Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

6

В деня когато падна снегът, вечерните разговори на руските военнопленници бяха особено тъжни.

Дори полковник Златокрилец и бригадният комисар Осипов, винаги стегнати, изпълнени с душевна сила, бяха помръкнали и умислени. Мъка потискаше всички.

Артилерийският майор Кирилов седеше на нара на Мостовской и наведен напред, тихо поклащаше глава. Не само тъмните му очи, но сякаш и цялото му огромно тяло беше изпълнено със скръб.

Нещо подобно изразяват очите на безнадеждно болните от рак. Взрат ли се в такива очи, дори най-близките състрадателно си мислят: дано се отървеш по-скоро.

Жълтоликият и вездесъщ Котиков посочи Кирилов и прошепна на Осипов:

— Или ще се обеси, или ще иде при власовците.

Мостовской потърка бузите си, покрити с бяла четина, и заговори:

— Чуйте ме, казаци. Добре е, наистина. Нима не схващате? Всеки ден живот на държавата, създадена от Ленин, е непоносим за фашизма. Той няма избор — или трябва да ни глътне, да ни унищожи, или самият той да загине. Омразата на фашизма към нас е проверка за правилността на Лениновото дело. Още една, и то твърде сериозна проверка. Разберете: колкото по-силно ни мразят фашистите, толкова по-сигурни трябва да бъдем в своята правота. И ние ще надвием.

Рязко се извърна към Кирилов:

— Ама вие какво така? Спомняте ли си, Горки беше писал как по време на разходка в затвора някакъв грузинец се развикал: „Недей да ходиш такъв кокошка, ходи глава горе!“

Всички се разсмяха.

— Наистина, наистина, я горе главата — каза Мостовской. — Помислете само — огромната, велика съветска държава брани комунистическата идея! Хитлер да му мисли. Сталинград се държи, не се предава. Понякога преди войната си казвах: дали не завинтихме прекалено силно, прекалено жестоко гайките? Но сега наистина и слепият може да види — целта оправдава средствата.

— Да, здравата ни затегнаха гайките. Добре го казахте — обади се Ершов.

— Не ги затегнаха достатъчно — възрази генерал Гудз. — Още по-яко трябваше, тогава ония нямаше да стигнат до Волга.

— Не сме ние, които ще учим Сталин — каза Осипов.

— Та тъй — продължи Мостовской. — А ако трябва да загинем по затворите и в мрачните шахти, какво да се прави. Не за това трябва да мислим.

— А за какво? — надигна глас Ершов.

Хората се спогледаха, поозърнаха се, помълчаха.

— Ех, Кирилов, Кирилов — внезапно се обади Ершов. — Право ни каза старият човек: трябва да се радваме, че фашистите ни мразят. Ние тях, те нас. Разбираш ли? Ами я помисли — да попаднеш в наш лагер, свой при своите. Ей това е лошото. А тук — какво! Калени хора сме, тепърва германецът ще ни сърба попарата.