Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

6

Дните минаваха, а Кримов не го викаха.

Той вече знаеше кога и каква храна се дава тук, знаеше часовете за разходка и за баня, познаваше миризмата на затворническия тютюн, знаеше кога горе-долу е проверката и приблизително какви книги съдържа библиотеката, познаваше по физиономия часовите, вълнуваше се в очакване да се върнат от разпит съседите му. Най-често викаха Каценеленбоген. Боголеев го викаха винаги денем.

Живот без свобода! Истинска болест. Да изгубиш свободата си, е все едно да изгубиш здравето си. Лампата гореше, от крана течеше вода, в паницата имаше супа, но и светлината, и водата, и хлябът не бяха обикновени — даваха им ги, те им се полагаха. Когато го изискваха интересите на следствието, временно лишаваха затворниците от светлина, от храна, от сън. Нали всичко това им се даваше не заради тях — такава беше методиката на работата.

Следователят извика кокаления старец само веднъж и когато се върна, той надменно съобщи:

— През трите часа мълчание гражданинът следовател се убеди, че името ни наистина е Дрелинг.

Боголеев винаги беше любезен, разговаряше с обитателите на килията почтително, питаше съседите си как са със здравето, добре ли са спали.

Веднъж започна да рецитира на Кримов стихове, после неочаквано спря и каза:

— Извинете, сигурно не ви е интересно.

Кримов отговори с усмивка:

— Ще ви призная, че не разбрах нито думичка. А навремето четях Хегел и всичко разбирах.

Боголеев много се плашеше от разпитите, стъписваше се, когато дежурният влизаше и питаше: „Кой тука започва с Б?“ Когато се връщаше от следователя, изглеждаше отслабнал, дребничък, състарен.

За разпитите си разказваше със запъване, издаваше сърбащи звуци и примижаваше. Не се разбираше в какво го обвиняват — дали в покушение срещу живота на Сталин, дали че не му харесват произведенията, написани в духа на соцреализма.

Веднъж великанът чекист посъветва Боголеев:

— Ами помогнете на момчето да формулира обвинението. Да бъде нещо такова: „Понеже изпитвам зверска омраза към всичко ново, аз разюздано хулех произведенията на изкуството, удостоени със Сталинска награда“. Ще получите десетачка. И по-малко разобличавайте свои познати, това няма да ви спаси, напротив — ще ви припишат участие в организация, ще ви пратят в режимен лагер.

— Ама какво говорите — каза Боголеев, — нима аз мога да им помогна, те знаят всичко.

Той често философстваше шепнешком на любимата си тема: всички ние сме персонажи от приказка — страховити началници на дивизии, парашутисти, последователи на Матис и Писарев, партийци, геолози, чекисти, строители на петилетки, пилоти, създатели на металургични гиганти… И ето, че надути, самоуверени прекрачихме прага на едно вълшебно здание и вълшебна пръчица ни превърна в косета-босета, в прасенца, в катерички. Какво ни трябва сега — мушица, мравешко яйчице.

Имаше оригинален, странен, очевидно дълбок интелект, ала беше дребнав в житейските работи — винаги се тревожеше, че са му дали по-малко или по-лоша храна, отколкото на другите, че са му съкратили разходката, че по време на разходката някой е ял от сухарите му.

Животът, макар и изпълнен със събития, беше празен, мним. Хората в килията съществуваха в пресъхнало русло на ручей. Следователят изучаваше това русло, камъчетата, пукнатините, неравностите по брега. Но водата, създала някога това русло, вече я нямаше.

Дрелинг рядко се включваше в разговор и ако говореше, правеше го най-вече с Боголеев, явно защото той беше безпартиен.

Но и разговаряйки с Боголеев, често се нервираше.

— Странен тип сте вие — каза веднъж, — първо, сте почтителен и любезен с хората, които презирате, второ, всеки ден ме питате как съм със здравето, макар че ви е напълно безразлично дали ще пукна, или ще живея.

Боголеев вдигна очи към тавана на килията, разпери ръце, каза:

— Ето чуйте — и напевно издекламира:

— Костенурке, бронята ти от какво е?

И дочух аз отговора долетял:

— От страха у мен е тази броня моя,

а светът по-здрава днес не е видял.

— Ваши ли са тези стихове? — попита Дрелинг.

Боголеев пак разпери ръце и не отговори.

— Страх го е от дядката, натрупал е страх — каза Каценеленбоген.

След закуска Дрелинг показа на Боголеев обложката на някаква книга и попита:

— Харесва ли ви?

— Откровено казано, не — отговори Боголеев.

Дрелинг кимна.

— И аз не съм поклонник на това произведение. Георгий Валентинович е казал: „Образът на майката, създаден от Горки, е икона, а на работническата класа не й трябват икони“.

— Поколенията четат „Майка“ — каза Кримов, — от къде на къде пък икона?

Дрелинг изрече с тон на възпитателка в детска градина:

— Икони са нужни на всички онези, които искат да поробят работническата класа. И във вашия комунистически кивот има икона на Ленин и на преподобния Сталин. Некрасов не се е нуждаел от икони.

Човек имаше чувството, че не само челото, ръцете, носът му са струговани от бял кокал, и думите му тропаха като кокалени.

„Какъв долен тип“ — помисли си Кримов.

Боголеев в яда си — Кримов нито веднъж не бе виждал този кротък, любезен, винаги потиснат човек толкова разгневен — каза:

— В представите си за поезията вие не сте отишли по-далече от Некрасов. А оттогава насам се появиха и Блок, и Манделщам, и Хлебников.

— Не познавам Манделщам — отвърна Дрелинг, — но Хлебников е истинско слабоумие, разложение.

— Я ми се махайте от главата — рязко, за пръв път на висок глас каза Боголеев, — до гуша ми дойдоха вашите плехановски баналности. Тук, в нашата килия, всичките сте марксисти от различни видове, но си приличате по слепотата си за поезията, и понятие си нямате от нея.

Странно нещо: Кримов се чувстваше особено потиснат от мисълта, че за часовите, за нощните и дневните дежурни той, болшевикът, военният комисар, по нищо не се различава от лошия старец Дрелинг.

И сега, макар да не понасяше символизма, декадентството, макар че цял живот бе обичал Некрасов, бе готов да подкрепи в спора Боголеев.

Ако кокаленият старец бе подхвърлил нещо лошо за Ежов, той щеше да захване уверено да го оправдава — и за разстрела на Бухарин, и за заточените съпруги, които не са правили доноси срещу съпрузите си, и за страшните присъди, и за страшните разпити.

Но кокаленият човек мълчеше.

През това време дойде часовият, поведе Дрелинг към нужника.

Каценеленбоген каза на Кримов:

— Четири-пет дни бяхме сами с него в килията. Мълчи като риба. Казвам му: „И кокошките ще ни се смеят — двама евреи, и двамата възрастни, си прекарват вечерите в селцето край «Лубянка» и мълчат“. Нула внимание! Мълчи! Откъде това презрение? Защо не иска да разговаря с мен? Страшна мъст или среднощно убийство на свещеник край Лакбоймелах[1]? Защо е всичко това? Остарял гимназист.

— Враг — отговори Кримов.

Дрелинг явно съвсем сериозно интересуваше чекиста.

— Заслужил си е затвора, разбирате ли! — каза той. — Фантастика! Зад гърба му лагери, очаква го дървена униформа, а той е като железен. Завиждам му! Викат го на разпит — чие име започва с Д? Мълчи като пън, не се обажда. Накара ги да го викат по име. Когато в килията влиза началство, и да го убиеш, не става.

Когато Дрелинг се върна от нужника, Кримов каза на Каценеленбоген:

— Пред съда на историята всичко е нищожно. Докато седим тук, аз и вие продължаваме да мразим враговете на комунизма.

Дрелинг погледна Кримов с присмехулно любопитство.

— Какъв ти съд — каза той, без да адресира думите си към никого, — това е саморазправа на историята!

Каценеленбоген напразно завиждаше на силата на кокаления човек. Неговата сила вече не беше човешка сила. Сляп, безчовечен фанатизъм огряваше с химическата си топлина неговото опустяло и равнодушно сърце.

Войната, бушуваща в Русия, всичките събития, свързани с нея, почти не го трогваха — той не разпитваше за фронта, за Сталинград. Не знаеше нищо за новите градове, за могъщата промишленост. Вече не живееше човешки живот, а играеше една безкрайна, абстрактна, интересуваща единствено него партия затворнически шах.

Каценеленбоген много интересуваше Кримов. Кримов чувстваше, виждаше, че той е умен. Шегуваше се, бъбреше, каквото му падне, правеше се на шут, а очите му бяха умни, вяли, уморени. Такива очи имат всезнаещите хора, които са се уморили да живеят и не се боят от смъртта.

Веднъж разговаряха за строежа на железопътната линия покрай брега на Ледовития океан и той каза на Кримов:

— Невероятно красив проект. — И добави: — Вярно, реализацията му струваше десет хиляди човешки живота.

— Страшничко — каза Кримов.

Каценеленбоген сви рамене:

— Да бяхте видели как колоните затворници отиваха на работа. Сред гробно мълчание. Над главите им зелено и синьо северно сияние, наоколо лед и сняг, а черният океан реве. Точно тогава личи могъществото.

Той съветваше Кримов:

— Трябва да помагаш на следователя, новак е, сам трудно ще се справи… А помогнеш ли му, подскажеш ли му, и на себе си ще помогнеш, ще избегнеш сточасовите конвейери. А резултатът е един — Особеното съвещание ще ти лепне каквото си знае.

Кримов се опитваше да спори с него, а Каценеленбоген отговаряше:

— Личната невинност е отживелица от Средните векове, алхимия. Толстой обяви — на света няма виновни. А ние, чекистите, издигнахме висшия тезис — на света няма невинни, няма неподсъдни. Виновен е онзи, за когото е пусната заповед за арестуване, а заповед за арестуване може да се издаде за всекиго. Всеки човек има право на такава заповед. Дори онзи, който цял живот е издавал такива заповеди за други хора. Мавърът извърши делото си, мавърът може да си върви.

Той познаваше много от приятелите на Кримов, някои — като подследствени по делата от 1937 година. Говореше за хората, чиито дела бе водил, някак странно — без злоба, без вълнение: „интересен човек беше“, „чешит“, „симпатяга“.

Често се сещаше за Анатол Франс, припомняше си „Песен за Опанас“, обичаше да цитира героя на Бабел Беня Крик, говореше за певци и балерини от Болшой театър, като ги наричаше на собствено и бащино име. Навремето събирал библиотека от редки книги, разказваше за едно скъпоценно томче на Радишчев, с което се сдобил малко преди арестуването си.

— Добре ще е — казваше — да предадат колекцията ми в Ленинградската библиотека, че инак разни глупци ще пръснат книгите, без да разбират колко са ценни.

Жена му била балерина. Съдбата на книгата от Радишчев явно вълнуваше Каценеленбоген повече, отколкото съдбата на жена му, и когато Кримов подхвърли нещо по този въпрос, чекистът отговори:

— Моята Ангелина е умна жена, не ме е страх за нея.

Той сякаш всичко разбираше, но нищо не чувстваше. Прости понятия, като раздяла, страдание, свобода, любов, женска вярност, мъка, бяха далеч от съзнанието му. В гласа му трепваше вълнение, когато говореше за първите години от работата си във ВЧК. „Какво време, какви хора“ — казваше. А онова, което бе изпълвало живота на Кримов, бе за него пропагандни категории.

За Сталин каза:

— Прекланям се пред него повече, отколкото пред Ленин. Той е единственият човек, когото обичам.

Но защо този човек, който бе участвал в подготовката на процеса срещу лидерите на опозицията, който при Берия бе оглавявал колосалния гулаговски[2] строеж в Заполярието, толкова спокойно, примирено приемаше положението, че в своя роден град ходеше на нощни разпити, придържайки на корема си панталона с отрязаните копчета? Защо възприемаше тревожно и болезнено наказалия го с мълчанието си меншевик Дрелинг?

А понякога самият Кримов започваше да се съмнява. Защо, когато подготвя писма до Сталин, толкова се възмущава, пламти, изстива, облива се в пот? Мавърът извърши своето дело. Нали същото през трийсет и седма година се бе случвало с десетки хиляди членове на партията, такива като него и по-добри от него. Мавърът извърши делото си. Защо сега толкова го отвращава думата „донос“? Само защото лично той пострада заради нечий донос. Нали и той бе получавал политдонесения от политинформаторите в поделенията. Това бе нещо обикновено. Обикновени доноси. Червеноармеецът Рябощан носи кръст, нарича комунистите безбожници; дали Рябощан е живял дълго, след като го пратиха в наказателна рота? Червеноармеецът Гордеев заявил, че не вярва в силата на руското оръжие, че победата на Хитлер е неизбежна; дали Гордеев е живял дълго, след като го пратиха в наказателно поделение? Червеноармеецът Маркевич заявил: „Всички комунисти са крадци, ще дойде време да ги набучим на щиковете си и тогава народът ще бъде свободен“ — трибуналът осъди Маркевич на разстрел. Нали и той е доносник, нали докладва в политуправлението на фронта за Греков! Ако германската бомба не бе унищожила Греков, той щеше да бъде разстрелян пред командирския строй. Какво са чувствали, какво са мислили тези хора, когато ги изпращаха в наказателни роти, когато ги съдеха трибунали, когато ги разпитваха в специални отдели?

Ами преди войната — колко пъти е участвал в такива дела и спокойно е възприемал думите на другарите си: „Аз разказах в партийния комитет за разговора си с Пьотър“; „Той честно разказа на партийното събрание съдържанието на писмото от Иван“; „Ние го викахме и той като комунист, разбира се, трябваше да разкаже и за настроенията на момчетата, и за писмата на Володка“.

Беше, беше, всичко си беше точно така.

Е, какво сега… Всички тези обяснения, които бе писал и давал устно, на никого не помогнаха да излезе от затвора. Вътрешният им смисъл беше един — той да не попадне в тресавището, да се отдръпне.

Лошо, лошо защитаваше другарите си Кримов, макар да не обичаше и всячески да отбягваше подобни дела. Защо тогава пламти и се смразява? Какво иска? Сигурно иска дежурният на „Лубянка“ да знае колко е самотен, следователите да въздишат, задето любимата му жена го изостави, когато разработват обвиненията си, да имат предвид, че нощем той я вика, че хапе ръцете си, че майка му го наричаше Николенка?

През нощта Кримов се събуди, отвори очи и видя Дрелинг до нара на Каценеленбоген. Свирепото електричество огряваше гърба на стария лагерник. И Боголеев се беше събудил, седеше на нара, краката му бяха завити с одеялото.

Дрелинг се втурна към вратата, заблъска по нея с кокаления си юмрук, закрещя с кокаления си глас:

— Ей, дежурния, по-скоро лекар, един затворник има сърдечен пристъп!

— По-тихо, престанете! — подвикна дотичалият до прозорчето дежурен.

— Как тъй по-тихо, човекът умира! — закрещя Кримов, скочи от нара, изтича до вратата и двамата с Дрелинг отново я заблъскаха с юмруци. Забеляза, че Боголеев легна на нара си, зави се с одеялото, явно го беше страх да участва в среднощното произшествие.

Скоро вратата се отвори, влязоха няколко души.

Каценеленбоген беше в безсъзнание. Дълго не можаха да поставят огромното му тяло на носилката.

На сутринта Дрелинг неочаквано попита Кримов:

— Кажете, като комунистически комисар често ли сте срещали на фронта прояви на недоволство?

Кримов попита:

— На какво недоволство, от какво?

— Имам предвид недоволство от колхозната политика на болшевиките, от общото ръководство на войната, с една дума, прояви на политическо недоволство.

— Никога. Нито веднъж не съм забелязвал и намек за подобни настроения.

— Тъй, тъй, разбирам, така и предполагах — каза Дрелинг и доволно кимна.

Бележки

[1] Ост. еврейски израз в смисъл „нещо невъобразимо, невероятно“. — Б.пр.

[2] ГУЛаг (Главное Управление Лагерей) — Главно управление на наказателните лагери към НКВД. — Б.пр.