Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

46

Дъщерята на арестувания и загинал през 1937 година стар доктор Карасик, Наташа, докато пътуваха във вагона, от време на време се опитваше да запее. Понякога си припяваше и нощем, но хората не й се сърдеха.

Беше стеснителна, винаги говореше с почти нечут глас, свела очи, ходеше на гости само у близки роднини и се чудеше на смелостта на момичетата, които танцуваха на забави.

Когато подбираха хората, подлежащи на унищожаване, нея не зачислиха в групичката занаятчии и лекари, чийто полезен живот бе запазен — съществуването на повяхващата, побеляла девойка беше ненужно.

Полицаят я побутна към прашното хълмче насред пазара, на което бяха застанали трима пияни мъже, единия от тях, сега началник на полицията, тя познаваше отпреди войната — беше комендант на някакъв железопътен склад. Дори не разбра, че тези тримата се разпореждат с живота и смъртта на хората; полицаят я тласна в бръмчащата хилядна тълпа от признати за безполезни деца, жени, мъже.

После вървяха към летището под последния за тях августовски зной, покрай прашни крайпътни ябълкови дървета, за последен път отчаяно крещяха, разкъсваха дрехите си, молеха се. Наташа крачеше мълчаливо.

Никога не бе мислила, че кръвта е тъй яркочервена под слънцето. Когато виковете, изстрелите, хриповете утихваха за миг и от ямата се чуваше ромоленето на кръвта, тя тичаше по белите тела като по бели камъни.

После дойде най-нестрашното — глухота изтракване на автомата и палачът с простодушното, отпуснато, уморено от работа лице, който търпеливо изчака тя да дойде по-наблизо, да застане в края на ромолящата яма.

През нощта, изстискала подгизналата си риза, тя се върна в града — мъртвите не излизат от гробовете, значи беше жива.

И когато се прокрадваше през дворовете към гетото, Наташа видя народното увеселение на площада — смесен духов и струнен оркестър свиреше печалната и мечтателна мелодия на един валс, който винаги й бе харесвал, и под мъждивата луна и мъждивите фенери по прашния площад се въртяха двойки — момичета, войници, плъзгането на краката се смесваше с музиката. В този миг повехналото момиче изпита радост, увереност — и все пееше, пееше тихичко, предчувствайки близкото щастие, а понякога, ако нямаше кой да я види, дори опитваше да танцува валс.