Василий Гросман
Живот и съдба (165)

27

На улицата имаше много хора.

— Бързате ли? — попита той. — Защо не идем пак в Нескучний?

— О, какво говорите, хората вече се прибират от работа, а аз трябва да съм вкъщи, когато си дойде Пьотър Лаврентиевич.

Той си помисли, че ще го покани, за да чуе разказа на Соколов за заседанието на научния съвет. Но тя мълчеше, затова го парна подозрението, че Соколов може да се пази от срещи с него.

Беше му обидно, че тя бърза за вкъщи, но това беше напълно естествено.

Минаваха покрай градинката близо до улицата, която води към Донския манастир.

Тя внезапно се спря и каза:

— Хайде да поседнем за минутка, после ще взема тролея.

Седяха мълчаливо, но той чувстваше вълнението й. Леко привела глава, тя се взираше в очите на Щрум.

Продължаваха да мълчат. Устните й бяха свити, но той сякаш чуваше гласа й. Всичко беше ясно, толкова ясно, сякаш вече си бяха казали всичко. Пък и какво ли можеха да сторят думите.

Той разбираше, че става нещо необичайно сериозно, че нов печат ще легне върху живота му, че го очаква тежък смут. Не искаше да причинява страдания на хората, по-добре никой никога да не научи за любовта им, дори вероятно не ще споменат за нея и помежду си. Ами ако… Ала никой не можеше да скрие от другия това, което ставаше сега, своята мъка и радост, и това щеше да предизвика неизбежни, съдбовни промени. Всичко, което ставаше, зависеше от тях и същевременно им се струваше, че то е като съдба, че не могат да не му се подчинят. Всичко, което се пораждаше помежду им, бе истина, естествена, независеща от тях, както не зависи от човека дневната светлина, и същевременно тази истина пораждаше неизбежна лъжа, фалш, жестокост по отношение на най-близките им хора. Само от тях зависеше да избегнат тази лъжа и жестокост, достатъчно бе да се откажат от естествената и ясна светлина.

За него бе очевидно едно — в тези минути завинаги губеше душевния си покой. Каквото и да го очакваше занапред, в душата му вече няма да има мир. Дали ще скрие чувството си към жената, седнала до него, дали то ще избликне на бял свят и ще стане негова нова съдба — за него вече няма спокойствие. Дали в непрестанна тъга по нея, или в близост, съединена от угризения на съвестта — покой за него вече няма.

А тя все така го гледаше, лицето й изразяваше непоносимо щастие и отчаяние.

И ето, той не се наведе, устоя в сблъсъка с огромната и безжалостна сила. А колко е слаб, безпомощен тук, на тази скамейка.

— Виктор Павлович — продума тя, — време е да вървя. Пьотър Лаврентиевич ме чака.

Взе ръката му и каза:

— Повече няма да се видим. Обещах на Пьотър Лаврентиевич да не се срещам с вас.

Той изпита паниката, в която изпадат хората, умиращи от сърце — сърцето, чиито удари не зависят от волята на човека, спира и мирозданието се разлюлява, преобръща се, земята и въздухът изчезват.

— Защо, Маря Ивановна? — попита той.

— Пьотър Лаврентиевич поиска да му обещая, че ще престана да се срещам с вас. Обещах му. Сигурно е ужасно, но той е в такова състояние, болен е, страхувам се за живота му.

— Маша — каза той.

В гласа й, в лицето й се криеше непоколебима сила, също като онази, с която той се бе сблъскал напоследък.

— Маша — повтори той.

— Боже мой, нали разбирате, виждате, аз не крия, защо трябва да говорим за това. Не мога, не мога. Пьотър Лаврентиевич понесе такива изпитания. Нали и вие знаете всичко. Спомнете си колко е страдала Людмила Николаевна. Това е невъзможно.

— Да, да, нямаме право — повтаряше той.

— Мили мой, хубав мой, клетнико, светлина моя — каза тя.

Шапката му падна на земята, хората сигурно ги гледаха.

— Да, да, нямаме право — повтори той.

Целуваше ръцете й и когато нейните студени малки пръсти бяха в дланта му, имаше чувството, че непоклатимата сила на решението й да не се вижда с него е съчетана със слабост, покорство, безпомощност…

Тя стана от скамейката и тръгна, без да се обръща, а той седеше и мислеше, че ето на, за пръв път се взря в очите на щастието си, на светлината на своя живот и всичко това го изостави. Струваше му се, че тази жена, чиито пръсти бе целувал току-що, би могла да му замени всичко, което бе искал от живота, за което бе мечтал — и науката, и славата, и радостта от всенародното признание.