката, която стоеше пред нея, говореше тихичко:

— Ако го няма във вътрешния, трябва да отидете на „Матроска тишина“, после в Бутирския, но там приемат в определени дни по азбучен ред, после в Лефортовския затвор, после отново тук. Аз търсих сина си месец и половина. А вие ходихте ли вече във военната прокуратура?

Опашката се движеше бързо и Женя си помисли, че това не е хубаво — сигурно дават формални, едносрични отговори. Но когато до гишето приближи възрастна, официално облечена жена, се получи забавяне — хората си зашепнаха, че дежурният отишъл лично да уточни обстоятелствата по делото, телефонният разговор не бил достатъчен. Жената стоеше полуизвърната към опашката и присвитите й очи сякаш говореха, че тя не възнамерява да се чувства равна с жалката тълпа роднини на репресирани.

Скоро опашката отново се раздвижи и една млада жена, отделяйки се от гишето, тихо каза:

— Все един и същи отговор: колети не са разрешени.

Съседката обясни на Евгения Николаевна: „Значи следствието не е приключило“.

— Ами свиждане? — попита Женя.

— Е, вие пък… — каза жената и се усмихна на Женината наивност.

Евгения Николаевна никога не бе предполагала, че човешкият гръб може да бъде толкова изразителен, така силно да издава душевното състояние. Хората, които наближаваха гишето, някак особено източваха вратове и гърбовете им, с повдигнати рамене, с напрегнати ключици, сякаш крещяха, плачеха, хлипаха.

Когато вече само шест души деляха Женя от гишето, прозорчето се затвори, беше обявена двайсетминутна почивка. Хората от опашката насядаха на пейките и столовете.

Тук имаше съпруги, имаше майки, имаше един възрастен мъж — инженер, чиято съпруга, преводачка от ВОКС^[1], била в затвора, имаше една десетокласничка, чиято майка била арестувана, а баща й вече бил осъден през 1937-а — десет години без право на кореспонденция, имаше една сляпа бабичка, доведена от съседката си, искаше да пита за сина си; имаше една чужденка, която зле говореше руски — съпруга на германски комунист, тя беше облечена в карирано чуждестранно палто, носеше пъстра платнена чантичка и очите й бяха също като на руските старици.

Тук имаше рускини, арменки, украинки, еврейки, имаше една колхозничка от околностите на Москва. Старецът, който бе попълвал на масата анкета, бил преподавател в Тимирязевската академия, арестували внука му, ученик, очевидно за дрънканици на младежка вечеринка.

Много неща чу и научи Женя през тези двайсет минути.

Днес дежурният бил добър… в Бутирския затвор не приемали консерви, непременно трябвало да се пращат чесън и лук — срещу скорбут… миналата сряда тук дошъл един човек да си вземе документите, държали го три години в Бутирки, нито веднъж не го разпитали и го пуснали… общо взето, от арестуването до лагера минавало около година време… не бивало да се предават хубави дрехи — на Краснопресненския етапен пункт събирали политическите с криминалните и криминалните им отнемали всичко… тук наскоро идвала една жена, бил арестуван мъжът й, стар човек, инженер-конструктор, оказало се, че на младини имал кратка връзка с някаква жена и й плащал издръжка за детето, което нито веднъж не бил виждал, а това дете, като пораснало, на фронта минало на страната на германците, а инженерът бил осъден на 10 години — баща на изменник на Родината… повечето били по член 58–10, контрареволюционна агитация, разни необмислени дрънканици… прибрали го преди Първи май, изобщо най-често арестували преди празници… тук идвала една жена — следователят й се обадил по телефона и тя изведнъж чула гласа на мъжа си…

Странно, но тук, в приемната на НКВД, на Женя й стана по-спокойно и по-леко на душата, отколкото дори след ваната у Людмила.

Какви щастливки й изглеждаха жените, на които приемаха колетите.

Някой съвсем тихичко шепнеше до нея:

— Сведенията за хора, арестувани през трийсет и седма, те си ги изсмукват от пръстите. На една жена казали: „Жив е и работи“, а като дошла втори път, същият дежурен й дал служебна бележка — „Починал през трийсет и девета година“.

Но ето, че човекът на гишето вдигна очи към Женя. Беше обикновено лице на канцеларист, който вчера може би е работил в управлението на пожарната команда, а утре, ако началството нареди, ще попълва анкети в отдела за награди.

— Искам сведение за един арестуван — Николай Григориевич Кримов — каза Женя, стори й се, че дори хората, които не я познаваха, са забелязали, че гласът й е променен.

— Кога е арестуван? — попита дежурният.

— През ноември — отговори тя.

Той й даде да попълни въпросник и каза:

— Попълнете го, ще ми го предадете, без да се редите втори път, за отговор ще дойдете утре.

Когато й подаваше листа, отново я погледна — и този мигновен поглед не беше поглед на обикновен канцеларист — умен, запомнящ поглед на служител в органите за сигурност.

Тя попълваше въпросника и пръстите й трепереха като на стареца от Тимирязевската академия, който преди малко бе седял тук.

На въпроса за роднинството й с арестувания отговори: „Съпруга“ и дебело подчерта тази дума.

След като предаде попълнения лист, седна на пейката и прибра паспорта си в чантата. Няколко пъти премести паспорта от едната преградка в другата и разбра, че не й се ще да се разделя с хората от опашката.

В тези минути искаше само едно — някак да подскаже на Кримов, че е тук, че е зарязала всичко заради него, че е дошла при него.

Само той да научи, че тя е тук, наблизо.

Вървеше по улицата, свечеряваше се. В този град бе преминала по-голямата част от живота й. Но онзи живот с художествените изложби, с театрите, с ресторантите, с летуването на вилата, със симфоничните концерти толкова се бе отдалечил, че сякаш не бе неин живот. Далече бяха Сталинград, Куйбишев, красивото, на моменти божествено прекрасно за нея лице на Новиков. Остана само приемната на „Кузнецкий мост“ 24 и тя имаше чувството, че крачи по непознати улици на непознат град.