Василий Гросман
Живот и съдба (24)

24

Самотният живот в Куйбишев харесваше на Евгения Николаевна.

Май за пръв път беше толкова свободна. Тя изпита това чувство на лекота и свобода въпреки тегобите на живота. Дълго време, докато не я бяха регистрирали, не получаваше купони и ядеше веднъж на ден в гостилницата с талони за обяд. От сутринта си мислеше за часа, когато ще влезе в гостилницата и ще й дадат чиния супа.

През това време почти не се сещаше за Новиков. За Кримов мислеше по-често и по-дълго, почти постоянно, но вътрешната, сърдечната светлосила на тези мисли не беше голяма.

Споменът за Новиков пламваше и гаснеше, не я измъчваше.

Но веднъж на улицата видя отдалече някакъв висок военен с дълъг шинел и за миг й се стори, че е Новиков. Задъха се, нозете й омекнаха, обзелото я щастие я обърка. След минута разбра, че се е припознала, и веднага забрави за вълнението си.

А през нощта внезапно се събуди и си помисли:

„Защо ли не ми пише, нали знае адреса?“

Живееше сама, нямаше ги наблизо нито Кримов, нито Новиков, нито роднините й. И й се струваше, че тъкмо в тази свободна самота се състои щастието. Но само й се струваше.

По това време в Куйбишев се намираха много московски народни комисариати, учреждения, редакции на московски вестници. Тук беше временната, евакуирана от Москва столица, с дипломатическия корпус, с балета на Болшой театър, със знаменитите писатели, с московските конферансиета, с чуждестранните журналисти.

Всички тези хиляди московчани се бяха приютили в стайчета, в хотелски стаи, в общежития и вършеха обичайната си работа — завеждащите отдели, началниците на управления и главни управления, народните комисари ръководеха подчинените си и народното стопанство, извънредните и пълномощни посланици ходеха с разкошните си коли на приеми при ръководителите на съветската външна политика; Уланова, Лемешев, Михайлов радваха зрителите; господин Шапиро — представителят на агенция „Юнайтед прес“, задаваше на пресконференциите коварни въпроси на началника на Совинформбюро Соломон Абрамович Лозовски; писателите пишеха кореспонденции за съветските и чуждестранните вестници и радиостанции; журналистите пишеха на военни теми по материали, събрани във военните болници.

Но битът на московчани тук бе съвършено променен — лейди Крипс, съпругата на извънредния и пълномощен посланик на Великобритания, на тръгване след вечерята, получена срещу талон в хотелския ресторант, увиваше във вестник недоядения хляб и бучките захар и ги отнасяше в стаята си; представителите на световните информационни агенции ходеха на пазара и в навалицата от ранени войници надълго и нашироко обсъждаха качеството на домашния тютюн, смукваха за опит от саморъчно свити цигари или пристъпваха от крак на крак, докато чакаха на опашка за обществената баня; писатели, прочути с гостоприемството си, обсъждаха световните проблеми на чашка домашна водка, отхапвайки за мезе от дажбения хляб.

Огромни учреждения се натикваха из тесните куйбишевски етажи; ръководители на най-големи съветски вестници приемаха посетители зад бюра, на които в извънслужебното време деца си пишеха домашните, а жени се занимаваха с шиене.

В тази смесица от държавна грамада и евакуирана бохема имаше нещо привлекателно.

Евгения Николаевна преживя много вълнения във връзка с регистрирането си.

Началникът на конструкторското бюро, в което започна работа, подполковник Ризин, висок мъж с тих, ромолящ глас, още от първите дни започна да въздиша за отговорността на началника, приел служител с неоформена регистрация. Ризин й каза да отиде в милицията, даде й документ, че е назначена на работа.

Чиновникът от районното отделение на милицията взе паспорта и документите на Евгения Николаевна, каза й да отиде за отговор след три дена.

В определения ден Евгения Николаевна влезе в полутъмния коридор, където седяха хора, очакващи да ги приемат, по лицата им бе изписан онзи особен израз, който имат само молители по паспортни и регистрационни въпроси. Тя отиде до гишето. Женска ръка с нокти, боядисани с червено-черен лак, й подаде паспорта, спокоен глас й каза:

— Отказано ви е.

Хвана си ред, за да поговори с началника на паспортната служба. Хората на опашката си приказваха шепнешком и оглеждаха минаващите по коридора служителки с начервени устни, облечени във ватенки и с ботуши. Скърцайки с ботушите си, бавно мина човек с пардесю и таке, изпод шалчето му се подаваше яка на военна гимнастьорка; той отключи английската или може би френската брава на вратата — беше Гришин, началникът на паспортната служба. Започна да приема. Евгения Николаевна забеляза, че хората, дочакали реда си, не се радваха, както става обикновено след дълго чакане, а, наближили вратата, се озъртаха, сякаш искаха в последната минута да побегнат.

Докато чакаше, Евгения Николаевна се наслуша на разкази за дъщери, на които било отказано регистрирането при майките им, за някаква парализирана жена, на която отказали да я регистрират при брат й, за друга, която дошла тук да се грижи за инвалид от войната и не получила регистрация.

Евгения Николаевна влезе в кабинета на Гришин. Той мълчаливо й посочи стола, погледна документите й, каза:

— Отказано ви е, какво искате от мен?

— Другарю Гришин — гласът й трепереше. — Разберете, през цялото това време не ми дават купони.

Той я гледаше, без да мига, широкото му младо лице изразяваше замислено равнодушие.

— Другарю Гришин — гласът й трепереше. — Помислете, какво излиза. В Куйбишев има улица „Шапошников“. Наречена е на баща ми, един от първите дейци на революционното движение в Самара, а вие отказвате да регистрирате дъщеря му.

Спокойните очи я гледаха: той слушаше какво говори.

— Трябва да ви изискат — каза той. — Без документ, че са ви изискали, няма да ви регистрирам.

— Та аз работя във военно учреждение — каза Женя.

— От документите ви не личи.

— А това ще помогне ли?

Той отговори неохотно:

— Възможно е.

На сутринта, щом дойде на работа, Евгения Николаевна каза на Ризин, че не са я регистрирали. Той разпери ръце, гласът му заромоли:

— Ах, каква глупост, нима не разбират, че още от първите дни вие ни станахте необходима, че вашата работа е в служба на отбраната.

— Именно, именно — подзе Женя. — Той каза, че трябвало да занеса документ, че нашето учреждение е подведомствено на Народния комисариат по отбраната. Много ви моля, напишете го, за да го занеса довечера в милицията.

След известно време Ризин влезе при Женя и с виновен тон й каза:

— Органите на милицията трябва да ни поискат писмено такъв документ. Без писмено искане ни е забранено да издаваме такива документи.

Вечерта тя отиде в милицията, изчака опашката и мразейки се за раболепната усмивка, започна да моли Гришин да поиска документа от Ризин.

— Нямам намерение да пиша никакви искания — каза Гришин.

Щом чу за отказа на Гришин, Ризин се затюхка, замислено изрече:

— Вижте какво, помолете го поне по телефона да поиска документ.

За другата вечер Женя имаше определена среща с московския литератор Лимонов, който някога бе познавал баща й. Веднага след работа тя отиде в милицията, взе да моли чакащите на опашката за разрешение да влезе при началника на паспортната служба „буквално за минутка“, колкото нещо да попита. Хората свиваха рамене, извръщаха погледи. Тя се обиди:

— Тъй значи, кой е последен?

Този ден впечатленията, с които Женя си излезе от милицията, бяха особено тягостни. Една жена с отекли нозе получи истеричен припадък в стаята на началника, високо възкликваше: „Умолявам ви, умолявам ви!“ Безръкият псуваше в стаята на Гришин, и следващият беше шумен, чуха се думите му: „Няма да си ида“. Но си отиде, и то много бързо. Сред целия този шум не се чуваше само Гришин, той нито веднъж не повиши тон, все едно че го нямаше там — хората сякаш викаха и се заканваха сами в стаята.

Тя чака реда си час и половина, после отново, намразила умилната си физиономия и своето припряно „много ви благодаря“ в отговор на лекото кимване: „Седнете“, замоли Гришин да се обади по телефона на началника й, Ризин отначало се съмнявал дали има право да издаде документ без писмено искане с номер и печат, но после се съгласил — ще напише документа с уговорката: „В отговор на вашето устно искане от еди-коя си дата еди-кой си месец“.

Евгения Николаевна сложи пред Гришин предварително приготвено листче, на което с едър ясен почерк бе написала номера на телефона, собственото и бащиното име на Ризин, неговата титла и длъжност, а с по-ситен почерк в скоби: „Обедна почивка от-до“. Но Гришин не погледна листчето, само каза:

— Никакво искане няма да отправям.

— Защо? — попита тя.

— Не е редно.

— Подполковник Ризин казва, че без искане, поне устно, няма право да издава документи.

— Щом няма право, да не издава.

— Но какво да правя аз?

— Откъде да знам.

Спокойствието му стъписваше Женя. Ако се бе ядосал, ако се бе подразнил от нейната несхватливост, сигурно щеше да й е по-леко. А той седеше полуизвърнат, клепачите му не помръдваха, за никъде не бързаше.

Когато разговаряха с Евгения Николаевна, мъжете винаги забелязваха, че е красива, тя винаги го усещаше. Но Гришин я гледаше по същия начин, както гледаше стариците със сълзящи очи и инвалидите — с влизането в кабинета му тя вече не беше човек, млада жена, а само просител.

Объркваше я собствената й слабост и неговата огромна железобетонна сила. Евгения Николаевна излезе припряно, беше закъсняла за Лимонов повече от час, но бързайки, вече не се радваше на предстоящата среща. Още усещаше миризмата на коридора в милицията, пред очите й бяха лицата на чакащите, портретът на Сталин, осветен от мъждива електрическа крушка, и до него Гришин. Гришин — спокоен, делничен, съсредоточил в смъртната си душа цялото всесилие на държавния гранит.

Лимонов — дебел и висок мъж със свежи юношески къдрици около голямото плешиво теме, я посрещна радостно.

— Вече се страхувах, че няма да дойдете — забъбри той, докато помагаше на Женя да си свали палтото.

Заразпитва я за Александра Владимировна:

— Още от студентските ми години вашата майка стана за мен образец за руска жена с мъжествено сърце. Описвам я във всичките си книги, тоест не точно нея, а изобщо, нали разбирате.

Сниши глас, озърна се към вратата и попита:

— Чува ли се нещо за Дмитрий?

После заговориха за живопис, и двамата не харесваха Репин. Лимонов захвана да пържи яйца на котлона, каза, че е най-добрият специалист по омлети в страната — готвачът от ресторант „Национал“ се учил от него.

— Е, как е? — попита тревожно, когато сипа на Женя, после въздъхна и добави: — Признавам, обичам да си похапна.

Колко силно я бяха потиснали впечатленията от милицията! В топлата, пълна с книги и списания стая на Лимонов, където скоро дойдоха още двама възрастни мъже, остроумни, любители на изкуството, тя непрекъснато със свито сърце се сещаше за Гришин.

Ала голяма е силата на свободното, умно слово, тъй че Женя от време на време забравяше за Гришин, за мрачните лица на опашката. Тук й се струваше, че в живота няма нищо освен разговорите за Рубльов, за Пикасо, за стиховете на Ахматова и Пастернак, за пиесите на Булгаков.

Излезе навън и веднага забрави интелигентните си събеседници.

Гришин, Гришин… В квартирата никой не я питаше дали е регистрирана, никой не бе й искал паспорта, в който да има печат за регистрация. Но вече от няколко дни й се струваше, че я следи отговорничката на общото жилище Глафира Дмитриевна — дългоноса, винаги любезна, бързонога жена с мазен, безкрайно фалшив глас. При всяка среща с Глафира Дмитриевна, пред погледа на нейните тъмни, едновременно ласкави и мрачни очи Женя се плашеше. Струваше й се, че в нейно отсъствие Глафира Дмитриевна отключва със специално подбран ключ стаята й, рови в книжата й, копира заявленията й до милицията, чете писмата.

Евгения Николаевна гледаше да влиза тихо в апартамента, по коридора минаваше на пръсти в страха си да не срещне отговорничката. Тя всеки момент можеше да й каже: „Защо нарушавате законите, аз ли ще отговарям заради вас?“

На сутринта Евгения Николаевна влезе при Ризин, разказа му за поредната си несполука в паспортната служба.

— Помогнете ми да си купя билет до Казан, инак може да ме пратят на торфените находища, задето нарушавам паспортния режим.

Вече не го молеше за документ, говореше подигравателно, озлобено.

Едрият красив мъж с тихия глас я гледаше, засрамен от плашливостта си. Постоянно чувстваше неговия тъжен, нежен поглед, той шареше по раменете й, по краката, по шията, по тила и тя усещаше този настойчив, възхитен поглед с раменете, с шията си. Но силата на закона, определящ движението на изходящите и входящите документи, очевидно беше страшна.

Следобед Ризин влезе при Женя и мълчаливо сложи върху чертожния лист заветния документ.

Женя го погледна също тъй мълчаливо и очите й се напълниха със сълзи.

— Отправих запитване чрез секретната служба — каза Ризин, — но не се надявах много и не щеш ли, получих разрешение от началника.

Сътрудниците й честитяха, всички й говореха: „Най-сетне свършиха вашите митарства“.

Тя отиде в милицията. Хората от опашката й кимаха, с някои вече се познаваше, питаха я: „Е, какво става?…“

Няколко гласа се обадиха: „Минете без ред… работата ви е за една минутка, защо пак да чакате два часа“.

Канцеларското бюро, огнеупорната каса, грубо боядисана в кафяво, имитация на дърво, не й се видяха толкова мрачни, строго служебни.

Гришин се загледа как припрените пръсти на Женя слагат пред него искания документ, после едва забележимо, доволно кимна.

— Ами добре, оставете си паспорта, другите документи, след три дена в приемния час ще получите отговора от регистратурата.

Гласът на Гришин звучеше както винаги, но светлите му очи приветливо се усмихнаха, така поне се стори на Женя.

Тя крачеше към къщи и си мислеше, че Гришин излезе човек като всички други — бе получил възможност да стори добро и се усмихна. Оказа се, че не е безсърдечен — и й стана неудобно заради всичко лошо, което бе мислила за началника на паспортната служба.

След три дена едрата женска ръка с черно-червените лакирани нокти й подаде от гишето паспорта със спретнато подредените в него документи. Женя прочете резолюцията, написана с ясен почерк: „Отказано е регистриране, гражданката няма отношение към посочената жилищна площ“.

— Мръсник — безсилна да се въздържи, почти извика Женя и продължи: — Жесток човек, бездушен мъчител!

Тя говореше високо, размахваше неподпечатания си паспорт, обръщаше се към хората от опашката — търсеше тяхната подкрепа, но виждаше, че те й обръщат гръб. За миг в нея избухна бунтарският дух, отчаян и бесен. Точно така крещяха понякога обезумелите от отчаяние жени по опашките на трийсет и седма година, очакващи сведения за хора, осъдени без право на кореспонденция, в полутъмния салон на Бутирския затвор, на „Матроска тишина“ в Соколники.

Милиционерът, застанал в коридора, хвана Женя за лакътя, задърпа я към вратата.

— Пуснете ме, не ме пипайте! — И тя измъкна ръката си, отблъсна го.

— Гражданко — дрезгаво каза той, — престанете, не предизвиквайте да ви осъдят на десет години!

Стори й се, че в очите на милиционера се мярна съчувствие, жал.

Тя бързо тръгна към изхода. По улицата вървяха хора, блъскаха я, всички те бяха регистрирани, имаха купони за определени разпределители.

През нощта сънува пожар, беше се навела над легнал ранен човек, заровил лице в земята, опитваше се да го влачи и макар да не виждаше лицето му, разбираше, че е Кримов.

Събуди се измъчена, потисната.

„Да можеше да дойде по-скоро — помисли си, докато се обличаше, и промърмори: — Помогни ми, помогни ми“.

И страстно, до болка й се дощя да види не Кримов, когото бе спасявала през нощта, а Новиков — такъв, какъвто го бе виждала през лятото в Сталинград.

Този безправен живот без регистрация, без купони, във вечен страх от портиера, от домоуправителя, от отговорничката на жилището Глафира Дмитриевна беше тежък, непоносимо я тормозеше. Женя се промъкваше в кухнята, когато всички спяха, сутрин гледаше да се измие, преди да се събудят останалите обитатели на апартамента. А когато някой я заговореше, гласът й ставаше някак неприятно умилкващ се, не нейният, а на някаква баптистка.

Следобед Женя написа заявление за напускане.

Беше чула, че след отказ в паспортната служба идва участъковият милиционер и иска декларация за напускане на Куйбишев в тридневен срок. В декларацията се казвало: „Лица, нарушили паспортния режим, подлежат…“ Женя не искаше да „подлежи…“. Тя се примири с необходимостта да се прости с Куйбишев. Веднага й поолекна на душата, мисълта за Гришин, за Глафира Дмитриевна, за нейните меки като гнили маслини очи престана да я тормози и плаши. Отказа се от беззаконието, подчини се на закона.

Когато вече бе написала заявлението и тръгна да го занесе на Ризин, я извикаха на телефона — търсеше я Лимонов.

Той попита дали е свободна утре вечер, дошъл някакъв човек от Ташкент и много смешно разказвал за тамошния живот, донесъл на Лимонов поздрави от Алексей Толстой. Отново я лъхна друг живот.

Макар че не бе имала такова намерение, Женя разказа на Лимонов за проблемите си с регистрирането.

Той я изслуша, без да я прекъсва, после каза:

— Ама че история, да се чудиш: бащата има собствена улица в Куйбишев, а те изхвърлят дъщерята, отказват да я регистрират. Интересно. Интересно.

Помисли малко и добави:

— Вижте какво, Евгения Николаевна, не подавайте днес заявлението си, довечера съм на съвещание при секретаря на областния комитет и ще разкажа за проблемите ви.

Женя благодари, но си помисли, че още щом затвори телефона, Лимонов ще забрави за нея. И все пак не занесе заявлението на Ризин, само го попита дали ще може чрез щаба на Военното окръжие да я снабди с билет за параход до Казан.

— Това е от лесно по-лесно — каза Ризин и разпери ръце. — Много сложно стана с тази милиция. Но няма как, Куйбишев е на особен режим, те имат специално указание.

Попита я:

— Свободна ли сте довечера?

— Не, заета съм — отвърна ядосано Женя.

На път за вкъщи си мислеше, че скоро ще види майка си, сестра си, Виктор Павлович, Надя, че в Казан ще бъде по-добре, отколкото в Куйбишев. Сега се чудеше защо толкова се беше ядосвала, защо бе примирала от страх, когато бе влизала в милицията. Отказали й — чудо голямо… А ако Новиков й пише, нали може да помоли съседите — те ще й препратят писмото в Казан.

На сутринта, тъкмо бе дошла на работа, я повикаха на телефона и нечий любезен глас я помоли да намине към паспортната служба на милицията, да си оформи регистрирането.