Василий Гросман
Живот и съдба (40)

40

Тази нощ мъка налегна затворника Абарчук. Не беше обичайната, мрачна лагерна мъка, тази изгаряше като малария и изтръгваше крясъци, караше те да се удряш по слепоочията, по черепа с юмруци.

На сутринта, когато затворниците припряно и същевременно неохотно се заприготвяха за работа, съседът на Абарчук, газовият десетник, комбригът от времето на Гражданската война, дългокракият Неумолимов го попита:

— Какво тъй се мяташе снощи? Жена ли сънува? Чак цвилеше.

— На тебе само жени ти дай — отвърна Абарчук.

— Аз пък се рекох, че плачеш насън — каза другият му съсед по нар, гламавият Монидзе, членът на президиума на Комунистическия интернационал на младежта, — затуй исках да те разбудя.

А третият лагерен приятел на Абарчук, фелдшерът Абраша Рубин, нищо не беше забелязал и когато излизаха в студения мрак, каза:

— Знаеш ли, снощи сънувах Николай Иванович Бухарин, как е дошъл при нас в Института за червена професура, вечер, оживен, и се вдига голяма дандания заради теорията на Енчмен.

Абарчук отиде на работа в инструменталния склад. Докато неговият помощник Бархатов, който навремето с цел грабеж заклал шестчленно семейство, палеше печката с кедрови чуканчета — отпадъци от гатера, Абарчук преглеждаше инструментите в сандъците. Струваше му се, че бодливата острота на пилите и длетата, просмукани с парещ студ, повтаря чувството, което бе изпитал през нощта.

Денят по нищо не се различаваше от останалите. Главният счетоводител рано-рано изпрати утвърдените от техническия отдел заявки от далечните лагерни пунктове. Трябваше да отбере материалите и инструментите, да ги опакова в сандъци, да състави съпроводителните ведомости. Някои пратки бяха некомплектовани, затова трябваше да се съставят специални актове.

Бархатов както винаги не правеше нищо и беше невъзможно да го накара да работи. Щом дойдеше в склада, той се заемаше с храната и днес от сутринта сложи в канчето да се вари супа от картофи и зелеви листа. За минутка при Бархатов дотича професорът по латински от Харковския фармацевтичен институт — разсилният на първа част — и с треперещи червени пръсти отсипа на масата малко боклучиво просо. Бархатов му вземаше откуп за нещо.

Следобед извикаха Абарчук във финансовия отдел — не излизали цифрите в отчета. Заместник-началникът на отдела му крещя, заплашва, че ще напише рапорт до началника. От тези заплахи на Абарчук му докривя. Сам, без помощник, не смогваше да свърши толкова работа, а не смееше да се оплаче от Бархатов. Беше уморен, страх го беше да не загуби мястото си на домакин и да го пратят пак в рудника или на сечището. Вече беше побелял, силите не стигаха… Сигурно затова го налегна мъката — животът му потъна под сибирския лед.

Когато се върна от финансовия отдел, Бархатов спеше, подложил под главата си валенки, изглежда, беше му ги донесъл някой от криминалните; до главата му бе оставено празното канче, на бузата му бе залепнало зърно от трофейното просо.

Абарчук знаеше, че Бархатов понякога задига от склада инструменти, може би валенките бяха резултат от обменни операции със складовото имущество. А когато Абарчук веднъж откри липсата на три пили и му каза: „Как не те е срам през Отечествената война да крадеш дефицитен метал?“, Бархатов отговори:

— Ти, въшко, мълчи. Че знаеш ли!

Абарчук не смееше просто да събуди Бархатов, затова с грохот заразмества трионите, взе да кашля, изтърва на пода един чук. Бархатов се събуди, загледа го със спокойни и недоволни очи.

После тихо каза:

— Един от вчерашния ешелон ми рече, че имало лагери, по-лоши от езерните. Затворниците били оковани, черепите им наполовина обръснати. Нямали имена, само номера, зашити на гърдите и на коленете, а на гърба — асо каро.

— Менти — каза Абарчук.

Бархатов мечтателно произнесе:

— Не е зле всички политически фашисти да ги съберат там, а най-напред тебе, животно, та да не ме будиш.

— Ще прощавате, гражданино Бархатов, че наруших спокойствието ви — каза Абарчук.

Много го беше страх от Бархатов, но понякога не можеше да надвие яда си.

В края на първата смяна в склада се отби черният от въглищния прах Неумолимов.

— Е, как върви съревнованието? — попита го Абарчук. — Включва ли се народът?

— Разгръщаме го. Щото въглищата отиват за военни нужди — това всички го разбират. Днес в кевечето^[1] донесоха плакати: да помогнем на Родината с ударен труд.

Абарчук въздъхна:

— Знаеш ли, трябва да се напише научна студия за лагерната мъка. Една те наляга, друга те мачка, трета те души, дъх да не си поемеш. А има друга, особена, дето не души, не наляга, а разкъсва човека отвътре, както тежестта на океана разкъсва дънните чудовища.

Неумолимов тъжно се усмихна, но зъбите му не се белнаха, бяха развалени, по цвят се сливаха с въглищата.

При тях дойде Бархатов и Абарчук се извърна към него:

— Така безшумно ходиш, че се стряскам: да не би да си до мене.

Бархатов, човек без усмивка, угрижено проговори:

— Ще отскоча до склада за продукти, имаш ли нещо против?

Той тръгна и Абарчук каза на приятеля си:

— Снощи си спомних за сина си от първата жена. Сигурно е отишъл на фронта.

Наведе се към Неумолимов.

— Искам синът ми да израсне като добър комунист. На, мислех, като го видя, да му кажа: помни, съдбата на баща ти е случайност, дреболия. Делото на партията е свято дело! Висша закономерност на епохата!

— Твоето фамилно име ли носи?

— Не — отвърна Абарчук, — смятах, че ще стане еснаф.

Снощи преди лягане и през нощта се бе замислил за Людмила, дощя му се да я види. Търсеше парчета от московски вестници, може пък да прочете: „лейтенант Анатолий Абарчук“. И ще научи, че синът му е пожелал да носи бащиното си фамилно име.

За пръв път в живота си закопня някой да го съжали, представяше си как ще приближи до сина си, дъхът му ще секне и той ще вдигне ръка до гърлото си: „Не мога да говоря“.

Толя ще го прегърне, той ще притисне главата на своя син до гърдите си и ще заплаче, без да се срамува — горчиво, горчиво. И ще стоят така дълго, синът ще бъде по-висок с цяла глава от него.

Синът му постоянно е мислил за баща си. Открил е приятелите на баща си, научил е как той е участвал в битките на революцията. Толя ще каже: „Татко, татко, съвсем си побелял, колко слаб и сбръчкан е вратът ти… През всичките тези години ти си се борил, ти си водил велика, самотна борба“.

По време на следствието три дни го държаха на солена храна без вода. Биеха го.

Той разбра, че целта им не е да го накарат да подпише показания за диверсии и шпионаж, не и да клевети хора. Най-важното за тях беше да се усъмни в правотата на делото, на което бе отдал живота си. Докато се водеше следствието, имаше чувството, че е попаднал в ръцете на бандити и стига да си издейства среща с началника на отдела — бандитът следовател ще бъде разобличен.

Но времето минаваше и той видя, че причината не е само в няколко садисти.

Научи законите на ешелона и законите на арестантския параходен трюм. Видя как криминалните проиграваха на карти не само чужди вещи, но и чужд живот. Видя жалък разврат и предателство. Видя царството на престъпността — истерично, кърваво, невероятно жестоко. Видя страшните побоища между „псетата“ — хората, които работеха, и „крадците“ — ортодоксите, които отказваха да работят.

Той казваше: „Никого не затварят току-така“ — смяташе, че една малка група хора, между които и той, е затворена по погрешка, останалите са репресирани справедливо — мечът на революцията е наказал враговете на революцията.

Видя угодничество, вероломство, покорство, жестокост… Наричаше тези черти отживелици на капитализма и смяташе, че ги носят бившите хора, белите офицери, кулаците, буржоазните националисти.

Вярата му беше непоколебима, предаността му към партията — безгранична.

Неумолимов, вече наканил се да си тръгва от склада, неочаквано каза:

— Да, щях да забравя, един тука питаше за тебе.

— Къде тука?

— От вчерашния ешелон. Разпределяха ги за работа. Един попита за тебе. Рекох му: „Случайно го познавам, наровете ни случайно са един до друг“. Каза ми как се казва, но името ми изхвръкна от главата.

— А как изглежда? — попита Абарчук.

— Ами дребен един, мършав, има белег на слепоочието.

— Ох! — извика Абарчук. — Да не е Магар?

— Ха, точно тъй.

— Че той ми е по-стар другар, учител, той ме въведе в партията! За какво питаше? Какво каза?

— Нищо особено — на колко си осъден. Казах му: искал е пет, ама му дали десет. Сега, рекох, взе да кашля, ще се освободи предсрочно.

Абарчук не слушаше Неумолимов, само повтаряше:

— Магар, Магар… По едно време работеше във ВЧК. Особен човек беше, ще знаеш, особен. Всичко ще даде на другаря си, зиме шинела от гърба си ще свали, последния си залък на другаря ще даде. Хем е умен, образован. И чистокръвен пролетарий, син на керченски рибар.

Озърна се и се наведе към Неумолимов.

— Спомняш ли си, говорехме си, че комунистите в лагера трябва да създадем организация, да помагаме на партията, а Абрашка Рубин попита: „Ама кой ще ни е секретар?“ Ето, той дойде.

— Аз пък гласувам за тебе — каза Неумолимов, — него не го познавам. Къде ще го намериш — десет камиона с хора заминаха за лагерните пунктове, сигурно и той е заминал.

— Нищо, ще го намерим, ах, Магар, Магар. Значи, попита за мене?

Неумолимов каза:

— За малко щях да забравя за какво дойдох. Дай ми чиста хартия. Паметта ми вече хич я няма.

— Писмо ли ще пишеш?

— Не, заявление до Сьома Будьони. Ще моля да ме прати на фронта.

— Няма да те пуснат.

— Сьома не ме е забравил.

— В армията не вземат политически. Ако рудниците ни дадат повече въглища, бойците и за това ще ни благодарят, в това ще се състои и твоят принос.

— Искам да се бия.

— Будьони няма да ти помогне. Аз съм писал на Сталин.

— Нямало да помогне ли? Хайде де — Будьони е това! Или хартията ти се свиди? Нямаше да те моля, но от КВЧ-то не ми дават хартия. Изразходвал съм си дажбата.

— Добре, ще ти дам едно листче — каза Абарчук.

Намираше му се малко хартия, за която не държаха сметка. А в КВЧ даваха листове под брой и после трябваше да доказват за какво са ги използвали.

Вечерта бараката водеше обичайния си живот.

Старият кавалергард^[2] Тунгусов, примигвайки, разказваше безкрайна история, цял роман: криминалните внимателно слушаха, почесваха се и одобрително клатеха глави.

Тунгусов нижеше някаква объркана, сложна глупотевина, като вмъкваше в нея имена на известни балерини, прочутия Лоурънс, събития от живота на тримата мускетари, плаването на Жулверновия „Наутилус“.

— Ама чакай сега — обади се един от слушателите, — как тъй тя пресече границата на Персия, нали снощи каза, че ченгетата я отровили?

Тунгусов помълча, кротко погледна критика, после невъзмутимо каза:

— Положението на Надин само изглеждало безнадеждно. Усилията на тибетския знахар, който капнал в полуотворената й уста няколко капки скъпоценна отвара от сини високопланински билки, й върнали живота. До сутринта се почувствала толкова добре, че можела да се движи из стаята без чужда помощ. Силите й се възвръщали.

Обяснението удовлетвори слушателите.

— Ясно… карай нататък — казаха те.

В къта, наречен Колхозния сектор, се кикотеха, слушайки стария шут, германския кмет Гасюченко, който напевно редеше мръсни частушки:

Скачат кофата с панера,

дядо… на миндера.

Нататък следваха такива рими, че слушателите примираха от смях. Един страдащ от херния московски журналист и писател, добър, умен и плах човек, бавно дъвчеше бял сухар — вчера бе получил колет от жена си. Изглежда, вкусът и хрупането на сухара му напомняше миналия живот — в очите му имаше сълзи.

Неумолимов спореше с един танкист, пратен в лагера за убийство от долни подбуди. Танкистът забавляваше слушателите, глумеше се над кавалерията, а Неумолимов, блед от омраза, му крещеше:

— Ние със сабите си знаеш ли какво правехме през двайсета година!

— Знам, клали сте крадени кокошки. Едно КВ^[3] може да помете цялата ви Първа конна. Не ми сравнявайте Гражданската война с Отечката.

Младият крадец Колка Угаров досаждаше на Абраша Рубин, врънкаше го да му дадял обущата си срещу неговите разръфани гуменки с разлепени подметки.

Рубин, предчувствайки неприятности, нервно се прозяваше, попоглеждаше съседите си — дано намери подкрепа.

— Внимавай, чифутино — говореше напомнящият чевръст, светлоок див котарак Колка, — внимавай, животно, последните нерви ми късаш.

После Угаров каза:

— Защо не ми подписа бележката за освобождаване от работа?

— Здрав си, нямам право.

— Няма ли да подпишеш?

— Коля, миличък, кълна ти се, с радост бих я подписал, но не мога.

— Няма ли да подпишеш?

— Ама разбери. Мислиш ли, че ако можех…

— Ясно. Край.

— Чакай, чакай, разбери ме.

— Разбрах. Сега ти ще разбереш.

Порусначеният швед Щединг, за когото се говореше, че наистина бил шпионин, за миг вдигна глава от картината, която рисуваше на парче картон, даден му в културно-възпитателната част, погледна Колка, Рубин, поклати глава и пак се извърна към картината си. Бе я нарекъл „Майката тайга“. Щединг не се страхуваше от криминалните — те, кой знае защо, не го закачаха.

Когато Колка се отдалечи, Щединг каза на Рубин:

— Неразумно се държите, Абрам Ефимович.

Не се страхуваше от криминалните и белорусинът Конашевич, преди лагера той бил авиомеханик в Далечния изток, в Тихоокеанския флот завоювал званието шампион по бокс в полутежка категория. Криминалните изпитваха респект към Конашевич, но той никога не се застъпваше за хората, които те тормозеха.

Абарчук бавно крачеше по тясната пътека между двуетажните нарове, пак го обзе тъга. Отдалеченият край на стометровата барака тънеше в тютюнева мъгла и на Абарчук все му се струваше, че когато стигне до барачния хоризонт, ще види нещо ново, но виждаше все едно и също — преддверието, където под дървените корита умивалници затворниците си перяха партенките, подпрените до варосаната стена четки с дълги дръжки, боядисаните кофи, тюфлеците на наровете, натъпкани с подаващи се от зеблото стружки, равномерното бучене на гласовете, изпитите, еднакви на цвят лица на затворниците.

Повечето затворници в очакване на вечерния отбой седяха по наровете, говореха си за супата, за жени, за нечестния хлеборезач, за съдбата на писмата си до Сталин и на молбите до прокуратурата, за новите норми за добиване и извозване на въглищата, за днешния студ, за утрешния студ.

Абарчук крачеше бавно и долавяше откъслечни думи от разговорите, и му се струваше, че хиляди хора по етапни пунктове, в ешелони, в лагерни бараки с години водят един и същ несвършващ разговор — младите за жени, старите — за ядене. Особено грозно му се виждаше, когато за жени настървено говореха старци, а за вкусно похапване на корем — млади момчета.

Когато минаваше покрай нара, където бе седнал Гасюченко, Абарчук ускори крачка — този стар човек, чиято съпруга децата и внуците му наричаха „мама“ и „баба“, плещеше такива мръсотии, че тръпки да те побият.

Поне по-скоро да бият отбой — да легнеш на нара, да си увиеш главата във ватенката, да не виждаш, да не чуваш.

Абарчук погледна към вратата — ей сега ще влезе Магар. Абарчук ще придума отговорника, ще спят един до друг и нощем ще си говорят — откровено, прямо — двама комунисти, учител и ученик, членове на партията.

На наровете, където спяха началствата на бараката — бригадирът на въгледобивната бригада Перекрест, Бархатов, отговорникът на бараката Зароков, имаше гуляйче. Прислужникът — подлогата на Перекрест, плановикът Желябов — бе постлал мръсна покривка на шкафчето и подреждаше сланина, сельодка, курабии: данъка, който Перекрест бе получил от членовете на бригадата.

Абарчук отмина началническите нарове, чувствайки как сърцето му замира — дали ще го викнат, дали ще го поканят? Много му се искаше да хапне нещо вкусно. Тоя подлец Бархатов! Прави каквото си иска в склада, Абарчук знае, че краде пирони, че вече е отмъкнал три пили, но думица не му е казал… нали може сега да му предложи: „Ей, магазинере, я поседни с нас“. И презирайки себе си, Абарчук чувстваше, че го вълнува не само желанието да похапне, но и друго чувство — едно дребнаво и подло лагерно чувство. Да поседи в компанията на силните, да побъбри с Перекрест, пред когото трепереше целият огромен лагер.

И Абарчук помисли за себе си: отрепка. Същото мислеше и за Бархатов — отрепка.

Не го повикаха, повикаха Неумолимов и, оголил в усмивка кафявите си зъби, към наровете тръгна кавалерийският бригаден командир, носител на два ордена „Червено знаме“. Този усмихнат човек, който се приближаваше към обирджийската трапеза, преди двайсет години бе водил в бой конни полкове, воювал бе за световна комуна…

Защо днес говори на Неумолимов за Толя, за най-съкровеното си?

Но нали и Абарчук бе воювал за комуната, и той от кабинета си на кузбаския строеж бе рапортувал на Сталин, и той се бе вълнувал дали ще го извикат, когато със сведени очи и престорено безразлична физиономия бе минавал покрай шкафчето, застлано с мръсна бродирана покривчица.

Абарчук спря пред нара на Монидзе — Монидзе кърпеше чорап — и му съобщи:

— Днес Перекрест ми каза: „Имай предвид, кацо, ще ти фрасна един по черепа, ще докладвам на охраната и ще ми изкажат благодарност — понеже ти си долен изменник“.

Абраша Рубин, който седеше на съседния нар, се обади:

— И това не е най-лошото.

— Да, да — каза Абарчук, — видя ли как се зарадва бригадният командир, когато го повикаха?

— На теб домъчня ли ти, дето не те повикаха? — попита Рубин.

С онази особена омраза, която се поражда от болката от справедливия упрек и подозрение, Абарчук отвърна:

— Ти се рови в твоята си душа, не се навирай в моята.

Рубин притвори очи като кокошка и каза:

— Аз ли? Аз не смея дори да се ядосвам. Аз съм от низшата каста, недосегаем. Чу ли какво си приказвахме с Колка?

— Я ги зарежи тия — дръпна се Абарчук, стана и пак закрачи към изхода, по пътеката между наровете, и отново до него взеха да достигат думи от дългия, безкраен разговор.

— Борш със свинско — и в делник, и в празник.

— Ама какви гърди има, няма да повярваш.

— Аз пък ядвам нещо по-простичко — овнешко с каша, за какво са ми вашите майонези, граждански превземки…

Пак се върна при нара на Монидзе, приседна, вслуша се в разговора.

Рубин говореше:

— Не го разбрах защо каза: „Ще станеш композитор“. А той имал предвид портаджиите, дето пишат за опера, за оперативния пълномощник, де.

Монидзе продължи да кърпи и каза:

— А, притрябвало ти е да портиш, не е работа това!

— Как тъй ще портиш? — възрази Абарчук. — Нали си комунист.

— И аз като тебе — отвърна Монидзе, — бивш.

— Не съм бивш — каза Абарчук — и ти не си бивш.

И отново Рубин го ядоса, като изказа едно справедливо подозрение, което винаги е по-оскърбително и тежко от несправедливото.

— Не е въпросът в комунизма. Омръзна ми тая царевична помия три пъти дневно. Не мога да я гледам. Това — за. А против е, че не ми се ще някоя нощ да ми направят „мечка“, а на сутринта да ме намерят като Орлов в кенефа, с главата в дупката. Чу ли какво ми рече Колка Угаров?

— С главата надолу, с краката нагоре! — каза Монидзе и се разсмя, сигурно защото нямаше на какво да се смее.

— Ти какво, да не мислиш, че ме ръководят животински инстинкти? — попита Абарчук и изпита истеричното желание да шамароса Рубин.

Пак рипна от мястото си и тръгна из бараката.

Вярно, до гуша им беше дошла тази царевична помия. Вече колко дена си мечтае за наближаващия обед по случай годишнината от Октомврийската революция: зеленчуково рагу, макарони по флотски, огретен.

Наистина, от оперативния пълномощник зависят много неща и тайнствени, забулени в мъгла са пътечките към върховете на живота — отговорник на банята, хлеборезач. Нали би могъл да работи в лабораторията — с бяла престилка, с началничка волнонаемна, да не зависи от криминалните, да работи в плановия отдел, да отговаря за рудника… Но Рубин не е прав. Рубин иска да го унижи, Рубин подронва силите му, търси в човека онова, което неуловимо се прокрадва нагоре от подсъзнанието. Рубин е диверсант.

Откак се помнеше, Абарчук беше непримирим към опортюнистите, мразеше двуличниците и социално чуждите елементи.

Душевната му сила, вярата му бяха в правото да съди. Той се усъмни в жена си и се раздели с нея. Не повярва, че тя ще възпита сина им като непоколебим борец, и отказа да му даде името си. Заклеймяваше колебливите, презираше хленчещите и проявяващите слабост неверници. Даваше под съд инженери, които в Кузбас тъгуваха за московските си семейства. Осъди четирийсет социално нечестни работници, пожелали да напуснат строежа и да се върнат на село. Отрече се от баща си, че беше еснаф.

Сладко е да бъдеш непоколебим. Съдейки, той утвърждаваше своята вътрешна сила, своя идеал и чистота. Това беше утехата, вярата му. Нито веднъж не избегна партийна мобилизация. Доброволно се отказа от партийния максимум. В самоотричането се криеше самоутвърждаването му. С неизменната си гимнастьорка и ботушите ходеше на работа, на заседания на колегията на народния комисариат, на театър, разхождаше се по крайбрежната улица в Ялта, когато партията го изпрати да се лекува. Искаше да прилича на Сталин.

Когато изгубваше правото да съди, изгубваше себе си. И Рубин чувстваше това. Почти всеки ден му намекваше за слабостите, за страхливостта, за жалките желания, прокрадващи се в лагерническата му душа.

Завчера му каза:

— Бархатов снабдява с метал от склада бандитите, а нашият Робеспиер мълчи. И той душа носи.

Когато, готвейки се да осъди някого, усетеше, че и той може да бъде съден, Абарчук започваше да се колебае, обземаше го отчаяние, изгубваше самочувствието си.

Абарчук спря до нара, където старият княз Долгоруки разговаряше с младия професор от икономическия институт Степанов. Степанов се държеше надменно в лагера, отказваше да става, когато в бараката влизаше някой началник, открито изказваше несъветски мисли. Гордееше се, че за разлика от мнозинството политически затворници бе осъден справедливо: бе написал статия, озаглавена „Ленинско-сталинската държава“, и я бе давал на студентите да я четат. Третият или четвъртият читател го бе издал.

Долгоруки се бе върнал в Съветския съюз от Швеция. Преди Швеция дълго живял в Париж и се затъжил за родината си. Седмица след завръщането си бил арестуван. В лагера се молеше, другаруваше със сектанти и пишеше стихове с мистично съдържание.

Сега декламираше стихове на Степанов.

Абарчук подпря рамо на кръстосаните дъски, отделящи първия и втория етаж нарове, и се заслуша. Полузатворил очи, Долгоруки декламираше с треперещи, напукани устни. И тихият му глас бе треперещ и сякаш напукан.

Сам ли съм избрал часа рожден и

царството, народа, областта,

за да мина мъчните кръщения

на пожарите и съвестта.

 

На звера апокалиптичен

хвърлен във раззинатата паст,

паднал на невярно дъно, аз

вярвам във смрадта и й се вричам.

 

Вярвам с право: ще разковат

висши сили древните стихии.

И от овъглената Русия

викам: справедлив е твоят съд!

 

Трябва до елмазена закалка

битието да се нагнети.

Ако за пещта горивото е малко,

Господи, вземи плътта ми ти!

Когато свърши, остана с полузатворени очи, а устните му продължиха да мърдат беззвучно.

— Глупости — каза Степанов, — декадентщина.

С бледата си, безкръвна ръка Долгоруки посочи наоколо.

— Виждате докъде Чернишевски и Херцен докараха руснаците. Спомняте ли си какво беше писал Чаадаев в своето трето философско писмо?

Степанов каза с назидателен тон:

— В своето мистично мракобесие вие сте ми също тъй отвратителен, както и организаторите на този лагер. И вие, и те забравяте за третия, най-естествения път на Русия: пътя на демокрацията и свободата.

Абарчук вече неведнъж бе спорил със Степанов, но сега не му се намесваше в разговора, нямаше желание да заклеймява Степанов като враг, като вътрешен емигрант. Отиде в ъгъла, където се молеха баптистите, заслуша гъгненето им.

В това време отекна резкият глас на отговорника Зароков:

— Стани!

Всички наскачаха, в бараката влезе началството. С крайчето на очите си Абарчук виждаше бледото издължено лице на застаналия с ръце по шевовете, измършавял до крайност Долгоруки, устните му мърдаха. Сигурно си повтаряше своите стихове. До него седеше Степанов, той както винаги от анархистични подбуди не се подчиняваше на разумните правила за вътрешния ред.

— Тараш, тараш — шепнеха си затворниците.

Но не започна обиск. Двама млади конвойни с червено-сини фуражки минаха между наровете и огледаха затворниците.

Когато се изравни със Степанов, единият каза:

— Седиш си, а, професоре, страх те е да не ти измръзне задникът.

Степанов извърна чипоносата си, широка физиономия и с висок папагалски глас изрече заучената фраза:

— Гражданино началник, моля да ми говорите на „ви“, аз съм политически затворник.

През нощта в бараката стана извънредно произшествие — беше убит Рубин.

Както е спял, убиецът е допрял до ухото му голям пирон и после със силен удар го е забил в мозъка. На пет души, между които и Абарчук, предадоха да се явят при оперативния пълномощник. Оперативният явно се интересуваше от произхода на пирона. Такива пирони наскоро бяха доставени в склада и още не бяха изписвани за производството.

Докато се миеха, Бархатов застана до дървеното корито редом с Абарчук. Извърна към него мокрото си лице и облизвайки капките вода от устните си, тихо каза:

— Запомни, гадино, ако изпееш нещо на опера, на мене нищо няма да ми се случи. А на тебе ще ти видя сметката още довечера, и то така, че целият лагер ще изтръпне.

Избърса се с пешкира, спокойно впери воднистите си очи в очите на Абарчук и когато прочете в тях онова, което бе искал да прочете, му стисна ръката.

В стола Абарчук даде на Неумолимов своята паница царевична супа.

Неумолимов каза с треперещи устни:

— Ей че звяр. Нашият Абраша! Какъв човек! — и дръпна супата на Абарчук.

Абарчук мълчаливо стана от масата.

На излизане от стола тълпата се умири, влизаше Перекрест. Когато престъпваше прага, той се наведе, лагерните тавани не бяха предвидени за ръст като неговия.

— Днес имам рожден ден. Идвайте да гуляем. Ще пийнем водка.

Ужасно! Десетки мъже бяха чули нощната разправа, бяха видели човека, приближил до нара на Рубин.

Какво им бе струвало да скочат, да вдигнат по тревога бараката? Стотици силни мъже, обединени, биха могли за две минути да се справят с убиеца, да спасят другаря си. Но никой не бе вдигнал глава, не бе извикал. Бяха убили един човек също като овца. Хората бяха лежали, преструвайки се, че спят, бяха увивали главите си с ватенките от страх да не се закашлят, да не чуят как се мята в несвяст умиращият.

Каква подлост, какво овчо покорство!

Но нали и той не бе спал, нали и той бе мълчал с глава, завита с ватенка. Чудесно знаеше, че покорството не се ражда току-така, че го внушава опитът, познаването на лагерните закони.

И да бяха станали снощи, да бяха спрели убиеца, все едно — човекът с нож е по-силен от човека без нож. Силата на бараката е минутна сила, а ножът винаги си е нож.

И Абарчук си мислеше за предстоящия разпит: какво му струва на оперативния пълномощник да иска показания, той не спи нощем в бараката, не се мие със затворниците и не излага гърба си на удар, не ходи по рудничните галерии, не влиза в нужника при бараката, където всеки момент може да се нахвърлят отгоре ти и да ти метнат чувала.

Да, да, той бе видял как снощи един човек приближи до спящия Рубин. Бе чул как хъхреше Рубин и в агония блъскаше с ръце и крака по нара.

Оперативният пълномощник, капитан Мишанин, извика Абарчук в кабинета си, затвори вратата и каза:

— Седнете, затворник.

Започна да задава първите въпроси, онези, на които винаги получаваше бързи и точни отговори от политическите затворници.

После вдигна уморените си очи срещу Абарчук и предварително разбирайки, че един опитен затворник в страха си от неминуема барачна разправа никога не би казал как пиронът е попаднал в ръцете на убиеца, няколко секунди го гледа.

Гледаше го и Абарчук, разглеждаше младото лице на капитана, косата и веждите му, луничките по носа и си мислеше, че капитанът е по-голям от сина му най-много две-три години.

Капитанът зададе въпроса си — въпроса, заради който бе извикал затворника, въпроса, на който вече не бяха отговорили тримата разпитани преди Абарчук.

Абарчук известно време мълча.

— Какво, да не сте глух?

Абарчук не проговори.

Колко му се искаше оперативният пълномощник, макар и неискрено, а само формално следвайки установения ред на следствието, да каже: „Слушай, другарю Абарчук, нали си комунист. Днес си в лагера, а утре може да плащаме членски внос в една организация. Помогни ми като другар на другар, като на партиен член“.

Но капитан Мишанин каза:

— Ако сте заспали, ей сега ще ви разбудя.

Но не беше нужно да буди Абарчук.

Той отговори с дрезгав глас:

— Бархатов крадеше пирони от склада. Освен това взе от склада три пили. Според мен убийството извърши Николай Угаров. Знам, че Бархатов му е предал пироните, а Угаров на няколко пъти заплашва Рубин, че ще го убие. И вчера се закани: Рубин не му даваше бележка за освобождаване от работа.

После взе подадената цигара и добави:

— Смятам, че е мой партиен дълг да ви го кажа, другарю оперативен пълномощник. Другарят Рубин беше стар член на партията.

Капитан Мишанин му даде да запали и взе бързо, мълчаливо да пише. После меко каза:

— Вие трябва да знаете, затворник, че не можете да говорите за никакво партийно членство. Забранено ви е обръщението „другарю“. За вас съм гражданинът началник.

— Виноват, гражданино началник — каза Абарчук.

Мишанин продължи:

— В близките няколко дни, докато завърша дознанието, тук ще е тихо. А после — знаете. Може да ви прехвърлим в друг лагер.

— Не, не ме е страх, гражданино началник — каза Абарчук.

Тръгна към склада, беше му ясно, че Бархатов нищо няма да го попита. Той ще го гледа непрекъснато и ще измъкне истината, като следи движенията, погледите, покашлюванията му.

Беше щастлив, бе победил себе си.

Отново придоби правото да съди. И припомняйки си Рубин, съжали, че не може да му изкаже критичните си мисли от вчера.

Минаха три дни, а Магар не се появяваше. Абарчук пита за него в управлението на рудниците, в нито един списък познатите на Абарчук писари не намериха името Магар.

Вечерта, когато Абарчук разбра, че съдбата ги е разделила, в бараката влезе отрупаният със сняг санитар Трюфелев и като късаше ледени парченца от ресниците си, каза на Абарчук:

— Слушайте, при нас в санитарната част постъпи един затворник, иска да идете при него.

Трюфелев добави:

— Я най-добре да те заведа сега. Помоли отговорника да те пусне, че нали знаеш, нашите пациенти нямат капчица съзнание — току-виж се тътнал, па иди после, че го агитирай, като му турим дървената униформа.