Василий Гросман
Живот и съдба (92)

18

— Днес няма да атакуваме. Греков отложи за утре вечер. Днес самите германци непрекъснато напират. Между другото искам да ти кажа, че тоя „Манастир“ никога не съм го чел.

Тя не отговори.

Той се мъчеше да я види в тъмното и изпълнявайки желанието му, светлина от взрив огря лицето й. А след секунда отново притъмня и сякаш по мълчалива уговорка двамата зачакаха нов взрив, ново припламване. Сергей я хвана за ръката. Стисна пръстите й. За пръв път в живота си държеше моминска ръка.

Мръсната, въшлясала радистка седеше тихо и шията й светеше в тъмното.

Лумна светлина от ракета и те доближиха главите си. Той я прегърна и тя затвори очи, и двамата знаеха училищното правило: който се целува с отворени очи, не обича.

— Това не е шега, нали? — попита той.

Тя стисна с длани слепоочията му, обърна главата му към себе си.

— Това е за цял живот — бавно произнесе той.

— Чудна работа — каза тя, — страх ме е: ами ако дойде някой? А преди малко си мислех, че ще бъда щастлива, който и да дойде: Ляхов, Коломейцев, Зубарев…

— Греков — подсказа й той.

— О, не — възкликна тя.

Той зацелува шията й и откопча теленото копче на гимнастьорката, докосна с устни слабичката ключица, не посмя да целуне гърдите. А тя галеше коравите му немити коси, сякаш той беше дете, а тя вече знаеше, че това, което става сега, е неизбежно, че така и трябва да бъде.

Той погледна светещия циферблат на часовника си.

— Кой ще ви поведе утре? — попита тя. — Греков ли?

— Защо да говорим за това? Сами ще тръгнем, нужно ли е да ни водят.

Отново я прегърна и внезапно пръстите му изстинаха, облъхна го студът на решимостта и вълнението. Тя лежеше, опряна на лакът, върху шинела и сякаш не дишаше. Той докосваше ту грубия, прашен на опип плат на гимнастьорката и полата, ту грапавите ботуши. Усети с ръка топлината на тялото й. Тя се понадигна да седне, но той я зацелува. Отново лумна взрив и освети кепето на Катя, паднало върху тухлите, лицето й, което в тези секунди му се стори непознато. И тутакси отново притъмня, стана някак особено тъмно…

— Катя?!

— Какво?

— Нищо, просто исках да ти чуя гласа. Защо не ме гледаш?

— Недей, недей, угаси!

Пак си помисли за него и за майка си — кой й е по-скъп.

— Прости ми — каза.

Той не я разбра:

— Не бой се, това е за цял живот, стига да има живот пред нас.

— Не, аз си спомних за мама.

— А моята майка почина. Чак сега разбрах, интернирали са я заради татко.

Заспаха прегърнати на шинела, по едно време домоуправителят приближи и ги загледа как спят — главата на минохвъргача Шапошников лежеше върху рамото на радистката, ръката му бе обхванала гърба й, сякаш той се страхуваше да не я изгуби. На Греков му се стори, че двамата са мъртви, толкова тихо и неподвижно лежаха.

На разсъмване Ляхов надникна в техния кът и извика:

— Ей, Шапошников, ей, Венгрова, домоуправителят ви вика, ама бегом, в галоп!

В облачния студен сумрак лицето на Греков беше неумолимо, сурово. Едрото му рамо бе опряно в стената, чорлавият перчем закриваше ниското чело.

Запристъпваха от крак на крак пред него, без да забележат, че се държат за ръце.

Греков размърда широките ноздри на сплескания си лъвски нос и каза:

— Виж какво, Шапошников, сега ще се промъкнеш до щаба на полка, командировам те.

Серьожа почувства как трепнаха пръстите на момичето, стисна ги и тя усети, че пръстите му треперят. Той трескаво си пое дъх, езикът и небцето му бяха пресъхнали.

Облачното небе, земята тънеха в тишина. Налягалите под шинелите хора сякаш не спяха, а чакаха, затаили дъх.

Прекрасно, приветливо беше всичко наоколо и Серьожа си помисли: „Прокужда ни от рая, разделя ни, като че сме му крепостни“ — и се взря в Греков с молба и омраза.

Греков присви очи, втренчен в лицето на момичето, и погледът му се стори на Серьожа отвратителен, безжалостен и нагъл.

— Та това е — каза Греков. — С теб ще дойде и радистката, тук няма работа без предавателя, ще я заведеш до щаба.

Той се усмихна.

— Пък вие вече сами ще си намерите пътя, вземи тая хартишка, написал съм я една за двама ви, мразя канцеларщината. Ясно?

И изведнъж Серьожа видя, че го гледат прекрасни, човечни, умни и тъжни очи, каквито не бе виждал никога през живота си.