Василий Гросман
Живот и съдба (175)

37

Хората държаха в дланите си елхичките джуджета. Сгрети в топлия въздух, елхичките се покриха със ситна роса, изпълниха мазето с аромата на иглиците си, който надделя над тежката миризма на морга и ковачница — миризмата на предната линия.

Миризмата на Коледа сякаш се излъчваше от побелялата глава на стареца, седнал край печката.

Чувствителното сърце на Бах долови печалната прелест на тази минута. Хората, които бяха презирали силата на руската тежка артилерия, ожесточени, груби, измъчени от глада и въшките, изтормозени от недостига на патрони, мълчаливо разбраха всичко в един миг: не бинтове, не тринитротолуолови шашки, а тези елхови клонки, обвити в безполезна паяжина, тези сирашки бонбончета са им били нужни.

Войниците наобиколиха стареца, седнал на сандъка. През лятото той бе водил челната моторизирана дивизия към Волга. Цял живот навсякъде и вечно бе играл роли. Бе играл роли не само пред строя и в разговорите си с командващия. Бе играл роли и вкъщи, с жена си, и когато се бе разхождал из парка, и със снаха си, и с внука си. Бе играл роля и когато нощем бе лежал сам в постелята, а до него на креслото бяха лежали метнати генералските му панталони. И, разбира се, бе играл роля пред войниците, бе играл роля, когато ги бе питал за майките им, когато се бе мръщил, когато бе подхвърлял грубовати шеги по повод войнишките любовни развлечения и когато се бе интересувал от съдържанието на войнишкия казан и с пресилена сериозност бе опитвал супата, и когато бе свеждал мъжествената си глава пред отворените войнишки гробове, и когато бе произнасял пресилено сърдечни, бащински думи пред редицата новобранци. Това актьорство не го спохождаше отвън, то идеше отвътре, бе разтворено в неговите мисли, в него самия. Той не знаеше, че е актьор, беше немислимо актьорството да се отдели от него, както сол не може да се филтрира от солената вода. Това актьорство влезе с него в ротния блиндаж, то се появи в движението, с което той разгърна шинела си, седна на сандъка до печката, в спокойния, печален поглед, с който поздрави войниците. Старецът никога не бе усещал актьорската си игра и изведнъж я проумя, и тя изчезна, изпадна от същината му — замръзнала сол от замръзнала вода.

Почувства се безсилен, обзе го старческа жал към гладните, измъчени хора. Безпомощен, слаб и стар човек сред безпомощни и нещастни същества.

Един войник тихо запя песенчицата:

O, Tannenbaum, o, Tannenbaum,

Wie grün sind deine Blätter… *

Два-три гласа подхванаха мелодията. А ароматът на бор просто те побъркваше и думите на детската песничка звучаха като гръмовни божествени фанфари:

O, Tannenbaum, o, Tannenbaum…

И от дъното на морето, от студения мрак на повърхността излизаха забравени, изоставени чувства, освобождаваха се мисли, за които отдавна не са те спохождали спомени…

Те не даваха нито радост, нито лекота. Но силата им беше човешка сила, тоест най-голямата сила на света.

Тежко избухнаха няколко разнокалибрени съветски снаряда — Иван беше недоволен от нещо, изглежда се досещаше, че обкръжените празнуват Коледа. Никой не обърна внимание на посипалия се от тавана боклук, на лумналото от печката облаче червени искри.

Думкането на железните барабани пердашеше земята и земята пищеше — Иван засвири на своите любими реактивни минохвъргачки. И тутакси заскърцаха тежките картечници.

Старецът седеше с наведена глава — поза, обичайна за хора, уморени от дълъг живот. Угаснаха светлините на сцената и хората с измити от грима лица излязоха на сивата дневна светлина. Различните сега станаха еднакви — и легендарният генерал, ръководителят на мълниеносните моторизирани атаки, и дребнавият унтерофицер, и войникът Шмит, заподозрян в лоши антидържавни мисли… Бах си помисли, че Ленард не би се поддал на чувствата си в тези минути, у него германското, държавното не би могло да се преобрази в човешко.

Извърна се към вратата и видя Ленард.