Василий Гросман
Живот и съдба (155)

17

На границата между Източна Прусия и Литва, в есенната Гьорлицка гора ръмеше и един среден на ръст човек със сиво наметало крачеше по пътечката между високите дървета. Щом видеха Хитлер, часовите затаяваха дъх, замираха неподвижно и дъждовните капки бавно се стичаха по лицата им.

Искаше му се да подиша чист въздух, да остане сам. Влажният въздух му се виждаше много приятен. Ръмеше чудесен студен дъжд. Колко мили, мълчаливи дървета. Колко е хубаво да стъпваш по окапалата мека шума.

Хората в полевата военна квартира цял ден непоносимо го дразнеха. Сталин никога не бе будил уважение у него. Всичко, което той вършеше, още преди войната му се виждаше глупаво и грубо скалъпено, неговата хитрост, неговото вероломство бяха селяндурски. Държавата му беше нелепа. Някой ден Чърчил ще разбере трагичната роля на нова Германия — с тялото си тя защити Европа от азиатския сталински болшевизъм. Представяше си онези, които настояваха за извеждането на Шеста армия от Сталинград — те ще бъдат особено сдържани, почтителни. Дразнеха го хората, които му вярваха безогледно — те ще започнат с безброй думи да му изказват предаността си. През цялото време му се искаше да мисли за Сталин с презрение, да го унижи и усещаше, че желанието му е предизвикано от загубата на чувството за превъзходство… Жесток и отмъстителен кавказки бакалин. Днешният му успех не променяше нищо… Нямаше ли тайна насмешка в очите на стария скопец Цайцлер? Дразнеше го мисълта, че Гьобелс ще го информира за шегичките на английския премиер по повод на пълководската му дарба. Гьобелс ще каже през смях: „Съгласи се, че е остроумен“, а в дъното на неговите красиви и умни очи за миг ще изплува тържеството на завистника, което уж беше завинаги удавено.

Неприятностите с Шеста армия го разсейваха, пречеха му да бъде такъв, какъвто бе. Най-лошото не бе загубата на Сталинград, обкръжените дивизии; не беше и фактът, че Сталин го надигра.

Той ще оправи всичко.

Простичките мисли, милите слабости му бяха присъщи открай време, но когато беше велик и всесилен, всичко това възхищаваше и умиляваше хората. Той бе изразител на германския национален порив. Ала започнеше ли да се олюлява мощта на нова Германия и на нейните въоръжени сили, мъдростта му помръкваше, той изгубваше своята гениалност.

Не завиждаше на Наполеон. Не можеше да понася хора, чието величие не увяхва в самотата, безсилието и нищетата, които и в тъмно мазе, и на таван запазват силата си.

В тази самотна разходка из гората не можа да отблъсне делничното и да намери дълбоко в душата си едно висше и искрено решение, недостъпно за занаятчиите от Генералния щаб и за занаятчиите от партийното ръководство. Непоносима тъга го обзе от върналото се усещане за равенство с хората.

Човек не е способен да стане създател на нова Германия, да подпали война и пещите на Освиенцим, да създаде Гестапо. Създателят и вождът на нова Германия трябваше да се отдръпне от човечеството. Неговите чувства, мисли, неговият делник можеха да съществуват единствено над хората, извън хората.

Руските танкове го върнаха там, откъдето се бе махнал. Неговите мисли, неговите решения, неговата завист днес не бяха устремени към Бог, към световните съдбини. Руските танкове го насочиха към хората.

Горската самота, която отначало го бе успокоявала, му се видя страшна. Сам, без охрана, без познатите адютанти, той се чувстваше като малко момче от приказка, навлязло в мрачна, омагьосана гора.

Точно така бе вървял Палечко, точно така се бе изгубило козлето в гората, бе вървяло, без да знае, че от тъмния гъсталак го дебне вълкът. И от хумусния здрач на отминалите десетилетия изплува неговият детински страх, споменът за картинката от книжката — козлето стои насред слънчевата горска поляна, а между влажните тъмни стволове проблясват кървясалите очи, белите зъби на вълка.

И му се дощя, както някога, да изпищи, да извика майка си, да затвори очи, да побегне.

А в гората, между дърветата, се бе притаил полкът негова лична охрана, хилядите силни, тренирани, съобразителни хора с бърза, боева реакции. Единствената цел на живота им бе чужд дъх да не полюшне нито косъм на главата му, да не го докосне. Почти нечуто бръмкаха телефоните, предаваха по сектори и зони всяко движение на фюрера, който бе решил да се разходи в самота из гората.

Тръгна обратно и възпирайки желанието си да затича, се насочи към тъмнозелените постройки на своята полева военна квартира.

Хората от охраната видяха, че фюрерът ускори крачка, сигурно някаква спешна работа изискваше присъствието му в щаба; нима можеха да допуснат, че в минутите на първото горско здрачаване вождът на Германия си е спомнил вълка от детската приказка.

Иззад дърветата проблясваха светлините в прозорците на щабните постройки. За пръв път мисълта за огъня в лагерните пещи пробуди у него човешки ужас.