Василий Гросман
Живот и съдба (120)

46

Пред пътниците се разстла огромен град. Западните му покрайнини тънеха в мъгла. Тъмният пушек от далечните фабрични комини се смесваше с мъглата и шахматната мрежа на бараките се покриваше с нейните облачета. Сливането на мъглата с геометричната праволинейност на лагерните улици изглеждаше странно.

На североизток се вдигаше високо черно-червено зарево, влажното есенно небе се бе нажежило и изливаше пурпур. Сегиз-тогиз от влажното зарево лумваше бавен пламък, мръсен, пълзящ като влечуго.

Пътниците излязоха на просторния площад. Насред площада на дървен подиум, каквито обикновено се вдигат по народни празници, стояха няколко десетки души. Беше оркестър; хората рязко се различаваха помежду си, също като инструментите си. Изведнъж сякаш изкрещя птица, плахо и дръзко, и въздухът, раздран от бодливата тел и от воя на сирените, смърдящ на нечистотии, на мазни сажди, цял се изпълни с музика. Сякаш топлата грамада на летен цигански дъжд, запален от слънцето, рухна сред искри на земята.

Хората от лагерите, хората от затворите, хората, изтръгнали се от затворите, хората, тръгнали на смърт, знаят зашеметяващата сила на музиката.

Никой не чувства музиката тъй, както хората, изпитали що е лагер и затвор, както хората, тръгнали на смърт.

Докосне ли човека пред неговата гибел, музиката внезапно възражда в душата му не мисли, не надежди, а единствено сляпото, съкровено чудо на живота, само него. Ридание разтърси колоната. Всичко сякаш се преобрази, всичко се сля в едно, всичко разпиляно — домът, мирът, детството, пътят, тракането на колелата, жаждата, страхът и този възправил се от мъглата град, тази мрачна червена светлина, всичко внезапно се сля не в спомен, не в картина, а в сляпо, пламенно, разтърсващо чувство за изживян живот. Тук, сред заревото на пещите, на лагерния плац, хората чувстваха, че животът е нещо повече от щастие — той е и мъка. Свободата не е само благо. Свободата е трудно нещо, понякога е страдание — тя е живот.

Музиката успя да изрази последния потрес на душата, обединила в своите слепи недра всичките чувства от живота, неговата радост и мъка с тази мъглива сутрин, със заревото в небето. Но може и да не беше така. Възможно е музиката просто да стана просто ключ за чувствата на човека, в този страшен миг тя може би разкри потайните му кътчета — ала не тя бе изпълнила човека.

Нали понякога една детска песничка може да разплаче старец. Ала старецът не плаче заради песенчицата, тя е само ключ към онова, което е намирала душата му.

Докато колоната бавно описваше полукръг по площада, от лагерния портал се зададе кремавобял автомобил. От него слезе офицер есесовец с очила, с шинел с кожена яка, направи нетърпелив жест и диригентът, който го следеше с очи, внезапно с някакво отчаяно движение отпусна ръце — музиката секна.

Разнесе се многократно повторено „Halt“.

Офицерът тръгна покрай редиците. Сочеше с пръст и водачът на колоната извикваше посочените хора. Офицерът равнодушно оглеждаше извиканите и водачът тихо, за да не попречи на размислите му, питаше:

— Години? Професия?

При преброяването избраните излязоха трийсетина души. Над редиците отекна:

— Лекари, хирурзи!

Никой не се обади.

— Лекари, хирурзи, излизай!

Отново тишина.

Офицерът тръгна към колата, изгубил интерес към хилядата души, застанали на площада.

Започнаха да строяват избраните по петима в редица, обърнаха ги с лице към транспаранта на лагерния портал: „Arbeit macht frei!“^[1]

В редиците се разплака дете, диво и сърцераздирателно запищяха жени. Избраните стояха мълком, навели глави.

Но как да предадеш чувството на човек, който разтваря стиснатата длан на жена си, и този последен бърз поглед към милото лице? Как се живее с безжалостния спомен, че в мига на мъчителната раздяла очите ти за някаква си частица от секундата са замигали, за да прикрият грубото радостно чувство от запазеното съществуване?

Възможно ли е да удавиш спомена, как съпругата пъхва в ръката на съпруга си бохчицата с венчалната халка, няколкото бучки захар и сухарчето? Нима е възможно да съществуваш, гледайки как с нова сила лумва заревото в небето — горят ръцете, които си целувал, очите, които са ти се радвали, косите, чийто аромат си познавал в тъмното, горят децата ти, жена ти, майка ти? Нима можеш в бараката да помолиш за място по-близо до печката, да подлагаш паницата си под черпака, който излива по литър сива помия, да кърпиш съдраната подметка на обувката си? Нима можеш да блъскаш с лоста, да дишаш, да пиеш вода? А в ушите ти — плачът на твоите деца, вопълът на твоята майка.

Подкараха продължаващите да съществуват към лагерния портал. До тях долитат викове, самите те крещят, раздират ризите на гърдите си, а насреща им иде новият живот: пълните с електричество телени струни, бетонираните кули с картечниците, бараките, момичета и жени с бледи лица ги гледат иззад телта, вътре в работнически колони крачат хора с червени, жълти, сини парцалчета, зашити на гърдите.

Отново засвири оркестърът. Избраните за лагерна работа хора влизат в построения върху блато град. Тъмна вода сред мрачна немота си пробива път между лепкавите бетонни плочи, между тежките каменни блокове. Тази вода е черно-ръждива, вони на гнило; из нея плуват парцали зелена химическа пяна, късчета мръсни дрипи, кървави тампони, изхвърлени от лагерните операционни. Водата ще попие в лагерната пръст, отново ще излезе на повърхността, после отново ще я всмуче пръстта. Ала тя ще измине пътя си, нали в нея живеят и морската вълна, и утринната роса, в тази чумерна лагерна вода.

А обречените поеха към смъртта.